Джоан Харис
Рунически знаци (77)

2

Световната змия мина през портите със скорост, два пъти по-голяма от скоростта на съня. Мади и Тор едва успяха да скочат от гърба на Йормунганд, преди той да се хвърли стремглаво в реката, все така повлякъл със себе си Старостта. Надигна се огромна вълна, облаци от ефимери се разлетяха във всички посоки, някои от сънуващите бяха вече преминали оттатък и Мади, която сега виждаше сребристата нишка, свързваща облика й с физическото й тяло, ги последва през стесняващия се отвор…

Зад нея настъпваха безбройните сънуващи. Едни бяха хора, други очевидно демони, трети бяха белязани с руните и цветовете на богове, четвърти маршируваха като машини, прокрадваха се като кошмари, пъплеха като паразити към свободата си.

Тор държеше чудовищата на разстояние. Обитателите на Задгробния свят — сънища и сънуващи, създания на Хаоса, машини за унищожение, влечуги, твари, менящи облика си, всякакви гадини, които искаха да минат през пролуката в Осмия свят — в повечето случаи заобикаляха отдалеч Гръмовержеца и макар че му беше невъзможно да ги пропъди всичките от портите, само най-бързите и най-ловките успяха да последват Йормунганд от Задгробния свят в Сън.

Пред него стояха Аезир, всеки в истинския си облик. Смешно малко на брой — само трима — те мълчаха смаяни от покъртителната гледка. Майка Фриг, жена на Один, висока, със сиви очи и с руната Соя на лявата ръка, Сив, жената на Тор, богиня на жътвата, златокоса, белязана с руната Ар, и Леворъкият Тир, бог на войната, пламтящ в огнени цветове като нажежено желязо, стиснал копие в лявата си ръка, а дясната — призрачна, изрисувана с огън на фона на нощта.

Гръмовержецът се беше надявал на повече, но останалите или не бяха успели да избягат, или бяха пропаднали в Хаоса, или се бяха гмурнали в Сън, но от тях нямаше и следа. Общо четирима, ако броеше себе си.

Петима, ако броеше и Мади.

Той направи знак на Мади да мине през портите. Само тя можеше да влезе в Хел, другите трябваше да избягат през Сън, докато навсякъде край тях Деветият свят се разпадаше. Някое създание — бог или демон, тя не можеше да определи — току се откъсваше от Задгробния свят и с писъци потъваше в празнотата. Шумът беше оглушителен, а от гърлото на бездната долитаха зловещи звуци на засмукване и кикотене, които с всяка изминала секунда отекваха все по-силно.

— Мади! Върви! — настоя Тор.

Но Мади забеляза долу някакво движение. То — той — беше далеч под нея, скрит от изпаренията и паразитите на Задгробния свят, които се носеха във въздуха като смъртоносни облаци. Но следата му, макар и бледа, не можеше да се сбърка. Това беше Локи и той пропадаше. Под него и от всичките му страни бързо се отваряха пролуки към Хаоса и през тях се виждаше мъртвият звезден залив на Отвъдното.

— Върви, Мади! — извика Тор до нея. — Мини през пролуката! Няма време!

— Но това е Локи! — извика тя, като сочеше пропадащата фигура.

Тор поклати рошавата си глава.

— Нищо не можеш да направиш… — започна той.

Но Мади беше вече далеч.

Преди Тор да довърши изречението си, тя се гмурна, но не през пролуката към Подземния свят, а в казана от кипящ въздух, без да обръща внимание на ефимерите, без да я е грижа, че светът, в който се намира, усърдно се самоизяжда като змия, която поглъща собствената си опашка.

Тор понечи да я последва — не знаеше защо й е нужен Локи, но нямаше време за спорове — но после видя какво има по-нататък, спря и с разширени очи се загледа в онова, което се разгръщаше оттатък Сън.

Сякаш за пръв път от хиляда години в Хел разцъфваше живот. Във фалшивото му небе се събираха облаци, духаше горещ мрачен вятър. Но не затова се спря Гръмовержеца, въпреки че с трупащите се облаци и мъртвото слънце равнината изглеждаше като двойница на онова, другото бойно поле отвъд Края на Света.

Той гледаше мъртвите. Не мъртвите на Подземния свят тези загубени, клети души, безбройни като песъчинките — а колона от мъртви, досущ като армия, която се точеше до безкрайност през пустинята, неподвижна, десетохилядна сила, изправена срещу мощта на Задгробния свят.

Десет хиляди души — магическо число, често споменавано в легендите за последната битка. Освен това се оказа и точният брой на членовете на Ордена на Реда, пресметнатата жертва на хората му — всички Екзаминатори, Магистри и Професори, съединени в Приобщаване, по-силно от Смъртта…

И сега Тор беше сигурен, че познава този звук — това нечовешко засмукване, сякаш Хаосът поема дълбоко дъх — и лицето му пребледня под огнената брада. Беше го чувал и преди, по време на Рагнарьок. Тогава противникът имаше числено превъзходство, но не толкова голямо, Тор все още притежаваше сияние — и чук — но от този звук сърцето му замръзна.

„Ама това е…“ — помисли си той и в същия миг из Снеговете се разнесе страховит трясък. Тор едва успя да си каже: „Олеле, започна се“; и в последните секунди от живота на Мади легионите на Реда неумолимо закрачиха през равнините на Хел.