Джоан Харис
Руническа светлина (84)

6

— Какво, в името на Хел, е това? — попита Тор, когато забеляза предмета, който се носеше към тях.

Погледнат през лещата на раната Бяркан, той приличаше на летящо създание — Въздушен кон или може би небесен дракон — макар че за невъоръженото око Обликът му беше просто на старица, седяща в кош за пране, увила раменете си в износен шал и с вееща се подире й коса. Небето зад гърба й се въртеше и разтваряше като детски калейдоскоп и на хоризонта разцъфваха цветове, каквито никога до този момент не бяха виждани в царството на Хел.

— Хей! Вие! — изкрещя Лудата Нан. — Направих го! Направих го! С помощта на хората!

Хел наблюдаваше Нан през мъртвото си око. Тя се чувстваше изключително изтощена. Общуването с Локи често имаше такова въздействие върху й и сега тя не искаше нищо повече от това да спи непробудно през следващите петстотин години.

Тя въздъхна дълбоко — не че имаше нужда да диша, разбира се — и целият Хел около нея въздъхна. Камъните и скалите внезапно се разместиха и пясъчната пустиня на царството на Смъртта сякаш сви уморено и обезсърчено рамене.

Обърна окото си към Локи.

— Защо тези неща се случват само когато ти си наоколо? — попита тя.

— Защото нямам късмет, предполагам — отвърна Хитрецът.

Лудата Нан приземи кошницата си и излезе от нея доста неуверено. В равнините на Хел Обликът й вече не беше на старица, а на жена в разцвета на силите си, с бяла коса до кръста и искрящи, дяволити сини очи.

Някога счупената й руна сега блестеше в ярко сребристо, Етел веднага я разпозна. Беше Яр, Бобърът — четвъртата руна от Новото писмо, руна на земята, водата и въздуха. Яр, Строителят…

— Радвам се да те видя, Нан — усмихна се тя. — Получи ли вече някакви вести от Стареца?

Нан се ухили.

— Нали знаеш как е. — Погледът й се спря върху Хитреца и тя весело попита: — Значи не си мъртъв?

— Не, но не и благодарение на когото и да било от вас — натърти Локи. — Вижте, не искам да бъда нахален, но може ли някой да ми каже какво се случва, моля?

— Не ти харесва да си на тъмно, а? — Очите на Нан проблеснаха насмешливо. — Е, всичко е в пророчеството. Ако просто беше положил усилия да се справиш с проблема, вместо да се опитваш да избегнеш отговорността…

— Обвиняваш мен? — Очите на Хитреца се разшириха. — Не аз съм виновникът. През последните две седмици бях окован, обвинен, малтретиран, удрян, заплашван, връзван, женещ продаден и използван като разменна монета с Хел, а сега…

— О, стига вече — сопна се Пазителката на мъртвите. — Значи в един-единствен случай за петстотин години си се оказал невинен. — Тя се обърна към малката група от богове. — И предполагам, че това ви дава право да влезете в моето царство и да правите всичко това? — Тя посочи с мъртвата си ръка небето, където цветовете, съпровождащи пристигането на Лудата Нан, сега изпълваха хоризонта със свръхестествена светлина. — И какво изобщо е това?

— Добър въпрос — отбеляза Хеймдал.

След пристигането на Нан никой не беше поглеждал към небето. Сега го сториха, лицата им се обърнаха нагоре и очите им се изпълниха с удивление.

