Джоан Харис
Руническа светлина (9)

5

Локи се събуди в мрак. Всичко го болеше — ръцете и краката му бяха вързани и докато напразно се опитваше да призове малко светлина, откри, че сиянието му е съсипано, както и тялото му, и бе принуден да заключи, че може би го е закъсал.

Изглежда, че се намираше в нещо като пещера. Разбра това от студа, ехото и камъчетата по твърдия под, които сякаш знаеха къде точно да се забият в тялото му, така че да го заболи най-много. Освен това различаваше ясно осезаемата миризма на пещера, каквато се усещаше и в дупки, и в изби — пълзящия мирис на прах, пръст, капки влага и разни слепи неща, които растат в пукнатините на камъка.

Не беше под Хълма Червен кон. Локи го познаваше твърде добре и щеше да усети, че е на своя територия. Не, това място беше непознато и който — или каквото — го беше довело тук, вероятно го бе довело от Горната земя. Той си спомни как стоеше на Хълма, разтриваше ръцете си със сняг и тогава…

Само проблясъци. Спомняше си светлина — не дневна светлина, а по-ярка и с червеникавобял блясък…

Спомни си, че беше ударен по тила толкова силно, че падна на колене…

Тогава един глас каза: „Пипнахме го, мой човек…“

След това нямаше нищо друго, освен мрак.

„И така, може би отново съм мъртъв“, помисли си той.

Но Хел по принцип не връзваше гостите си. А Локи беше вързан много добре, като ръцете и краката му бяха омотани заедно и въжето правеше примка и около врата му.

Каза си, че поне е сам. Да го оставят без охрана беше проява на небрежност (Локи умееше да се измъква от затворени места) и той се поободри. Тези въжета щяха да издържат само толкова време, колкото е нужно на отслабналото му сияние да се възстанови — след което щеше да се измъкне с цялата бързина, на която бе способен Обликът му на блуждаещ огън.

Опита се да застане в по-удобно положение и ехото се разбуди като гнездо от мърдащи змии, които се плъзгаха около него, а гласовете им се отразяваха в хиляди изгубени места и кухини в скалата.

Той се стресна и изруга. Ехото отново подхвана звука и скоро пещерата кънтеше от него, докато той рикошираше в камъните и влизаше все по-навътре в пещерите. Накрая от него не остана нищо друго, освен ниска вибрация, която Локи усещаше като натиск в тъпанчетата си и от която кожата му настръхна.

„Дотук с идеята за бягството“, помисли си той.

Нищо чудно, че не бяха оставили охрана — не можеше да помръдне в тази ехтяща подземна камера, без да изпрати сигнали на мили разстояние. Само боговете знаеха какво ще привлече звукът от Долната земя — плъхове, мечки, тролове или змии…

„Чудесно, няма що. Точно това ми трябваше“, каза си Локи.

След това се опита да остане неподвижен, но положението му не беше удобно. Гърбът го болеше, трепереше, а сега започваше да го безпокои и глад, който задраска с нокти по стомаха му.

„Защо аз? Какво съм направил?“, отчаяно се запита той.

Когато се замисли обаче, трябваше да признае, че през годините си бе създал няколко врагове, всеки от които бе напълно способен да се опита да си отмъсти. Една от тях беше Хел, от чието гостоприемство едва бе успял да се измъкне по време на последната им среща, и тя беше обещала, че рано или късно ще се постарае да го види мъртъв. Други бяха от Народа от тунелите, от които преди няколко века той беше измъкнал с измама някои уникални и доста ценни стоки и чиято дълга памет би направила чест и на слоновете. Разбира се, не биваше да пропуска и Скади, Ловджийката със снегоходки, която щеше да е извънредно щастлива да съдере кожата му от бой или пък да я нареже на лентички със своя рунически камшик. Всъщност никой от Ледения народ вероятно не би проявил милост към него, попадне ли в ръцете му. Същото се отнасяше и за повечето феерии, Морските хора и Хората от облаците. Без да споменаваме определени членове на племената Аезир, Ванир и, разбира се, Хаоса — които вероятно най-малко биха простили на предател от своите редици.

