Джоан Харис
Рунически знаци (36)

2

„Още някой, жаден за кръвта ми“ каза Локи, но втората жена, която излезе от Залата на Спящите, толкова се отличаваше от ледената Ловджийка, колкото сметана от гранит.

Беше закръглена, нежна и сияеше като злато, дългата й коса бе изпъстрена с цветя, а на челото й грееше Ар, зелената руна на Изобилието. Погледът й се спря на Мади — открит, доверчив и леко озадачен, като на дете, което иска да се хареса.

И тази особена, подобна на дете жена притежавате такъв чар, че дори Мади, която имаше достатъчно причини да не харесва определен тип сладникава хубост, почувства как въздухът в пещерата леко се затопля от присъствието й и като че ли долови ухание на далечни градини, зрели ягоди и дъхав мед, прясно изцеден от питата.

Скади вървеше отзад на известно разстояние, сякаш не искаше да се доближава до нещо толкова различно от самата нея.

Локи позна новодошлата: когато усмихнатата жена тръгна към него, Мади забеляза на лицето му смесица от облекчение и някакво подобие на смущение.

— Коя е тази? — попита момичето.

— Идун — отговори той. — Лечителката.

— Его го и него — отсече Скади. — Хайде, съживи го, и то бързо.

Идун се вгледа в Локи с широко отворени очи.

— О, горкият. В какво си се забъркал този път? — попита тя.

Той направи гримаса.

— Аз ли? В нищо.

— Дръж се любезно, Локи, иначе няма да получиш ябълка.

Идун, мислеше Мади. Пазителката на магическите плодове, които изцеляват болести и лекуват Времето. Според легендите плодовете бяха златни ябълки, които се пазеха в златно ковчеже, но плодът, който Идун даде на Локи, беше дребен и жълт, загърнат в листа и приличаше повече на дива ябълка, отколкото на нещо друго, но уханието му, силно дори в замръзналия въздух на пещерата, напомняше за зелено лято и жълта жътва, целите побрани в тази шепа изсъхнали листа.

— Изяж я — каза Скади, когато Локи се поколеба.

Той се подчини с видимо неудоволствие. В първия миг като че ли нищо не стана, но после Мади видя как изведнъж сиянието му грейна и от мъждиви, цветовете му станаха жизнерадостно ярки. Допреди малко бяха на път да угаснат, а сега трепкаха със сила, от която от косата и от върховете на пръстите му захвърчаха искри и която премина през цялото му тяло като огъня на Свети гроб.

Ефектът беше незабавен. Локи се изпъна, задиша дълбоко, опипа ребрата си, ранената си ръка и дупките от ноктите на котката и установи, че са зараснали.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Идун.

Той кимна.

— Добре — каза Скади. — Да вървим. И да знаеш, Локи…

— Какво?

— Ако си намислил да ме преметнеш…

— Кой, аз?

— Ще те следя зорко — Ловджийката се усмихна. — Като ястреб.

Щеше да им отнеме час да прекосят долината. След десет минути орел и дребен кафяв ястреб вече летяха към село Малбри. Локи каза, че без криле е безполезно да ги следва, и въпреки това Мади се тревожеше какво ще стане с Едноокия, когато Ловджийката открие — а това беше неизбежно — че е била измамена.

Момичето скоро разбра, че Идун не може да помогне. Тя внимателно изслуша разказа на Мади, но сякаш изобщо не осъзна неминуемата опасност.

— Один ще измисли нещо — заключи богинята с явната увереност, че това е достатъчно успокоение.

Но Мади не се успокои.

— Трябва да има някакъв начин — каза тя. — Аз съм виновна. Аз взех Шепнещия…

Идун седеше върху един леден блок и си тананикаше. При споменаването на Шепнещия тя млъкна и по лицето й премина сянка на лека тревога.

— Онзи стар оракул? — попита тя. — Най-добре не се занимавай с него. Той винаги ни е носил само лоши новини.

Идун извади от косата си гребен, разгледа го, после пак си затананика и гласът й зазвъня сладко в ледения въздух.

За Мади беше ясно, че каквито и сили да притежава Идун, от тях няма голяма полза в сегашната ситуация. През ума на момичето започнаха да минават безумни мисли, като например да се изстреля от пещерата с мисловен взрив, но това беше непрактично, а знаеше, че колкото и да бърза, няма да стигне навреме в селото, ако върви пеша.