Реката Сън имаше много притоци, които извираха и се вливаха в Средните земи. Дори Стронд, реката на Малбри, беше свързана с тази най-стара от всички реки. Но Сън също пресичаше и Небесния свод, където течеше към реката от звезди, която хората наричаха Млечния път. И когато в Древните времена била построена Небесната цитадела, Сън свързала земята и небето под формата на Бифрост, легендарния Мост дъга, който рухнал на земята, когато паднал Асгард, в дните на Рагнарьок. Сега почти никой не си спомняше това, с изключение на боговете, феериите и стариците, които предаваха историята от поколение на поколение с детските песнички и стихчета:

И когато Дъгата се счупи, Люлката ще падне…

Никой от боговете не беше очаквал някога да види отново нещо подобно на Бифрост. И все пак сега той се възправяше пред тях — дъга, достатъчно ярка, че да можеш да се катериш по нея, която се издигаше от внезапно появилата се мъгла, докато отвъд нея небето примигваше и се задъхваше от цветове, менящи се от леденосиньо до яркозелено, до кехлибарено и розово като в представление с гигантски магически фенер, при което, ако боговете присвиеха очи и наблюдаваха внимателно през руната Бяркан, може би щяха да успеят да видят учудващото разнообразие от форми и сенки, които сякаш го създаваха и се появяваха и изчезваха от полезрението като далечните острови на Сън.

Имаше полета с цветя и горички, имаше котенца и кученца и кълба с прежда, имаше люлеещи се дървени кончета, забранени плодове, антикварни мебели, сребърни монети. Имаше сънища, при които се събуждаш внезапно, заобиколен от женско бельо. Имаше дракони, гоблини и пиратски кораби. Имаше ростбиф и шоколадови торти. Имаше ангели, двуглави кучета, пътища, които не водеха доникъде, и замъци в небето.

Всъщност всички сънища от петстотин години насам се носеха над равнините на Хел и дори на боговете им беше трудно да повярват, докато наблюдаваха блещукането им.

И в края на дъгата имаше златен диск, който като блестящо слънце отразяваше хиляди призми светлина.

— Не е възможно да е онова, на което прилича — заяви Тор. — Сигурно е Северно сияние или нещо подобно.

Фени, Черепът и Големият К обърнаха жълтите си очи към небето.

— Мой човек — замечтано каза Фенрис, — няма начин това да е Северно сияние. Не може да бъде…

— Хората го наричат Огъня на Свети гроб — обясни Етел с тихия си глас. — Предполагам, че дори те все още си спомнят. Нищо сънувано никога не се губи и нищо не се губи завинаги. Разбира се, Нан знаеше това от самото начало. Лудата Нан Фей, Строителят.

Всички богове се обърнаха да погледнат към Нан, която направи реверанс.

— Не е напълно готов — скромно рече тя, — но… Е, схващате за какво става дума.

Локи гледаше към небето не с благоговение, а с нарастващо разбиране.

— Вижте, може и да пропускам нещо тук — подхвана той саркастично, — но ми се струва, че Пророчицата е скрила доста тайни, които може би ще ни е полезно да узнаем. И простете ми, ако ви изглеждам наивен — той посочи златния диск, — но това не е ли Слънчевият щит?

— Разбира се, че е — сви рамене Етел. — Нали не си мислеше, че наистина ще позволя да бъде изгубен? Гарваните ми го извадиха от реката и го занесоха на някого, на когото можех да се доверя, че ще го използва правилно и за доброто на всички нас.

— Искаш да кажеш, че през цялото време си знаела, че е там? И ме изпрати, знаейки отлично какво ще… — Хитрецът се задави.

За миг се случи нещо почти толкова рядко, колкото гледката, която току-що бяха наблюдавали — Локи остана без думи.

Накрая той се обърна към Нан.

— И ти… ти направи това? Съвсем сама? — попита той, като посочи Моста-дъга.

— Е, не бях само аз — отвърна Нан. — Помогнаха ми хората, разбира се, и щитът, както и моят стар кон Епона.

Боговете проследиха погледа на Лудата Нан.

— Но това е просто една стара кошница… — отбеляза Фрейя.

— Не знаеш ли детската песничка? — усмихна се Етел. — Онази за старата дама, която лети до Земята на говеждото в кошница?

Хитрецът, който я знаеше, направи гримаса.

— О, така ли? Защо не каза по-рано? Ако знаех, че битката на Рагнарьок ще се води с помощта на бабини деветини…

— Бабите знаят повече, отколкото си мислиш — увери го Етел и хвърли кос поглед на Сигин, чиято китка все още беше свързана с тази на Локи. — Бившите съпруги също, като стана дума за това. Всъщност мисля, че твоята току-що ти спаси живота. Може би трябва да си й благодарен.