Локи въздъхна и стените на пещерата въздъхнаха унило в отговор. Както казваха в Райдингс — той беше безпомощен „като на тепсия“.

Внезапно чу звук, който не беше предизвикан от местенето на тялото му по осеяния с камъчета под на пещерата — звук от стъпки на обути в ботуши крака. Само един човек ли беше? Не, бяха повече от един — трополяха, разделяха се и се гонеха през каменните стени, докато накрая се чу шум като от цяла група, приближаваща се от всички страни, така че дори и Локи да бе успял да се освободи, пак нямаше да знае накъде да побегне.

За лош късмет сиянието му все още беше угаснало. Единственото, което можеше да стори, бе да чака да види какво ще се случи.

Не му се наложи да чака дълго. Ослушваше се за звука от приближаващите се ботуши от около пет минути, когато видя светлина някъде вляво и се появи една тромава фигура, която изглеждаше по-висока и зловеща заради подскачащите сенки. Зад нея Локи успя да зърне още две тъмни фигури. Първата носеше фенер, от който струеше мазна, червеникава светлина. Локи се пребори с желанието си да се свие, спокойно вдигна очи и проследи приближаването им, като се опитваше да не показва изненадата си.

Защото вместо слуги на Хаоса (или Народът от тунелите, или Леденият народ) похитителите му се оказаха просто трима младежи от хората — облечени в еднакви черни дрехи и по някаква причина всичките с превързани палци.

Онзи с лампата, изглежда, беше шефът. Той пристъпи към Локи без никаква следа от колебание — което го правеше или много самоуверен, или изключително глупав, или и двете — и внимателно го оглежда известно време на червеникавата светлина на фенера.

Локи го погледна с присвити очи. Беше сигурен, че никога преди не го е виждал. По някаква причина обаче този факт не му се видя никак обнадеждаващ.

Непознатият изглеждаше около шестнайсет-седемнайсетгодишен. Лицето му беше бледо и ъгловато зад завесата на провисналата му кестенява коса, а в златистосивите му очи блестеше проницателност, която май липсваше в погледите на другите двама. Другарите му много си приличаха. Локи предположи, че са братя. И двамата бяха космати и набити, с мазна кожа, предразположена към пъпки, и с ръце с дебели пръсти и косми по тях. Бяха обути в тежки ботуши и носеха ризи с непозната за Хитреца кройка (той предположи, че е някоя от новите моди в Края на света), с бродирани черепи.

Единият от тях, по-едрият, хвърли подозрителен поглед към Локи.

— Мой човек, сигурен ли си, че е той? — попита той.

— Да не мислиш, че съм го объркал? — отвърна онзи с фенера. — Разбира се, че е той.

Той пристъпи напред, рязко хвана ръката на Локи и скъса ръкава на ризата му, разкривайки обърнатата руна Каен.

Косматите братя отстъпиха назад.

— Всичко е наред. Няма как да се освободи. — Непознатият присви очи към пленения Хитрец. — Мислех, че в действителност ще си по-едър.

— Правиш грешка — каза Локи. — За когото и да ме мислиш, не съм той.

— Да бе — изкикоти се по-едрият и космат брат.

— Кажи му, Големи К — подкани го по-ниският.

Онзи с фенера изръмжа и го накара да млъкне, след което се обърна към Локи.

— Не ме лъжи — тихо рече той и погледна Локи право в очите. — Знам много добре кой си. Има ли име, питомно е. Затова те наричам „дете на Хаоса“. Именувам те „Пазител на огъня“.

— Това е доста неопределено… — присмя му се Локи.

— О, още не съм свършил — оголи зъби младият мъж. — Именувам те Небесният пътешественик, син на Фарбаути, Родител на змии, Баща на вълци…

— Баща на вълци? — намръщи се Локи.

