Джоан Харис
Рунически знаци (65)

6

Ванир бяха потеглили преди повече от час. Етел Парсън ги видя да тръгват със странно безразличие и с необяснимата увереност, че си отиват завинаги. Чувстваше се много особено, много спокойна, и седнала пред огледалото на тоалетната си масичка, тя се мъчеше да проумее видяното.

През последните двайсет и четири часа Етел видя повече, отколкото бе виждала през целия си дотогавашен живот. Стана свидетел на битка между богове, на превръщане на жени в диви зверове, видя как съпругът й бе обладан от зъл дух, как нахлуха в къщата й, как завзеха имуществото й, видя как животът й виси на косъм.

Знаеше, че е нормално да изпитва нещо. Може би страх. Мъка. Тревога. Облекчение. Ужас от неестествения характер на случилото се. Но Етелбърта не изпитваше нищо подобно. Тя изучаваше лицето си в огледалото на тоалетната масичка. Нямаше навика да го прави. Но днес й се искаше да се гледа — не от суета, а по-скоро от любопитство, в търсене на някакви видими признаци за вътрешната промяна, която чувстваше.

Чувствам се различна. Различна съм.

Беше облякла рокля от кафяв вълнен плат — не евтин, но не достатъчно хубав, за да изкуши жената Фурия — дългата й коса беше измита и сресана. Лицето й бе чисто и без никакъв грим, което я правеше да изглежда по-млада, очите й невзрачни в сравнение с тези на Фрейя или на Скади — бяха ясни, златистокафяви и замислени. Не беше хубавица, но не бе и същата онази Етел Гудчайлд с лице като кифла, която за малко да остане стара мома въпреки всичките богатства на баща си.

Колко странно, спокойно размишляваше Етел. И колко странно беше, че Доброто племе я излекува. Може би това правеше и нея неестествена, белязана по някакъв начин от тяхната намеса. Тя със сигурност не изпитваше към тях погнусата, която би следвало да изпитва, по-скоро чувстваше нещо близко до благодарност. Нещо необяснимо близко до радост.

Етел тъкмо се готвеше да излезе навън с мисълта, че може би една сутрешна разходка ще й помогне да се успокои, когато на вратата се почука, тя отвори и видя Дориан Скатъргуд, разрошен, с див поглед, поруменял и почти просълзен от нетърпение да разкаже историята си на някого, на когото и да е — който би могъл да му повярва.

Каза, че тичал чак от Хълма Червен кон. Там лежал в тревата, докато се уверил, че опасността е отминала, отишъл при другите и заварил разчленените тела на Одън Бригс и на Джед Смит край отвореното Око. От свещеника и Адам нямало и следа, но затова пък видял шестимата Ванир да вървят с бърза крачка по пътя от Малбри и се скрил под един плет, докато демоните отминат.

— Нищо не можех да направя — проплака Дориан. — Тичах… Крих се…

— Господин Скатъргуд — твърдо отсече Етел, — мисля, че е по-добре да влезете за малко. Прислугата ще дойде всеки момент, сигурна съм, че няма да откажете един чай за успокоение на нервите.

„Чай“ — помисли си Дориан с отвращение, но въпреки това прие, защото знаеше, че ако някой в Малбри може да му повярва, то това е Етелбърта.

И тя му повярва. Подканваше го да говори, когато Дориан се запъваше, и изслуша целия му разказ: за вълчицата, за двете убийства, за обсебването на Нат от неведоми сили, за изчезването на Адам Скатъргуд.

Когато той свърши, Етел остави чашата си на порцелановата чинийка и доля гореща вода в чайника.

— И къде според вас е отишъл съпругът ми? — попита тя.

Дориан се стъписа. Той очакваше сълзи, гняв, може би истеричен пристъп. Очакваше Етелбърта да го обвини за бягството му — той със сигурност се обвиняваше и нуждата да се изповяда на някого бе една от причините изобщо да дойде в къщата на свещеника. Дориан никога не беше прекарвал много време с Нат Парсън, но това не беше оправдание да го захвърли на произвола на съдбата. Същото важеше и за останалите, а при мисълта за Адам — собствения му племенник, в името на Законите — му идваше да потъне в земята от срам, че е избягал.

— Те влязоха в Хълма, госпожо — каза накрая Дориан. — Съвсем сигурен съм. И вашият съпруг също. Търсеха някого…

— Момичето на Смит — отбеляза Етел и му сипа чай.

— Да, и приятеля й. Онзи, който избяга.

Етел кимна.

— Знам — каза тя. — Ще тръгна след тях, господин Скатъргуд.

— След тях? — Дориан вече не се съмняваше, че тя се е побъркала. По някакъв начин това го успокои: странното й хладнокръвие беше започнало да го изнервя. — Но, госпожо Парсън…

— Изслушайте ме — прекъсна го Етел. — Днес ми се случи нещо. Тук, в двора. Стана за миг, сякаш ме удари гръм. Както бях жива, така изведнъж пропаднах в мрака. Видях някои неща, сигурно ме разбирате. Неща, в които не бихте повярвали дори насън.

— Насън? — попита Дориан.

Сънуването не беше занимание, което почтените хора в Малбри си признаваха. Той се зачуди дали някой не е ударил Етел Парсън по главата и съжали, че е дошъл при нея.

