Джоан Харис
Руническа светлина (26)

10

През това време в Малбри Мади Смит се опитваше да смели новината.

— Искаш да кажеш, че това момиче е моя сестра?

— Аха, твоя близначка — кимна Хюи. — Магни, дете на Гръмотевичния дъб, близначка на Моди, Светкавичния ясен. Генералът я издирва с години, но така и не успя да стигне до нея. А през цялото това време тя е била в Края на света, в лоното на Ордена. Направо не е за вярване, нали?

Мади присви очи към него. Всъщност не й беше трудно да повярва, че Один бе пропуснал да й каже нещо толкова важно и че след като до този момент я бе заблуждавал, сега имаше безочието да очаква от нея да му се подчинява, без да задава въпроси, макар че той на практика беше мъртъв.

— Сестра ми… — бавно каза тя.

Как беше копняла да чуе тези думи. Да има сестра на нейната възраст, с която да споделя мислите и мечтите си. Мае, другата дъщеря на Джед, беше твърде различна от Мади, но когато Мади беше научила какъв е истинският й произход, тя се бе надявала, че един ден мечтата й ще се превърне в действителност. Разбира се, знаеше, че Гръмовержецът би трябвало да има две деца, но оракулите често не разкриват най-важното. След войната с Ордена преди три години в равнините на Хел Мади най-сетне бе приела, че сестрата, за която бе копняла, е изгубена в Сън, останала е неродена между нейните островчета и никога няма да се събуди в Средните земи. Но ето че сега вестоносците на Один твърдяха, че това момиче е живо и е на страната на врага.

— Сигурни ли сте, че става дума за същото момиче?

— О, да. Генералът беше пределно ясен по този въпрос.

Мади горчиво си помисли, че това е много типично за Едноокия. Той е знаел всичко за близначката й — може би дори още от ранното й детство — и по някакви, известни само на него причини е решил да не й казва. Защо? Възможно ли е още тогава да се е опасявал, че Мади ще се раздвои кому да бъде лоялна?

Тя отново се замисли за пророчеството. Люлката падна преди векове, но Дъбът и Ясенът ще я вдигнат… Това значеше ли, че се очаква тя и близначката й да работят заедно? И какво означаваше останалата част? Къде беше мястото на Стареца във всичко това? Защо сестра й би искала да изпрати ефимера срещу Локи?

Мади се намръщи. Сега тя разбра защо не може да каже на приятелите си. Ако споделеше с боговете, че един от тях е станал отстъпник в Края на света, нестабилният съюз между Аезир и Ванир на мига щеше да се превърне в конфликт. Ванир щяха да искат да убият предателката, а Аезир щяха да се опитат да я спечелят отново на своя страна. А на врага, който и да беше той, нямаше да му се наложи да прави каквото и да било, освен да наблюдава как боговете се унищожават взаимно.

Но ако Маги беше врагът…

Мади отхвърли тази мисъл, преди да я е довършила. Според Хюи сестра й от дете беше живяла в сърцето на Ордена. Тя не е имала Едноокия, нито Аезир, които да я научат какво означава семейството. Колко самотна и колко различна трябва да се е чувствала тя. Колко лесно е било за някой — някой, подобен на Едноокия може би — да я използва за своите цели и да я накара да повярва, че е неин приятел.

— А Старецът? При сестра ми ли е? — попита тя.

— Все още не — поклати глава Хюи.

— А той Шепнещият ли е?

— Не знам — сви рамене Хюи. — Генералът просто каза да го намериш и да го доведеш у дома, каквото и да коства това. Тя не трябва да го докопа.

Но Мади, която се чувстваше неловко от самото начало на този обезпокоителен разговор, започваше да се чувства все по-неудобно. Предаването на съобщения чрез сънищата беше непълно в най-добрия случай и Один — ако това изобщо беше Один — бе успял да й предаде само отделни части от цялото. Сърцето на Мади искаше да вярва, че духът на Один е оцелял в Сън, но през последните три години тя се беше променила. Вече не беше малкото невинно момиче, което в онзи ден беше отворило Окото на Коня. Общуването й с Едноокия Один я беше научило, че е за предпочитане да бъде недоверчива. А що се касае до Хугин и Мунин — някога те може и да са били предани, но кой можеше да каже дали не са преминали на другата страна и сега не работеха за врага?

— И как да съм сигурна, че това не е номер?

— Номер? — Хюи изглеждаше обиден. — И кой, в името на Световете, би сторил това?

— О, я да видим — започна Мади. — Орденът, Хаосът, старите богове, новите богове, Леденият народ, Народът от тунелите, ефимерите, летящите змии, гоблините, бегълци от Задгробния свят, магически предмети със своя собствена воля или всеки друг, който може да върти брадва. Световете са пълни с наши врагове. Нужен ли ви е пълният списък?

Настъпи доста продължителна пауза. Гарваните си размениха погледи. Манди, чието превръщане от птица в човешки Облик все още изглеждаше някак непълно, изграка обезсърчено и свирепо клъвна рамката на леглото.

— Ти, девойче, имаш сериозни проблеми — укорително рече Хюи.

