Джоан Харис
Рунически знаци (81)

6

— Господарю, късно е! — протестираше Захар-в-Чувал, докато вървяха и се препъваха през безличната равнина. — Камъкът на Капитана почерня, виждате ли, а пък туй ще рече само едно…

— Оставаш с мен — отсече Генералът. — Като начало имам нужда от очите ти.

— От очите ми?

— Просто хвани ръката ми… и не спирай.

В мрака на Долната земя Один бе приел слепотата почти радушно. Но тук, под фалшивото сиво слънце на Подземния свят, той знаеше, че предимството му — доколкото можеше да се смята за такова — вече го няма. На фона на бледата пустиня той и Захар биеха на очи като хлебарки, полазили сладкиш, лесни мишени за врага. Макар и сляп, Один все пак чувстваше, че Ванир са наблизо, а обединената им сила беше такава, че дори да не бе лишен от зрение, трудно можеше да противостои на седмината едновременно.

Но Ванир като че ли се въздържаха от нападение. Само бялата вълчица го преследваше и вече беше толкова близо, че той чуваше тежкото й дишане. Но като разполагаше със Захар за водач и със стена от разрушени скали само на метри разстояние, Один беше почти сигурен, че може да стигне до някакво скривалище, до място, от което при късмет би могъл пръв да нападне Ловджийката, докато тя възвръща истинския си облик.

Изгледите за успех бяха твърде малки, но той пое риска и щом усети, че жезълът му опира в камък, рязко се обърна, опря гръб в стената и е всичка сила изстреля Хагал право в зяпналата уста на бялата вълчица.

Ако Мади беше метнала руната, всичко щеше да приключи тук и сега. Но това не беше Мади и мисловната мълния, която иначе би изтръгнала гръкляна на Ловджийката, само проблесна безобидно, падна зад рамото й и разпиля шепа магически искри, които отскочиха от скалата като фойерверки.

Один нямаше нужда от зрение, за да разбере, че ударът му е бил неточен. Захар тревожно изписка и се хвърли с главата напред сред купчина камъни, толкова малка, че там не би могло да се скрие нищо по-голямо от плъх, а Один усети как вълчицата отново се приближава и цветовете й сияят заплашително като древен лед.

Прибегна към руните, но установи, че те не откликват. Той беше изхабил толкова много от сиянието си през изминалите три дни, докато слизаше в Подземния свят, че сега за битката му бе останало по-малко от искрица.

Скади го знаеше и радостно изръмжа, готова да се нахвърли върху него. През последните няколко дни беше прекарала толкова време във вълчата си кожа, че в истинския си облик вече се чувстваше бавна и тромава, и макар понякога да й бе нужен (когато искаше да говори или да мята руни), тя винаги се чувстваше по-добре в животинското си тяло. Ловджийката отново изръмжа и се приготви за скок, с който щеше да прегризе гърлото на врага.

Но това не стана. Тя почувства как нечия ръка я хваща за козината на врата, долови не съвсем човешка миризма и шест чифта ръце я издърпаха назад, Фрейр и Хеймдал хвърлиха руни за сковаване, а Браги засвири фарандола, която я направи безпомощна. Борбата беше кратка: като ръмжеше срещу заловилите я Вани, Ловджийката възвърна естествения си вид и застана насреща им бледа, разгорещена, бълваща огън и жупел, в истинския си облик.

— Как смеете! — тя беше равна по сила на всеки поотделно, но не можеше да надделее над шестимата. — Аз имах право на тази плячка…

— Право? — възрази Фрейя. — Да рискуваш живота ни за някакво безсмислено отмъщение? Слушай, Скади — тя й подаде наметало и Ловджийката сърдито го пое. — Знаем какво си сторила.

— Тогава ме убийте, защото ще го направя отново при първия сгоден случай — отвърна Скади.

Те стояха лице в лице: шестимата Ванир и Ловджийката — със свити юмруци, със заплашително блеснали сипи очи — и накрая Один, облегнат на жезъла си.

Към тях се приближиха и другите: Етел, Дориан, Адам и Нат, все така притиснал Добрата книга към гърдите си. Цареше напрежение и в тишината се носеше само далечен шум като от течаща вода, съпроводен с трептене, което напрягаше тъпанчетата им, засмукваше зъбите им и идваше сякаш отвсякъде, отникъде и от някакво друго, невъзможно място по средата.

— Слушайте — каза Один. — Познавате ли този звук?

Всички се обърнаха към него.

Стражът Хеймдал го познаваше добре. Беше го чул на бойното поле в Рагнарьок, когато небето се раздра и мрак, който нямаше нищо общо с отсъствието на светлина, погълна слънцето и луната.

И Фрейр го познаваше: чу го, когато рухна върху леда със счупен меч и с обърната руна.

Фрейя също го познаваше и си спомни сянка на черна птица, очертана с пламъци — може би врана или лешояд — и там, където падаше сянката, не оставаше нищо.

Скади го позна и изтръпна.

Ньорд, който се биеше на бреговете на собственото си царство, го чу, когато река Сън излезе от бреговете си и бойната флотилия на мъртвите отплава от Подземния свят.