— Може би наистина сте сънували — предположи Дориан. — В сънищата понякога стават странни неща, опасни неща и ако не сте свикнали с тях…

Етел нетърпеливо въздъхна.

— Аз бях мъртва, господин Скатъргуд. Мъртва и на половината път към Подземния свят, когато Пророческото племе ме върна тук. Мислите ли, че малко лоши сънища могат да ме уплашат? Мислите ли, че изобщо нещо може да ме уплаши?

Неловкото чувство на Дориан прерасна в тревога. Той нямаше голям опит с лудите жени и тъй като беше неженен, почти нямаше представа как да се справи в тази ситуация.

— Ъ-ъ, госпожо Парсън — смотолеви Дориан. — Естествено е да сте объркана. Може би трябва да си починете, да подишате амонячна сол?

Етел го стрелна с поглед, изпълнен със съжаление.

— Аз бях мъртва — кротко повтори тя. — В присъствие на мъртвец хората говорят. Казват неща, които не бива да казват. Не внимават толкова. Аз не твърдя, че разбирам всичко, което става тук. Делата на Пророческото племе не са наши дела и ми се иска никой от нас да не се беше забърквал в тях, но се боя, че вече е късно да искам каквото и да било. Те ме излекуваха. Върнаха ми живота. Наистина ли са мислили, че ще продължа да живея, все едно нищо не се е случило? Че ще си гледам бродерията, готвенето и чайника на огъня?

— За какво говорите? — попита Дориан Скатъргуд.

— Говоря за това, че някъде в Долната земя моят съпруг и вашият племенник са още живи — отвърна Етел. — И че ако някога ги открием…

— Да ги открием? — възкликна Дориан. — Тук не става дума за изгубена плетка, госпожо Парсън…

Тя отново го стрелна с леден поглед.

— Имате ли куче, господин Скатъргуд?

— Куче?

— Да, господин Скатъргуд. Куче.

— Ами… не — отвърна той слисан. — Това важно ли е?

Етел кимна.

— По всичко личи, че под Хълма има стотици коридори. Ще ни трябва куче, за да надуши следите им. Куче следотърсач с добро обоняние. Иначе можем да прекараме остатъка от живота си в лутане из тъмното, не сте ли съгласен?

Дориан я гледаше стъписан.

— Вие не сте луда — каза той най-сетне.

— Далеч съм от това — отвърна Етел. — Значи ще ни трябват куче, лампи и храна. Или поне на мен ще ми трябват, ако вие решите да останете.

Дориан се противи по-малко, отколкото Етелбърта очакваше. Първо, той се зарадва на възможността да изкупи вината за бягството си от Хълма, второ, независимо дали Етел беше луда или не, тя очевидно бе непреклонна в решението си, а Дориан не можеше да я остави да тръгне сама. След като взе назаем коня и седлото на свещеника, той я остави да се приготви — не смееше да се надява, че Етел ще размисли — и час по-късно се върна с два вързопа, пълни с храна и вещи от първа необходимост, и дребно черно свинче, вързано отстрани на седлото.

Етелбърта недоверчиво огледа черното свинче. Дориан обаче държеше на своето: той си изкарваше прехраната с прасета и открай време вярваше във високата им интелигентност. Черната Нел — шкембестата свиня, станала причина за скандала преди години — на младини се славеше с умението си да намира трюфели, беше вярна и умна и пазеше фермата като куче.

Свинчето бе потомка на самата Нел, макар че Дориан не споменаваше пред никого за това, нито показваше разчупената руна, която красеше мекия му корем като бяло петно. Той замазваше белега с катран (тъй както някога майка му бе използвала нажежено желязо и сажди, за да скрие белега на ръката на бебето си) и никак не съжаляваше за това.

— Лизи ще ни води — отсече Дориан. — По-добър следотърсач от нея не съм имал. Надушва картоф от сто ярда, трюфел — от една миля. Никое куче не може да се мери с нея. Повярвайте ми.

Етел се намръщи.

— Е, щом нямате нищо по-добро…

— Лизи е най-добрата. Не се съмнявайте.

— В такъв случай не бива да губим време — отсече Етел. Покажете й дирята, господин Скатъргуд.

След десет минути, няколко ябълки и картофи и дълго душене на захвърленото палто на Нат Парсън Дебелата Лизи вече дърпаше каишката. Очите й блестяха, зурлата й трепереше от възбуда, тя издаваше кратки грухтящи звуци, подобни на лай, и на Дориан му се струваше, че свинчето всеки момент ще заговори.

— Надушва дирята — каза той. — Слушайте, госпожо Парсън, тя никога не ме е разочаровала. Предлагам да я следваме и ако се окаже, че греша…

— Ако грешите, моят съпруг и вашият племенник скоро ще нахранят вълците.

— Знам — Дориан погледна шкембестата свиня, която направо танцуваше от въодушевление. — Само че аз познавам моята Лизи. Тя не е обикновено прасе. Тя е потомка на Черната Нел, а прасетата от нейния род винаги са били двойно по-умни от другите. Предлагам да й дадем възможност — в края на краищата и нашите възможности без нея ще са по-малко.

Така Етел Парсън и Дориан Скатъргуд тръгнаха след Дебелата Лизи по пътя и през полето към Хълма Червен кон и още преди пладне слязоха в Долната земя, запалиха лампа да им показва пътя и поеха по наклонената пътека надолу към неизвестността.