Джоан Харис
Руническа светлина (11)

7

Локи надигна глава от пода.

— Трябва ли да те познавам? — попита той.

— Кого го е грижа — сви рамене подобното на джудже същество. — Важното е да познаваш господарката ми. А тя иска да говори с теб.

Локи преглътна.

— Да поговори с мен? — Това звучеше злокобно. Той от опит знаеше, че говоренето често се превръща в нещо, което боли. — Коя е господарката ти?

— Не можеш ли да отгатнеш? — Женският глас беше измамно приятен и на Локи му бяха нужни няколко секунди, докато разбере, че той идва от огнената птица, която сега беше кацнала върху една скала над него. — Мислех те за по-умен, Локи.

Тя разтвори дългия си остър клюн и се прозя напълно по човешки.

— Бедният ми любим — продължи птицата. — Грубо ли се държаха с теб моите момчета? Развържи го, Веселко. Ако се опита да избяга, му счупи краката.

Оказа се, че Веселко е джуджето. Името не беше много подходящо — Локи беше срещал й по-весели хора в Хел. Джуджето погледна кръвнишки Хитреца и направи гримаса, докато му срязваше въжетата, и това наведе Локи на мисълта, че със сигурност двамата са се срещали и преди.

Но сега нямаше време да разсъждава над това. Фени, Черепът и Големият К се приближиха заплашително към него и Локи разбра, че огнената птица е права. Щеше да е грешка да се опита да избяга.

— Благодаря ти — рече той и мъчително се изправи.

Огнената птица го гледаше, без да мига.

— Добре изглеждаш, Ангрбода — отбеляза Локи. — Перата винаги са ти отивали.

Птицата небрежно вдигна крило.

— Значи наистина ме позна — каза тя.

— О, Анджи. Как бих могъл да не те позная? — рече той.

— Нали знаеш, че ти си любовта на живота ми? И Фенрис… — Той се усмихна на младежа, който наричаше себе си Фени.

— В един момент той е малко вълче, което весело подскача през Желязната гора, гони катерички и изкормва птици, а в следващия вече е влязъл в пубертета и напуска Задгробния свят, за да отвлече татко заедно със силите на Хаоса. Как да не се почувстваш горд?

— Млъкни, тате — изръмжа Фенрис.

— Ясен както винаги — одобри Локи. — А малките ти приятели, Черепът и Големият К, да не би случайно да са Скьол и Хаити? Демони вълци с апетит към небесните тела?

— Да — ухилиха се косматите братя.

— Ние сме Гълтачи, мой човек.

Локи въздъхна.

— Добре — рече той. — И така, на какво дължа удоволствието? Не че не оценявам това малко семейно събиране, но нужно ли беше да изпращате змия да ме гони? Нямаше ли и една пощенска картичка да свърши същата работа?

Огнената птица разпери пурпурните си криле и се спусна от мястото си на скалата. В мига, в който докосна земята, тя се промени, превръщайки се в стройна млада жена с пурпурна коса, облечена в прилепваща по тялото черна туника и обута във високи спортни ботуши. Изглеждаше седемнайсет-осемнайсетгодишна. Толкова по въпроса за външния й вид. Локи случайно знаеше, че Анджи е стара като хълмовете (всъщност доста по-стара от тях) и че зад невинната й външност бие древно и безжалостно сърце. Очите й бяха силно подчертани с прах за почерняне на клепачите, а на лявата й вежда имаше пурпурни пиърсинги. Едната й ръка беше гола. Другата беше покрита с плетеница от татуировки — звезди, птици, концентрични шарки и нещо, което приличаше на рунически знак, като аметист върху кожата й…

„Интересно“ — помисли си Локи. Тя никога преди не беше имала руна. А тази беше някак различна, не от Древното писмо, а по-ярка като някаква незаконородена руна. Може би бе нова руна? Възможно ли беше това?

— Красиво. — Той посочи знака. — Това ли е модерно в Хаоса напоследък?

— Не съвсем — отвърна Анджи. — И не аз изпратих онази ефимера. Всъщност всички ние бяхме тръгнали да те спасяваме, когато твоята забавна малка приятелка се намеси.