Думите започнаха да действат (думите или Словото, Хитрецът не беше сигурен), макар че той нямаше никаква представа какво искат да сторят три момчета от хората с един от тайните текстове от Книга Заклинания.

Тримата не бяха членове на Ордена. Реши, че в това не може да има съмнение. Но самите думи бяха достатъчно мощни. Има ли име, питомно е. Не че имаха и най-малкия шанс наистина да укротят Блуждаещия огън. Но в сегашния си Облик той беше подвластен на всички слабости и несъвършенства на човешката си форма и трите момчета можеха да се окажат болезнено близо до успеха.

— Вижте сега — започна Локи в опит да печели време, — така наистина доникъде няма да стигнете. Но ако просто ми кажете какво искате, навярно ще можем да сключим сделка. Мога да ви осигуря всичко — злато, оръжия, руни, жени…

При тези думи по-косматият брат — онзи, наричан Големият К — вдигна поглед с известен интерес. Локи предположи, че и на тримата едва ли им върви с жените. Помисли, че това не е особено изненадващо. Уменията им в общуването едва ли бяха особено впечатляващи. Освен това някой от тях — а може би всички — намирисваше.

— Жени — подкупващо повтори той. — О, да. Знам начини, по които да ви направя неотразими за нежния пол. Мога да ви науча на магии, на които няма да повярвате — руни, с които да стопите леда в моминското сърце. Кълна се, че когато приключа с вас, ще се редят на опашка на половината път до Райдингс, за да ви видят. Червенокоси, блондинки, брюнетки или ако ви харесват екзотичните неща и не ви е грижа толкова за създаването на потомство, познавам някои демони, които ще ви издухат мозъка и ще го хапнат с лъжичка като сладолед…

— Бива го в говоренето, нали? — рече Големият К.

— Със сигурност е така — ухили се другарят му.

Бледият младеж не им обърна внимание. Той просто продължи с кантиката, докато другите двама го наблюдаваха нетърпеливо и се побутваха със сдържано вълнение, а Локи усети как онова, което бе останало от силата му, бавно започва да гасне в мрака.

— Именувам те Хитрецът, Баща на лъжите. Именувам те Полуроденият Хел, Именувам те Носещият огън, Архитект и разрушител на светове. Именувам те Архангел, Падналият, Отварящият забранени врати, строителят на Цитаделата. Именувам те Звездно куче, По-лекият от въздуха…

Ритуалните думи се търкаляха върху Локи като камъни върху погребална могила и той отново взе да се мята във въжетата, като така само безсмислено ожули и бездруго разранените си китки. Дори не знаеше всички тези имена, но не можеше да отрече силата им.

— Моля те — примоли се той, — само ми кажи името си. Кажи ми за кого работиш…

Силата на Словото отново го прикова и го накара да се гърчи от болка. Откъде, в името на Хел, идваше тя? Орденът вече не съществуваше и последователите му бяха мъртви. Безименният беше бита карта. Освен това тези момчета не бяха Екзаминатори. Не притежаваха силата, необходима за изричането на Словото. Тогава кой осигуряваше сиянието? И как Локи можеше да преговаря, след като не знаеше с кого си има работа?

— Кажи им, че правят голяма грешка. Нараняват ме и моите хора ще… Оу!

Сега силата на Словото беше неописуема. Усещаше отвратителното й пълзене, а не просто болка. Сякаш тя влизаше право в него и той закрещя на глас (или поне си помисли, че го прави), безпомощно, без да мисли, просто защото нямаше друг избор.

— Няма никакви твои хора — отсече младежът. — Единственото, с което разполагаш, са няколко уморени, стари богове и шепа глупаци. Просто сте жалки! Именувам те Блуждаеш огън, син на Лауфи…

— Добре! Съжалявам! Каквото и да мислите, че съм направил…

— Именувам те Локи, Владетел на Каен…

— Моля ви. — Локи дишаше тежко. — Ще направя всичко…

— Знам, че ще го направиш — усмихна се бледият младеж.