Оставаше едно решение и след като го огледа от всички страни, след като претегли предимствата и недостатъците, накрая Мади се убеди, че то е единствената й надежда.

— Нямам избор — заключи тя. — Трябва да събудя още един от Спящите.

Идун се усмихна неопределено.

— Добре ще направиш, скъпа. Ще бъде съвсем като в доброто старо време.

Мади си помисли, че връщането на доброто старо време е последното, от което имат нужда сега, но не виждаше друг начин. Въпросът беше кого да събуди. И как да се увери дали събуждането на още някого няма само да влоши нещата.

С натежало сърце и с руната Бяркан, грейнала на върховете на пръстите й, Мади се приближи към останалите Спящи. Идун я последва навътре в пещерата подобно на изгубено дете, като си тананикаше и учудено разглеждаше светлините и цветовете. Мади забеляза, че откъдето мине богинята, по пътя й ледът за кратко се разтапя, като после замръзва в цветя от скреж и ледени гирлянди. Момичето току хвърляше тревожен поглед към веригите от ледени висулки над главите им и се опитваше да не мисли какво ще стане, ако Идун се задържи твърде дълго на едно място.

Вместо това насочи мислите си към Спящите. Те лежаха на леглата си от лед, неподвижни и сияещи под руническите печати. От първоначалните седем бяха останали петима — четирима мъже и една жена — и известно време Мади обикаляше от блок на блок, като се мъчеше да определи кого да събуди.

Първият беше мъж с мощно телосложение, разчорлена коса и брада, къдрава като пяна. Следата му беше морскосиня, под туниката от нещо, което приличаше на гъсто наредени рибени люспи, се виждаше руната Логр, а стъпалата му, големи и добре оформени, бяха боси.

Мади лесно го позна от разказите на Едноокия и веднага реши, че и дума не може да става да го буди. Това беше Ньорд, Морският вълк, Ванир по рождение, някогашен съпруг на Ловджийката Скади. Бракът им се беше провалил поради непреодолими противоречия, но въпреки това Мади чувстваше, че е по-разумно засега да държи Ньорд настрана от събитията.

Вторият Спящ приличаше на Ньорд, имаше типичните за Ванир бяла кожа и светла коса, но момичето долови у него топлота, която липсваше у бога на морето. И той беше воин, с руната Мадр на гърдите и с вързан около врата далекоглед. На Мади й трябваше малко време, за да определи кой е той, но накрая реши, че е златозъбият Хеймдал, пратеникът на Пророческото племе и вечно будният страж на моста-дъга: дори под леда яркосините му очи бяха отворени и безмилостно зорки.

Мади го подмина с тревожен трепет. Тя знаеше от легендите, че Хеймдал, макар и предан на Один и на Аезир, страстно мрази Локи и едва ли би съчувствал на някого, който се опитва да му помогне.

Третият беше Браги, съпругът на Идун. Висок, с руната Сол на ръката и венец от цветя на главата. Изглеждаше благ — Мади го знаеше най-вече като първенец в песните и поезията и би се радвала да избере него, но знаеше, че той не е приятел на Локи, а не й се искаше да обяснява каква е ролята на Хитреца — или нейната — в тази ситуация, която постепенно се превръщаше в ужасна бъркотия.

Четвъртият Спящ беше цял покрит със злато, от него дългата му коса блестеше. На челото му грееше руната Фе, а до него лежеше счупен меч.

До него на ръка разстояние се намираше последният Спящ, жена с ослепителна и вълнуваща красота. И тя беше белязана от Фе, в косата й бяха вплетени скъпоценни камъни, на врата й сияеше плетеница от злато, която улавяше светлината дори през леда. Жената поразително приличаше на Спящия до нея и Мади веднага ги разпозна като Фрейр и Фрейя, децата близнаци на Ньорд, присъединили се към Пророческото племе заедно с баща си във времената на Шепнещия.

Мади избърса с ръце сухия сняг от лицето на Спящата. Фрейя спеше, красива и невъзмутима, лицето й не издаваше нищо.

Имаше ли смелост да я събуди? Можеше ли изобщо да бъде сигурна, че Фрейя — или който и да било от Ваните — ще й помогне повече от Скади и Идун? Разбира се, Скади беше Ванир само по брак, тя произхождаше от Ледените хора на север, дива раса, с която боговете бяха сключили трудно примирие. Може би беше лош късмет, че Скади се събуди първа, може би другите Ванир щяха да проявят интерес и готовност да освободят своя Генерал.