— Наистина ли? Колко трогателно — каза Локи. — Трябваше да се сетя, че сте на моя страна, още когато заповяда на Дребния да ми счупи краката.

Веселко леко изръмжа.

— Мой човек, не го наричай дребен — предупреди го Черепът.

Но Локи разсъждаваше бързо. Фактът, че те бяха неговото семейство, не означаваше, че той е в безопасност. Всъщност означаваше точно обратното. Това беше Ангрбода — известна като Анджи, Вещицата от Желязната гора, Съблазнителката, Майката на вълците — жестока като дива котка, лукава като змия и непредвидима като… ами, като Локи.

Сега, когато гледаше назад, Локи се зачуди как изобщо е могъл да постъпи толкова необмислено и да се забърка със Съблазнителката. Помисли си, че тя наистина е много привлекателна. Предположи, че това просто беше единственото му извинение. Обаче с Хаоса шега не бива. Петстотин години, три деца демони и два Апокалипсиса по-късно, идеята продължаваше да изглежда все така лоша и неговото отсъствие едва ли беше направило сърцето й по-любвеобилно.

И все пак той все още не беше мъртъв, което вероятно означаваше едното от две неща — първо: трябваше й жив; второ: плановете за екзекуцията му включваха нещо по-изтънчено от трима братя вълци и злопаметно джудже.

От двете възможности Локи далеч повече предпочиташе първата.

Той се усмихна на Ангрбода.

— И така, преди всичко бих искал да кажа колко съм щастлив, че успяхте да стигнете дотук. Предполагам, че сте напуснали Черната крепост по време на малката суматоха, която предизвиках там, и сте успели да влезете в света през Сън.

Фенрис изръмжа тихо.

Веселко изглеждаше отвратен.

— Тази малка суматоха, както я наричаш — подхвана Анджи, — за малко щеше да сложи край на всичко. Хаосът беше пропукан, Смъртта беше широко отворена, а Сън беше пълен с ефимери, които се опитваха да си пробият път до Горната земя. За щастие Йормунганд вече беше успял да излезе от Сън и да се върне в Единното море, от което той ни спаси, но не и благодарение на теб. — Тя стрелна Локи с презрителен поглед. — Да, измъкнахме се. Но едва успяхме. А що се касае до твоя принос към събитията — Локи, никога ли няма да пораснеш? Никога не съм виждала някой толкова безотговорен като теб.

— Ти поучаваш мен какво е отговорност? — примигна Локи.

— Онази пролука, която отвори — продължи Съблазнителката, — пролуката от Смъртта към Задгробния свят. За тринайсет секунди тази врата беше отворена и позволи на Хел да разбере какво има в другите Светове. А ти стоеше тук с онова изражение „Кой? Аз ли?“ и се преструваше, че това няма нищо общо с теб.

— Бъди честна — възрази Локи, — аз наистина бях мъртъв…

— Това, че си бил мъртъв, не е извинение. Беше ти даден втори шанс и от теб зависи да поправиш нещата. Старият Ред изчезна. Това означава, че ти си новият Ред, ти и останалите оцелели богове. Означава, че от теб зависи да възстановиш равновесието — да помогнеш Асгард да бъде построен отново, да спреш Хаоса и да донесеш стабилност в Средните земи. И какво правите ти и останалите вместо това? Криете се насред нищото, напивате се, биете се помежду си, фамилиарничите с Хората, докато през цялото това време онези ефимери си проправят път през тъканта на Световете…

— Я почакай малко — възмути се Локи. — Откога те е грижа за поддържането на Реда? Мислех, че те интересува Хаосът.

Ангрбода извърна поглед и започна да си играе с една къдрица от пурпурната си коса.

— Нека просто да кажем, че в този случай… Имам личен интерес.

— Интерес? Към какво?