Идун го беше чувала и се разрида.

Браги също го беше чувал, макар че през онзи ден не написа нито една песен и поема. Огън, лед и сянка на черна птица противоположни сили, толкова неустоими, че между тях Световното дърво стенеше и се люлееше. Асгард, Небесната цитадела, Първият свят, рухна и премаза континенти. И от Хаоса излязоха демони, и се понесоха между Световете, следвайки сянката на черната птица, и всичко това стана в Средните земи, където силите на Хаоса са най-слаби. А тогава те имаха армии от воини, герои, Народа на Тунелите и хора…

— Виждам войска, подредена за битка. Виждам Генерал, стои сам. Виждам предател пред портите. Виждам жертва.

Гласът отекна тихо, но ясно и Ванир впериха погледи в Етел Парсън. Само Один не погледна, но щом чу гласа, се вцепени.

— Коя е тя?

— Можете да ме наричате Етел Парсън, господине, но казват, че съм оракул.

В първия миг Один се вцепени. После на грубото му лице се появи усмивка.

— Етел — каза той. — Трябваше да се досетя.

Последва дълго мълчание. След малко Один заговори с кротък глас, като взе дланта й в своите:

— Почувствала си се различна, без да знаеш защо. Започнала си да виждаш неща, които преди не си виждала. И в теб се е загнездило особено чувство, нали? Чувството, че трябва да отидеш някъде, но не знаеш къде…

Етел мълчаливо кимна. Один не видя, но долови промяната в цветовете й и се усмихна.

— Усетила си сърбеж — продължи той. — А после е добила форма. Покажи ми я, Етел. Знаеш за какво говоря.

Етел като че ли се изненада и леко се изчерви. Поколеба се, после с решителен жест запретна ръкав и им показа новата руна на ръката си, която сияеше с яркозелена светлина.

Нат зяпна от изненада. Дориан ахна, Адам се опули, дори Ванир мълчаха поразени.

Само Один не се учуди, усмихна се и прокара пръст по светещия знак:

— Етел, Родината — каза той. — Втората руна от Новото писмо. Не предполагах, че ще я намеря тук — храната на боговете, съчетана със Словото… — Один бавно поклати побелялата си глава. — Само да имаше повече време… Но трябва да поговоря с теб насаме.

Разговорът им продължи по-малко от пет минути, но към края му очите на Етел се насълзиха.

— Сигурен ли сте? — попита тя накрая.

— Съвсем сигурен — отвърна Генералът и се обърна към Ванир. — Всички вие го чухте, нали? Онзи звук. Звукът на настъпващия Хаос. Чертата е теглена, врагът — назован. И единствената ни надежда е отвъд тази равнина. Трябва да стигна дотам, иначе всичко ще рухне — не само боговете, дори не Световете, а всичко.

Хеймдал се намръщи.

— Жената на свещеника ли ти каза всичко това?

Один кимна.

— И ти й вярваш?

— Имам основание.

Скади го изгледа презрително.

— Дори да допуснем, че тя казва истината, между нас и реката има цяла армия. Виждал си на какво е способно Словото…

— Виждал съм, да.

— И мислиш, че можеш да победиш?

— Не — отвърна Один. — Но мисля, че можем да се бием.

Последва дълго, умислено мълчание.

— Ние сме осем — каза Хеймдал.

— Седем — поправи го Скади — и един сляп Генерал.

Один се усмихна.

— Осмина срещу десет хиляди. Любимият ми залог.

Хеймдал оголи златните си зъби.

— Аз залагам на Генерала — заяви той.

Ньорд сви рамене.

— Е, щом казвате така…

— Богове — възкликна Фрейя, — ти си по-зле и от него.

— Искам пак да смушкам проклетата черна птица… — каза Фрейр.

Браги запя победна песен.

Идун отвори сандъчето си с ябълки: само ароматът им бе в състояние да пробуди мъртвите…

А Скади скръцна със зъби и каза:

— Добре, Генерале, печелиш. Но това не значи, че сметките ни са уредени. Ако оцелеем, ти и брат ти ще ми дължите кръвнина. И този път няма да ме залъжеш с обещания…

Один се усмихна.

— Ето какво ти обещавам: до края на този ден ще се пролее повече кръв, отколкото някога може да ти се прииска. Но ако ти се участва в битка — добави той и махна с ръка, — то според мен бойното поле е нататък.

 

 

„Не приличат на герои“ — помисли си Етел; но с промененото си зрение ясно различи нещо във въздуха около тях, не цветове (тя ги виждаше от дни и знаеше разликата), а някакво сияние, подобно на небе при зазоряване, обещание, така да се каже, за преобразяване. Нямаше нужда да бъде оракул, за да разбере, че това може да доведе до смъртта на всички, но въпреки това бодро крачеше след боговете, тананикаше си под носа и гледаше в широкия гръб на Дориан, който вървеше напред, а Лизи тичаше по петите му.

Тя мислеше как след малко цял Хел ще се разтърси, но за пръв път в живота си Етел, дъщерята на Оуън Гудчайлд, знаеше съвсем точно къде иска да бъде.