— Тогава, убеди ме — сви рамене Мади.

Но Хюи се раздвижи неспокойно. Той остави празната захарница и направи няколко крачки из стаята. Перата на дрехата му, която имаше вид на нещо средно между туника и наметало, се разтвориха във въздуха като тъмни криле.

— Ще трябва да го направим сега — заяви той.

Манди изграка пронизително…

— Генералът предположи, че ще стане така. Той ни каза, че трябва да я убедим.

Манди направи движение с цялото тяло — нещо като свиване на раменете, което напомни на Мади за Захар. След това тя бръкна в опърпания си ръкав и извади парче избледнял син плат. Хюи го взе от нея и го подаде на Мади.

— Какво е това? — попита тя.

— Отвори го.

Мади го направи. В парчето плат беше завита лента от кожа с големината на палена й, върху която беше закачено парче стомана. Тя си помисли, че е тока или може би брошка — металът беше потъмнял и очукан. И върху него бяха отлети руни: Тир, Раедо и Ур бяха събрани заедно, за да образуват сиглата, за която Мади знаеше, че е на Один…

— Откъде взехте това? — попита тя.

— Лъскаво е, а? — ухили й се Хюи.

С не съвсем сигурна ръка Мади оформи руната Бяркан и погледна през нея към руните върху метала. Сиянието им беше почти помръкнало — сиглата излъчваше само слабо пеперудено синьо блещукане. Дори и така тя събуди в нея силно усещане за носталгия. Беше принадлежала на най-стария й приятел — върху й стоеше подписът му. Мади почувства как я обзема внезапна мъка и усещане за загуба, което заплашваше да я завладее.

— Откъде взехте това? — попита тя отново.

— Извадихме го от Сън, докато търсехме Генерала — сви рамене Хюи.

Мади присви очи към Манди, чието внимание отново се бе отклонило, и сега тя разучаваше съдържанието на кутията за чай на Етел върху полицата над камината.

— Говорим за Сън — напомни му тя. — Не можеш просто да извадиш нещо оттам, сякаш е плавей по реката.

— Ние го правим — увери я Хюи. — Ние виждаме отвисоко Деветте свята. Правим го от петстотин години — търсим предмети, подобни на този, които да спасим… — Той посочи кожения ремък. — Знаеш ли какво е това, девойче?

Мади бавно поклати глава.

— Парче от конски оглавник. Там, където има оглавник, има и кон. А там, където има кон, има и ездач.

„Ездач — помисли си тя. — Генерал.“

Наистина ли Один стоеше зад всичко това и организираше освобождаването си?

И преди през ума й бяха минавали подобни мисли. Но тя винаги ги беше отхвърляла. Най-вече идеята, че Один може да е успял да се измъкне от Хел по време на онези секунди на Хаос, когато Сън заля бреговете си и Задгробният свят пусна на свобода своите ефимери в Снеговете — такова нещо се беше случвало и преди, но шансовете за това бяха толкова отчайващо малки, че Мади се страхуваше дори да се надява, че ще стане.

Сън беше опасен свят, в който дори и да се беше измъкнал, нейният приятел можеше да е полудял. Ако изобщо допуснеше, че той е успял да избегне своите спътници от Хел — демони, ефимери, огнени дяволи, хора сенки и разни Облици на смъртта, както и цял един свят от оживели сънища, смъртоносни като река от змии. И все пак Локи го бе направил. А това, което някой бе сторил веднъж, може да бъде повторено и от други. Тя се замисли какъв ли е планът на Один. Каква роля играеше в него сестра й? И кой — или какво — беше Старецът?

— Това едва ли може да се нарече доказателство — най-сетне рече тя. — Виж, ако бяхте довели самия Кон…

Манди размаха ръце и изграка.

— Но, девойче… — Хюи изглеждаше смутен.

— Спри да ме наричаш девойче! — извика тя.

— Добре, Мади. Но аз мислех, че знаеш.

— Да знам какво? — попита Мади.

— Конят на Генерала. Слейпнир, създаден от Локи и Свадилфари, който построил стените на Небесната цитадела. Слейпнир, осемкракият кон, който според легендата е стъпил с по един крак във всеки Свят, с изключение на Пандемониума…

— Да? — нетърпеливо го прекъсна Мади. — Моля те, Хюи, в името на боговете, давай по-бързо!

— Добре де, ами той е точно там.

— Какво искаш да кажеш с това точно там? — не разбра тя.

— Искам да кажа, че той е бил тук през цялото време. От петстотин години, от времената на Зимната война е тук, практически под носовете ви. Човек би казал, че е скрит на очевидно място. Да, хитрец е Генералът. И винаги има план.

Мади мълчаливо прокле Генерала, плановете му и гарваните му. Но сега най-сетне тя знаеше къде да отиде. Къде другаде Один би скрил Коня, който може да го пренася между Световете? Къде другаде би го скрил пред очите на всички, без да предизвиква подозрение? Къде другаде би могъл да е сигурен, че нито хората, нито феериите ще се намесят в плановете му?

„Къде другаде — помисли си Мади — освен в Хълма Червен кон.“