Мади бързо прехвърли в ума си всичко, което помнеше за Фрейя. Богиня на желанието, красивата Фрейя, непостоянната Фрейя, Фрейя със соколовата премяна…

А-ха. Това й трябваше.

Мади внезапно се обнадежди. Сега тя виждаше, че има поне искрица надежда — не много, но достатъчно — и сърцето й се разтуптя.

Допирът до руните й беше познат, те бързо се запалваха под пръстите й. И тук руническата мрежа съскаше от нетърпение, печатите подскачаха, магиите грееха със заповедна светлина.

Мади протегна ръка към тях — шепа цветни ленти като украса на празничен стълб. Тя дръпна…

… И цялото множество се освободи с въртене, опъване и ярко избухване на цветове и оттенъци.

Този път ледът не се строши, а вместо това се разтопи и Спящата, мокра, но невредима, разтърка очи и изящно се прозина.

— Коя си ти? — попита тя, когато всичко свърши.

Мади й обясни набързо каквото можа. За залавянето на Едноокия, събуждането на Скади, Екзаминатора, Шепнещия, Словото. Фрейя слушаше, широко отворила сините си очи, но щом момичето спомена името на Локи, очите й се свиха.

— Веднага те предупреждавам — хладно заговори Фрейя. — Аз имам… сметки за уреждане… с Локи (за момент Мади се зачуди дали в Деветте свята има някой, който да няма сметки за уреждане с Локи).

— Моля те — пришпори я момичето, — дай ми соколовата си премяна. Все пак не те моля да идваш с мен.

Фрейя изгледа Мади критично.

— Само една ми е. Гледай да не я повредиш.

— Много ще внимавам.

— Хм. Постарай се.

След секунди премяната беше в ръцете на Мади: наметка от магически трикове и пера, лека като шепа въздух. Тя я сложи на раменете си, почувства приятната шумоляща топлина на перата върху кожата си и изведнъж дрехата започна да приема формата на тялото й.

Наметката бе сякаш жива магия. Тя беше изтъкана от руни и магически нишки. Мади чувстваше как проникват, как безболезнено пускат корени в плътта и костите й, как я превръщат в нещо друго.

Беше приятно, беше страшно. За секунди мускулите й олекнаха, зрението й се изостри хилядократно, по ръцете и раменете й поникнаха пера. Смаяна, тя отвори уста, но от там излезе само рязък птичи писък.

— Готово. Добре ти стои — отбеляза Фрейя, след като се надвеси над нея, за да огледа резултата. — Когато поискаш да я свалиш, използвай Наудр, обърната…

„Как?“ — помисли си Мади.

— Ще се справиш — каза Фрейя. — Само гледай да ми я върнеш.

Трябваха й няколко минути, за да свикне с новите си криле. През това мъчително време Мади пърхаше бясно, объркана от променената перспектива и почти в паника от затвореното пространство. Накрая намери отвора в тавана и излетя в нощта като изстрелян снаряд.

„О, свобода! — мислеше тя. — Въздух!“

Под нея като килим, бродиран със сребристи нишки, лежаха долината, ледникът, пътят към прохода Хайндарфел. Небето беше цяло осеяно със звезди, луната я зашеметяваше, а радостта, опиянението от полета бяха толкова силни, че за неопределено време Мади просто се носеше с писъци в озареното небе.

После си спомни какво има да върши и с известно усилие се овладя. С изостреното си зрение тя забеляза на около миля пред себе си ястреба и орела Локи и Скади, които летяха към Малбри.

Полята под тях започваха да потъмняват, да преминават от характерното за Месеца за жътва жълто към типичното за Края на годината кафяво. В Малбри все още блещукаха няколко светлинки и миризмата на огън висеше като облак над земята. Мади знаеше, че някъде сред тези светлинки баща й седи буден, пие бира и гледа небето. Сестра й спи, без да сънува, на леглото си от дъски, прибрала в дантелена шапчица ситните си къдрици. Лудата Нан Фей седи в колибата си и говори на своите котки.

А Едноокият? Какво ли правеше той? Спеше ли? Страдаше ли? Надяваше ли се? Страхуваше ли се? Дали щеше да изпита благодарност, когато я види, или гняв за лошото решение, което е взела в тази ситуация? Но по-важно беше дали ще приеме да играе. И на чия страна.