Хитрецът сви рамене.

— Както и да е — каза той. — Въпросът е защо сме тук? Защо да не продължим направо към Края на света? Предполагам, че не си ме докарала тук, за да ни одобряваш.

— Ти си непоправим — въздъхна Етел. — Но си прав. Мостът дъга от Древните времена не е бил просто пътят към Асгард. Бил е най-прекият път, който ни е осигурявал свободен достъп в пълен Облик до осем от Деветте свята. Но аз знаех, че Хел никога не би ни позволила да стъпим в нейното царство — поне не и без нещо, за което да се пазарим. Разбира се, веднага се сетих за теб.

— Благодаря, чувствам се поласкан — рече Локи. — Ами ако беше сгрешила? Ако Один се бе появил? Щеше ли да ме предадеш на Хел?

— Както би казал вълкът Фенрис: „Труден избор, Хитрецо, мой човек“.

— Богове — поклати глава Локи. — А си мислех, че аз съм непочтеният. И така, какво ще правим сега, а? Или не трябва да питам?

— Ами, може би няма да е зле да бягаш…

— Да бягам ли? — учуди се Хитрецът.

— Да, да бягаш — потвърди Етел и скочи в коша на Нан.

Той веднага промени облика си и се превърна отново във Въздушния кон, който беше като съня на някой безумец за бял кон с крака, простиращи се през цялото небе, и грива, летяща като облак.

— Ако тръгнеш към моста възможно най-бързо, може да успеем да стигнем до Портата на „Свети гроб“, преди те да се доберат до Края на света…

— Те? — повтори Локи и се огледа.

И тогава Хитрецът разбра какво предстои да се случи и незабавно прие Облика си на горски пожар. Зад него Тор се пресегна за Чука си, а Хеймдал извади мисловния си меч, след което размисли и вместо да се опитва да се бие, побърза да приеме птичата си форма.

Останалите — дори и Тор — последваха примера му и се превърнаха в чудата и разнородна група от богове, вълци и митични птици, които се разпръснаха из владенията на Смъртта и побягнаха към Моста дъга.

Последния път, когато Хел беше нарушила думата си, разкъсването за кратко бе преминало през портите на Задгробния свят и бе предизвикало преливането на Сън, съпроводено с невиждани щети. Този път разкъсването беше довело до нещо повече от появата на пролука. Сега от Деветия свят се беше появила подобна на вълна стена от мрак, която бе преминала през равнината на Хел. Отдалече тя изглеждаше бавна и сякаш бе беззвучна. Но с приближаването й стана напълно ясно, че се движи с чудовищна скорост и унищожава всичко по пътя си — земя и небе, цялата околност.

Хел хвърли поглед на вълната и побягна. Дори мъртвите усетиха приближаването й и изчезнаха от пътя й като прах, издухан от силен вятър. След това, минути по-късно, дойде звукът, който беше толкова оглушителен, че наподобяваше удара на мисловна мълния, и от който и Деветте свята отекнаха.

В долината на Стронд хората го чуха като страхотен тътен, идващ от отворения Хълм.

В Края на света Маги го чу като екота на камбаните от Катедралния площад.

Фрейя го чу като счупване на хиляди огледала.

Тор го чу като толкова силен гръм, че ушите му започнаха да кървят.

Тир го чу като звънтене на мечове.

Браги го чу като изгубен акорд.

Гарваните на Один го чуха и се ухилиха.

Братята вълци го чуха и завиха едновременно.

В Хел Хитрецът, приел формата на ястреб, за малко не падна от небето от звуковия удар и беше спасен само от намесата на Ньорд, морския орел, който го сграбчи в ноктите си и се понесе по ударната вълна към Моста, където Лудата Нан и Етел яздеха една до друга Въздушния кон, а към тях високо горе над дъгата вече се бяха присъединили останалите богове.