Джоан Харис
Руническа светлина (73)

5

Междувременно в таванския апартамент Маги Риди изглеждаше странно равнодушна и към кражбата на Стареца, и към гнева на Шепнещия.

Тя не се беше опитала да последва Перт, когато той избяга по покривите, нито пък даваше вид да я е грижа, когато мрачният спътник на Адам даде воля на яростта си, като хвърляше предмети из стаята, късаше драпериите, чупеше орнаментите и, общо взето, се държеше като пиян бард след особено неуспешно представление.

— Защо му е позволила да ИЗБЯГА? — изрева той.

Адам зададе въпроса.

— Ще си го върнем — сви рамене Маги. — Имах си други грижи.

— Други ГРИЖИ? — изръмжа Шепнещият. — Какви други грижи? Сватбената ти рокля? Или може би храната за тържеството? На практика ти даде Стареца на някакъв си крадец на дребно, който обикаля по покривите, и имаш нахалството, върховната НАГЛОСТ да…

Единственият отговор на Маги беше да хвърли дълъг, преценяващ поглед на Адам.

— Наистина ли името ти е Гудуин? — попита тя.

Адам я изгледа втренчено.

— Разбира се. Защо питаш?

Тя му се усмихна.

— Защото — отвърна Маги, — когато се роди нашият син, искам той да носи името на баща си. Име, с което да се гордее. Независимо дали е Гудуин… или Скатъргуд.

Устата на Адам се отвори, но от нея не излезе никакъв звук. В съзнанието му Шепнещият внезапно притихна.

— Внимавай, момче. Тя е разбрала…

Но как?

— Затова го пуснах — продължи тя. — Не можех да рискувам той да нарани нашето дете. Разбираш това, нали? — Гласът й беше тих. — Разбираш защо не можех да се бия?

Адам кимна мълчаливо. Всъщност сега той беше още по-объркан. Как изобщо Маги беше разбрала, че носи дете? Трябваше ли да я поздрави? Защо в съзнанието му Шепнещият се радваше като побъркан?

— Говорила си със Стареца — рече той. — Така си разбрала, нали?

Маги кимна.

— Какво друго каза?

Дълго време Маги не отговори нищо. Вместо това наблюдаваше лицето на Адам и се опитваше да определи какво се е променило.

Преди седмица това лице изглеждаше колкото красиво, толкова и благородно. Лице на герой от някоя от нейните книги — честен, храбър и верен. Но сега маската някак беше паднала и тя можеше да види момчето със зли очи, което беше опикало панталоните си, когато Мади го беше ударила на Хълма Червен кон. Сега можеше да съзре объркването, слабостта и ужасния му страх.

Това беше подаръкът, който й беше направил Старецът, и с болезнено присвиване на сърцето тя разбра, че никога повече няма да може да вижда в същата светлина като преди.

Но любовта е най-великото сияние и кара хората да виждат онова, което най-много искат да видят, като пренаписва миналото, позлатява бъдещето и прави грозното красиво. За влюбения всеки порок се превръща в скрита добродетел, всяко предателство — в предизвикателство. Тя си каза, че Адам е само човек. И да, може би я беше излъгал. Но сега, когато бяха семейство, със сигурност нещата щяха да бъдат различни. И какво значеше някакъв си приказен герой в сравнение с бащата на детето й?

— Не ме лъжи повече — каза тя. — Не можем да изградим брака си върху лъжа. И сега, когато ще ставаш баща, трябва да бъдеш по-отговорен.

Адам кимна, уплашен, че гласът му ще му изневери:

— Н-но… как? Искам да кажа, какво ти разкри?

— Сега това няма значение — сви рамене тя. — Единственото, което има значение, е, че е истина. И че ти ме обичаш… — Тя го погледна толкова напрегнато, че Адам усети как коленете му омекват. — Обичаш ме, нали? — попита тя.

— Да — отвърна Адам. — Да. Да.

И той кимна толкова категорично, че чак зъбите му изтракаха.

— Чудесно. Добре — рече Маги и се усмихна. — Всъщност само това има значение. Имаме сватба, за която да мислим, и само още един ден да се подготвим за нея…

— Но какво ще стане със Стареца? — попита Адам с треперещ глас. — Не можем да позволим да попадне в ръцете на врага. Ами Новото писмо? А Огненият народ? И какво ще стане с мен, Маги? Какво ще стане с мен?

Маги се усмихна.

— Не се безпокой — успокои го тя. — Остави ме да се погрижа за всичко това. А що се касае до теб — Адам разбра, че тя се обръщаше към Шепнещия, — единственото, което искам от теб, е да дадеш дума, че няма да се опитваш да се намесваш. Тази сватба ще се състои, както е планирано. Не ме е грижа какво казва Старецът. Няма да позволя на сина ми да му се налага да казва на хората, че връзката на родителите му е била незаконна. Ясно ли е?

