Джоан Харис
Руническа светлина (22)

6

Сън е река, която тече и в двете посоки — факт, често пренебрегван от Хората, които винаги са считали сънуването за територия, която е по-добре да си остане неизследвана. Носеха се слухове, че Лудата Нан Фей от Малбри е станала жертва на необуздани духове, дошли в света през Сън, макар Мади Смит винаги да бе подозирала, че друг дух беше виновен за състоянието й — духът, който идваше от бутилките и бъчвите. Но Сън беше много повече от река, както би й казал Едноокият Один. Сън е самата материя на Световете — на всички Светове — и всички неща идват от нея и отиват в нея, така както водата идва от Морето и отива към него, като се превръща в облаци, дъжд, снежинки и сълзи. Всички те са толкова ефимерни, толкова уникални и постоянно се променят, но никога не се губят — цяла вселена от възможности, където всяка мисъл може да приеме форма.

В Малбри Мади сънуваше. Сънят й беше спокоен и ободряващ и я връщаше в детските й години, когато всичко беше ново и старият й приятел, когото тя познаваше само като Едноокия, й разказваше истории за Древните времена и я учеше как да прави заклинания, за да измами Нат Парсън и да тормози Адам Скатъргуд и приятелчетата му.

Днес тя беше едва десетгодишна, двамата с Едноокия лежаха един до друг в тревата на Хълма Червен кон и наблюдаваха пухкавите облаци, които преминаваха бързо по сутрешното небе. Денят на Летния панаир тъкмо беше отминал. Спящите бяха увенчани със синкава омара, а откъм полята под Хълма Червен кон се носеха далечните звуци на пасящия там добитък, на птиците и на сънливото шумолене на река Стронд, която се виеше през долината.

— Този облак прилича на змия — каза Мади (която, разбира се, никога не беше виждала такова нещо, освен навярно в книгите на Едноокия). — Голяма змия, с космата глава.

— Аха, може би — мързеливо отвърна Едноокият и издуха дим от късата си дебела лула.

Димът образува две отделни малки облачета като две туфи трева, които се гониха едно друго в летния въздух и след това се изгубиха зад билото на Хълма.

— И ти ли я видя? — попита Мади.

Едноокият се усмихна.

— Дори и в облаците има реалност — отбеляза той. — И сънищата не са по-малко могъщи или опасни, ако сънуващият е буден. Виждаш ли онези птици там? — Той посочи две черни птици, които бяха твърде големи, за да са гарги, и твърде тъмни, за да са чайки.

Мади си помисли, че са врани или може би гарвани.

— Виждам ги — отговори тя.

— Добре. Не ги изпускай от поглед. Казват, че птиците са вестители. Знаеш ли, че Генералът е притежавал силата да изпраща мислите си във формата на двойка птици?

— Чувала съм тази история — кимна Мади.

— Имената им били Хугин и Мунин. Дух и Съзнание на стария език. И двамата били пакостници, но с тяхна помощ той можел да наблюдава внимателно всеки от Деветте свята. Средните земи. Сън. Долната земя. Дори можел да надниква в самия Хаос — очите на Один виждали всичко, защото съзнанието пътува във всеки Свят. Сега погледни вместо мен, Мади. Какво друго виждаш?

Мади присви очи към небето.

— Онзи розов облак прилича на кон — рече тя. — Нос повече крака от обичайното.

— Така ли?

— Ей там. Не го ли виждаш? — попита Мади.

— Не — отвърна Едноокият. — Но съм сигурен, че ти го виждаш. Какво друго виждаш?

— Този прилича на кош — усмихна се Мади. — Кош, пълен с пране. А този…

— Да? Има ли нещо друго?

Мади присви очи към небето. Тя си помисли, че сега птиците изглеждат по-близо и правят кръгове над стръмния склон на Хълма. И за миг след тях…

Тя извърна поглед.

— Не мисля. Може ли да играем на друга игра?

— Разбира се, че може, Мади. Ти се справи много добре. — Едноокият изтръска лулата си в един камък до него. — Но сега трябва да те помоля да направиш нещо друго. Нещо, което може да се окаже трудно.

— Разбира се — съгласи се Мади и очите й светнаха. — Какво искаш да направя?

Едноокият се приближи и тя изведнъж видя колко стар и тъжен изглежда той с прашното си наметало, превръзката на окото и смачканата шапка на земята до него. И повече от всичко друго на света й се прииска да го прегърне, но нещо в държането му я караше да се бои да го стори, сякаш ако го докоснеше, той щеше да изчезне…

— Нали не си болен? — попита тя. — Изглеждаш толкова… уморен.

— Аха, Може би наистина съм. Но има още работа за вършене, преди да си почиваме. Тежка работа. И се нуждая от твоята помощ.

— Искаш да кажеш, за нещо като да копаем, за да открием съкровище? — рече Мади и нетърпеливо вдигна поглед.

Под Хълма Червен кон имаше съкровище и всеки в долината знаеше това Останки от Древните времена — злато, диаманти и рубини.

— Не такова съкровище — каза той.

Мади беше разочарована.

— Но аз мислех…

— Няма значение. Слушай, трябва да ми се довериш. Знам, че нямаш особено основание за това. Веднъж те излъгах и платих цената. Така е, направих го. Но сега трябва да ми се довериш отново. Съдбата на Световете зависи от това.

— Не разбирам. — Мади беше смутена. — Кога изобщо си ме лъгал?

Едноокият изглеждаше мрачен.

— Довери ми се. Знам, че не разбираш, още не. Въпреки това искам да ми дадеш дума. Довери ми се, Мади. Направи каквото ти кажа. Запомни този разговор. Един ден ще разбереш за какво говоря. Точно тогава ще имам нужда да ми се довериш. И тогава ще разбереш какво трябва да сториш.

Мади кимна.

— Искам да потърсиш нещо — продължи Едноокият. — Една реликва от Древните времена. Нещо наистина много специално. Можеш да го наричаш Стареца. Старецът от Пустошта.

— Старецът от Пустошта?

— Това е едно от имената му — кимна Один. — Макар че на теб няма да ти прилича на човек, а на нещо съвсем различно. Може да ти изглежда като парче скала, но онова, което е вътре, е от значение.

Мади кимна тържествено.

— Как ще го открия? Ти къде ще си? Няма ли да дойдеш с мен?

Едноокият се усмихна.

— Търпение — отвърна той. — Когато това съобщение стигне до теб, ти ще разбереш какво се опитвам да ти кажа. За момента запомни това: някой скоро ще дойде тук. За Коня и за Стареца. И ти трябва да бъдеш готова.

Мади го погледна намръщено.

— Кой? — попита тя.

— Скоро ще узнаеш. Не казвай на никого, че сме разговаряли. Дори и самите богове да те питат…

— Боговете?

— Моля те, Мади. Нямам много време.

— Добре. Обещавам.

— Хубаво. — Едноокият внимателно прибра лулата си в торбичката с тютюн.

Птиците вече бяха много близо. Въртяха се и правеха кръгове над склона на Хълма. Едноокият се обърна и погледна отново Мади.

— Сега трябва да вървя — каза той. — Не се безпокой, отново ще получиш новини от мен. Продължавай да сънуваш, Мади, Спомняй си за мен. И наблюдавай онези птици.

След тези думи той се изправи, сложи си шапката и се разтопи в сладостния въздух на Хълма Червен кон, без дори да трепне, а Мади се събуди със сълзи по лицето от плясъка на криле в ранното утро.