— Към новия Асгард, разбира се — нетърпеливо отвърна Ангрбода. — Слушай, Локи. При тази скорост, с опустошения Вселенски град и с ефимерите, които излизат от Хаоса и Деветте свята, изпълнени с толкова дупки, че приличат на сирене от Райдингс, нещата ще приключат след не повече от двайсет години. Но ако построите отново Асгард, ще имате шанс. Шанс да си възвърнете Облика. Да установите отново Реда. Да бъдете богове…

— Ти какво ще спечелиш? — поинтересува се Локи.

— Истината е — отговори тя, — че тук ми харесва. Създадох си ниша в Горната земя. А ако Хаосът стигне до Средните земи…

— Искаш да кажеш, че на Хаоса може и да не му се понрави обстоятелството, че си се преместила да живееш тук?

— Нещо такова — сви рамене Анджи.

— Да не говорим за новата руна — между другото, как я получи?

— Отива ми, не мислиш ли? — рече тя. — Това е Уин, руната на високите залози и големите печалби. Изиграй си картите правилно и може дори да се окаже, че някои от тези печалби ще са за теб.

— И така, какво искаш от мен? — попита Локи.

— Скъпи, искам да ти помогна, разбира се. Готова съм да ти предоставя всичките си ресурси. Ако ще строиш отново Асгард, ще ти е нужна цялата помощ, която можеш да получиш.

— Да построя отново Асгард? — повтори Локи. — Но аз не строя неща. Това не съм аз. Аз мамя, крада, лъжа, присвоявам си, саботирам, разстройвам и унищожавам. Но да строя? Анджи, попаднала си на грешния човек. Имаш нужда от Тор или Хеймдал…

— Имам нужда от теб — поклати глава тя. — Чувала съм, че има пророчество.

— Сигурно се шегуваш — рече Локи.

— Ни най-малко — заяви Съблазнителката. — Приемам тези неща много на сериозно. И ти ще трябва да последваш примера ми, когато врагът изпрати ефимерите си в скривалището ти…

— Ти си знаела, че Хаосът ме търси?

Ангрбода поклати глава.

— Не го е направил Хаосът — каза тя. — Някой от Средните земи е измъкнал това същество от Сън. Някой, който очевидно те иска мъртъв…

— Чудесно, няма що — отбеляза Локи.

— О, ние те държахме под око — успокои го Анджи. — Момчетата нямаше да позволят да пострадаш.

— Ами, ъъъъ, благодаря… — смотолеви Локи. — Прости ми, че не съм изпълнен с доверие при мисълта, че между мен и смъртта стоят братята вълци и момчето Фени. Да не забравяме и Дребния тук… — той стрелна с поглед Веселко, който незабавно оголи застрашителните си жълтеникави, кучешки зъби.

— Не ме наричай дребен — скастри го джуджето.

Локи потисна желанието си да се разсмее.

— По-рано говореше за ресурси. Предполагам, че в ръкава си държиш повече козове от тази шайка комедианти… Защото в противен случай Тор и Хеймдал ще умрат от смях, след което ще си подмятат главата ми като топка…

— Виж сега, Локи, надявам се, че няма да ми създаваш затруднения — предупреди го Анджи. — Независимо дали ти харесва, или не, имаш си работа с нас — единственият избор, с който разполагаш, е дали искаш да направим това по лесния или по трудния начин. — Подчертаните й с грим очи се присвиха заплашително и до нея Фени предупредително изръмжа.

— И така, каква е сделката? — сви рамене Локи.

— Ами — отвърна Анджи, — доста е просто. Имам нещо, което Аезир мислят, че са загубили, и което ще им с нужно, когато се стигне до битка. Освен това мога да им предоставя и една нова руна. В замяна искам гаранции…

„Аха, започва се“ — помисли си Локи.

— Първо — амнистия за моите хора. Когато Аезир се върнат на власт, искам да съм сигурна, че ще ме оставят на мира. Второ: да ни бъдат върнати териториите, които ни се полагат по право — Желязната гора на Фенрис, Единното море на Йормунганд. А за мен? Място в Асгард. Моя собствена зала сред другите богове. — Ангрбода пристъпи напред и закачливо целуна Локи по носа, след което добави: — Това са моите условия, любими. Сега е твой ред. Какво ще кажеш?