Главата на Адам кимна енергично.

— Добре — рече Маги. — Значи този въпрос е решен. Сега, Адам, ти ще се занимаваш със сватбата. Все още трябва да организираме много неща и не искам нещо да се обърка в последната минута. Всичко ще бъде съвършено и нищо няма да развали моя ден.

— Н-но… — запелтечи Адам. — Какво ще правиш ти?

Маги го погледна нежно. Каза си, че той наистина е още момче. Уплашено и несигурно момче, за което всичко това е също толкова ново, колкото и за нея. Може би наистина я беше измамил. Може би я беше лъгал — в началото. Но сега, когато бяха семейство, всичко щеше да се промени.

Предишната, по-подозрителна Маги в този момент би призовала Бяркан, ако не за друго, то поне за да разбере дали тази любов е истинска. Но Маги, която беше позволила на Стареца да се измъкне, вместо да изложи на опасност нероденото си дете, не се нуждаеше от такова доказателство. Тя знаеше, че любовта е изградена върху доверие — да поставя под въпрос доверието, бе все едно да убие любовта.

И така прие любовта му на доверие и откри, че го обича дори повече.

— Не се тревожи за мен — каза тя. — Разбира се, и аз имам работа. Но не искам ти да бъдеш наранен. Това, което трябва да свърша, може и да е опасно.

— Какво ще правиш? — Очите на Адам се разшириха.

— Онова, което трябваше да сторя от самото начало. — Маги се обърна към него и се усмихна. — Ще се справя с Огнения народ.

Адам и спътникът му проследиха как Маги отиде на балкона. Лунната светлина блестеше върху подстриганата й коса, превръщайки я в сребърна корона. Руническият знак върху врата й светеше със зловеща сила.

Тя мълчаливо постоя там за момент, облечена в нощница и с боси крака. След това прошепна заклинание и протегна ръцете си в нощта.

Дълго време нищо не се случваше. После се разнесе плясък на криле.

Два гарвана — единият с бяла глава — кацнаха върху парапета на балкона. Те погледнаха към Маги и изгракаха.

„Сякаш говорят с нея“ — неспокойно си помисли Адам.

В съзнанието му Шепнещият съскаше и се гърчеше като кълбо от змии.

— Те наистина й говорят — каза той. — В името на зъбите на Хел, как успя да ги призове? Откъде изобщо знае за тях?

Адам можеше да почувства как спътникът му копнее да подслуша този разговор и колко се страхува да го направи. Той се опита да чуе какво казва Маги, но до него достигнаха само дрезгавите крясъци на двата гарвана и част от няколко недовършени изречения на Маги, които наподобяваха детска песничка:

Виж как се Люлката люлей

високо над града.

Народът Огнен слиза

бебето да донесе.

Готови да тръгнат за портата на Хел

са Огнените хора…

Адам не откри никакъв смисъл в нея, а освен това не го беше и грижа. Още един ден и щеше да е свободен. Останалото не беше негова работа.

Винаги беше знаел, че Маги е опасна. Беше го усетил още в началото. Но тази Маги Риди беше различна от онази, която беше открил в катакомбите — самотното, подозрително момиче, което не искаше нищо повече от това да го последва. Това момиче вече го нямаше и за пръв път от три години насам Адам Скатъргуд почувства, че се страхува от някой различен от Шепнещия.

Нещо я беше променило. Какво беше казала? Ще ставаш баща? Как можеше да знае това? Как изобщо някой би могъл да го знае?

Адам си каза, че каквато и да е причината, в очите на Маги има нещо ново — мрачно и смъртоносно познание, което преди един ден не беше там. То го плашеше и не за пръв път той отправи безмълвна молитва към боговете, които може би го чуваха, които и да бяха те.

Моля ви, не й позволявайте да ме разкрие…

Защото каквато и да беше преди, Маги Риди беше преминала през някаква промяна. Беше като да наблюдаваш как глухарче расте бавно цяла година, преди внезапно да освободи семената си и да ги остави да се носят по жадния летен вятър.

Какво й беше казал Старецът?

Какъв беше планът на зловещия спътник на Адам?

И какви бяха онези птици, онези гарвани, чийто език тя, изглежда, разбираше?

Адам не искаше да знае отговора на нито един от тези въпроси. Беше му дошло до гуша от оракули, говорещи птици, сияния и сънища — онова, което беше видял, му стигаше за дузина животи. Но в едно беше сигурен — не можеше да си позволи да я ядоса. Тя вече не беше онази Маги, която познаваше и която беше толкова лесна плячка.

Някак си, само за един час, се беше превърнала в Ездача, чието име е Клане.