Джоан Харис
Рунически знаци (93)

7

Мади мълчаливо огледа тинестите брегове на Хел.

Те все още бяха осеяни с останки от сънища, които приличаха на останки и плавей в която и да било река или море, но групичката, която се беше събрала на брега на Сън, бе достатъчно благоразумна да не разглежда отблизо лъскавите късчета, фалшивите камъни, изкусителните изпарения над водата.

Ванир бяха дошли при тях от наблюдателния си пункт в дъното на пустинята и сега обсъждаха случилото се — обсъждане, което в по-голямата си част беше безрезултатно. Скади беше особено възмутена, тъй като вече не можеше да отмъсти на Один, а Локи…

— Тоест искаш да кажеш, че не ми е позволено да го убия? — възкликна тя за четвърти път.

Ловджийката вече се бе опитала да проведе този разговор с Ньорд, Фрейр и Браги и сега дойде ред на Хеймдал да я успокоява (никой от останалите не беше успял).

Хеймдал оголи златните си зъби.

— Защо? — попита Скади. — Защото е спасил света? Е, и това ако е довод…

— Не е — намеси се Идун с необичайно разсъдлив тон и завари Ловджийката неподготвена. — Не можеш да убиеш Локи — простичко добави тя, — защото Балдер искаше той да живее.

Последва дълго мълчание.

— Балдер? — попита Скади.

Идун кимна.

Настъпи ново мълчание, по време на което Идун с известно учудване забеляза, че леденосините очи на Скади изглеждат малко влажни. Не беше тайна, че приживе Балдер бе разбил много сърца, но…

— Балдер е искал Локи да живее? — попита Скади с нотка на съмнение в гласа.

— Той пожертва живота си за него, за всички нас — отвърна Идун.

Отново настана дълго и ледено мълчание.

— Това е най-нелепото нещо, което съм чувала — отсече Скади. — Сега ще кажеш, че Локи ще бъде следващият господар.

— Ами… — започна Идун. — Официално като втори по чин след Генерала…

— О, я стига — озъби се Ловджийката и прибра руническия си камшик, след което тръгна през пясъците с клюмнала глава.

Адам наблюдаваше отдалеч всичко това. Чувстваше се учудващо смел мислеше, че може би събитията от изминалите няколко дни завинаги са го излекували от страха, но гледаше с присвити от омраза очи, сгушен зад една скала на известно разстояние от мястото, където стояха боговете.

Никой не му обърна никакво внимание, никой не го потърси, не го повика, никой дори не забеляза, че го няма.

„Това е добре“ — каза си Адам; ако тръгнеше по широкия път през полето, щеше да се изгуби от поглед, преди някой да си спомни, че изобщо е бил там.

Той вървеше бързо и с необичайна увереност, доста нетипична за онзи Адам Скатъргуд, който беше напуснал Малбри преди половин живот време. Сега си спомняше за предишния Адам с известна доза презрение — за онова момче, което се страхуваше от сънища. Чувстваше се прероден мъж, може би дори Последният мъж и си даваше сметка за голямата отговорност. В едната си ръка държеше златен ключ и като го стисна здраво в юмрука си, бързо се затича през безцветната шир на Хел, а тъничкото гласче в съзнанието му продължи да нашепва, да внушава и да обещава:

Светове?

Мъртвите го заобикаляха от разстояние и това ни най-малко не го учуди.

Междувременно Мади се мъчеше да осмисли неотдавнашните събития. Трудно й беше да повярва, че изобщо са оцелели, още повече да възприеме четиримата, дошли от другия бряг на реката — Аезир, всеки от които стоеше в нов облик сред тях.

Тор, Гръмовержецът, по случайност се оказа Дориан Скатъргуд, Майка Фриг бе някогашната Етел Парсън, тук беше и Светлокосата Сив, богинята на плодородието, чийто знак Ар се белееше на корема на охранената свиня, и накрая Тир, който вече не беше Еднорък, но явно имаше проблеми с гостоприемника си.

— Не може да съм Тир — протестираше Захар-в-Чувал. — Ами че това е Тир Смелото сърце. Тир Воинът. Тъй де, приличам ли изобщо на воин? Тая проклетия е грешка. Взели сте ме за някой смелчага.

— Ти се държа смело — отвърна Мади. — Открадна Главата на Мимир.

— Не съм искал! — възкликна Захар уплашен. — Капитанът ме накара! Той ви трябва, не аз!

Над главата му и навсякъде около него гордо грееше обликът на Воина, а цветовете му — яркочервено с оттенък на гоблинско златно по краищата сияеха ослепително. На лявата му длан пламтеше руната Тир, обърната, алена като кръв.

— Махнете я! — кресна Захар и протегна ръка.

Майката се усмихна.

— Не е толкова просто.

— Ама аз вече не съм аз! — хленчеше недоволният Воин.

— Разбира се, че си ти — благо отвърна Мади. — Ти ще носиш облика му, но това винаги ще си ти. Тъй както аз винаги ще бъда Мади Смит, макар че ще бъда и Моди, дете на Тор. Помисли си, Захар. Ти се справи чудесно. Всички вие се справихте.

Тя погледна Етел, Дориан и дебелата Лизи, която изглеждаше много странно в облика на Светлокосата Сив, и после Локи, който стоеше сам с гръб към тях.

Мади отиде до него, но той не я погледна. Гледаше към река Сън с островите й, въртопите й, рифовете и скалите й и по изключение в очите му нямаше и следа от смях, само пустота, в която Мади не можеше да различи нищо.

— Горе главата, ти се спаси — каза накрая тя.

Локи все така не я поглеждаше. От другата страна на реката Черната крепост на Задгробния свят вече се възстановяваше, парче по парче, кула след кула.

— Просто се чудех кой още се е спасил — промърмори Локи, без да откъсва очи от Черната крепост.

— Може би още някой от Аезир.

— Може би.

Не личеше да е убеден в това.

— Или Балдер, мислиш ли?

— Балдер е мъртъв — той погледна Мади и наред с пустотата в очите му имаше гняв. — Балдер умря, за да ме спаси. Или по-скоро умря, за да не бъде престъпена клетвата на Хел, клетвата, която поддържа равновесието между Реда и Хаоса — на това място Локи помълча малко. — Самодоволният кучи син.

Без да иска, Мади се усмихна.

— Е, надявам се, че не очаква признателност. Никога не ме е бивало в тези неща. А що се отнася до Генерала… — той отново млъкна, погледът му се стрелна към мястото, където беше паднал Один. — Ако си мисли, че това ме задължава по някакъв начин…

Последва мълчание, през което Локи се взираше с ожесточение в далечината.

— Всичко е наред — каза Мади. — И на мен ми липсва.

И ръка за ръка те тръгнаха към брега на Сън, където вече се подготвяше погребението.