Джоан Харис
Рунически знаци (37)

3

Полунощ. Могъщ час.

Часовникът на църковната камбанария удари дванайсет, после, минута по-късно, отново удари дванайсет. В тясната таванска стаичка в дома на свещеника гостуващият Екзаминатор, затаил дъх в очакване на този сигнал, се усмихна със задоволство. Всички ритуали бяха изпълнени. Къпане, молитва, съзерцание, пост. Сега часът удари.

Екзаминаторът изпитваше глад, но приятен, беше уморен, но не му се спеше. Той за пореден път отхвърли предложението на семейство Парсън за домашно приготвена вечеря и породеното от това леко главозамайване бе щедро възнаградено с повишена способност за съсредоточаване.

На леглото до него лежеше разгърната Книга Слова. Сега вече Екзаминаторът можеше да пристъпи към четене на важната книга с познатата трепетна смесица от наслада и страх. „Тази власт — отнесено размишляваше той. — Тази опияняваща, неописуема власт.“

— Не моя, но твоя, о, Безименни — промърмори служителят на Ордена. — Говори не в мен, но чрез мен…

И ето че вече я чувстваше във върховете на пръстите си, виждаше как се процежда през пергамента, за да го просветли: неувяхващата мъдрост на Древните времена, желанието, познанието, магията…

„Къш-къш, махни се! — Екзаминаторът пропъди изкушението с кантика. — Не моя, но твоя е властта на Словото.“

Олекна му. Чувството за опиянение поутихна. Той имаше работа, при това спешна: да установи самоличността на представителя на Безредието — едноокия мъж с руна на лицето.

Тази руна. Екзаминаторът отново се замисли за нея и неловко потръпна. Мощен знак, макар и обърнат, така пишеше в Книга Слова, а и в Книга Съчинителства имаше стихове — неясни стихове, изпъстрени с толкова архаични думи, че почти беше невъзможно да се разберат, които загатваха за някаква тъмна и опасна принадлежност.

По Клеймото му ще го познаете.

Да. Това беше пресечната точка.

Ако Екзаминаторът бе завършил следването си, ако се бе задържал във Вселенския град още десетина години, тогава би могъл да се довери на инстинкта си. Но той все още беше неопитен в твърде много отношения. Неопитен и сам, и ако Раедо означаваше това, което Екзаминаторът си мислеше, значи се нуждаеше от помощта на Магистрите, и то спешно.

С изпращането на вестоносец до Вселенския град помощта щеше да дойде след седмици. Достатъчно време за Странника да възвърне силата си и да призове своите. Така или иначе, засега Екзаминаторът беше с вързани ръце. Книга Слова не можеше да се използва лекомислено и по всяко време, а ограниченията за кантиките с най-голяма сила — Печати, Призовавания и Наказания — бяха особено строги. Това важеше още повече за Приобщаване, поредица от кантики, чрез които в случай на крайна необходимост член на Ордена можеше да изпрати вест до останалите. Този ритуал имаше голяма сила и представляваше сливане на умове и следения, мисловна връзка със самия Безименен.

Но Екзаминаторът знаеше, че Приобщаване е опасно начинание. Някои казваха, че който го ползва, полудява, други говореха за блаженство, твърде ужасно, за да се опише с думи. Самият той никога не го бе използвал. Не му се беше налагало, но сега му се струваше, че може би трябва.

Екзаминаторът отново зарови поглед в Книга Слова, отворена на първа глава, глава „Възвания“. Първа страница започваше с кантика, а под нея имаше списък от имена.

Той прочете: „Има ли име, питомно е“.

И зачете нататък.

Петнайсет минути по-късно членът на Ордена вече знаеше как да постъпи. Решението не търпеше отлагане, независимо от риска за здравия си разум или за живота си той трябваше да извърши Приобщаване с Ордена.

Екзаминаторът донякъде съжаляваше за това: сега Странникът беше само негов и да уведоми Ордена означаваше да изгуби независимостта си, но същевременно щеше да изпита блажено облекчение. „Нека някой друг поеме отговорността — мислеше той. — Нека някой друг взема решенията.“

Разбира се, имаше вероятност да не е разчел правилно знаците. Но дори това щеше да е облекчение. По-добре събратята от Ордена да му се присмиват, отколкото да понесе страшната вина, че е допуснал врагът да се изплъзне от неопитните му ръце.

Екзаминаторът се замисли за Книгата. Напомни си, че трябва да спази стриктно установения ред. По време на Приобщаването съзнанието му щеше да бъде отворено и той искаше да се увери, че в него няма и следа от тщеславие. Трябваха му десет минути, за да постигне необходимото състояние на уравновесеност, и още пет, за да събере смелост да изрече Словото.

Руната Ос запулсира с неопределена честота, нечута нота с пронизителен отзвук проряза тъмнината. Кучетата в цялата долина наостриха уши, спящите се събудиха, последните листа на дърветата окапаха, а дребните животни се изпокриха в дупките и гнездата си.

Мади го усети като въздушна яма, в която се завъртя и се преобърна.

Локи го видя като вълна от наситен мрак, който плъзна над земята.

Скади нито го чу, нито го видя: цялото й внимание беше съсредоточено върху дребния ястреб пред нея.

За миг Екзаминаторът долови присъствието им. В този миг той беше навсякъде: летеше във въздуха, пълзеше по земята, лежеше в ареста, спотайваше се под Хълма. Беше просмукан от власт, ужасяваща и поразителна. Със съзнанието си отиде още по-далеч, достигна Края на Света и паяжината от съзнания, които го очакваха, изведнъж се озова там — в кабинета, в библиотеката, в килията — и се съедини, докосна се, Приобщи се към всяка душа в Ордена без нужда от каквито и да било думи.

За известен период от време настана Вавилон от съзнания, подобни на гласове в тълпа. Екзаминаторът се мъчеше да поддържа връзката, мъчеше се да опази собственото си съзнание от потъване. Вече различаваше отделни гласово — на Магистри, на Професори. На Съвета на Дванайсетте, върховния орган на Ордена, който вземаше всички решения, следеше всички сведения.

После изведнъж стана тихо. И Екзаминаторът чу един-единствен Глас, който изрече истинското му име.

„Илайъс Риди“ — произнесе Гласът.

Екзаминаторът рязко си пое дъх. Вече близо четирийсет години не беше чувал името си: и той като всички чираци се бе отказал от него заради безопасността и анонимността си в Ордена. От практически съображения му бяха дали номер — 4421974 — който беше жигосан на ръката му при посвещаването.

Като чу името си след толкова много време, Екзаминаторът изпита необясним страх. Почувства се разголен, сам, напълно уязвим под изпитателния поглед на някакъв недостижимо висш разум.

„Чувам те, Магистре“ — помисли си той, като се бореше с желанието да побегне и да се скрие.

Гласът — не точно Глас, а светлина, която грееше право в съкровената му същност — като че ли тихичко се подсмихна.

„Тогава ми кажи какво виждаш“ — изрече светлината и Екзаминаторът отведнъж изпита най-страховитото, най-непоносимото усещане, че някой неудържимо прелиства страниците на съзнанието му.

Не болеше, но въпреки това беше мъчително. Разкрити тайни, изложени на показ слабости, стари спомени, попарени от тази безмилостна светлина. И дума не можеше да става да й се противи; под този зорък поглед Илайъс Риди разголи душата си — да, до последното кътче — всеки спомен, всяка амбиция, виновно удоволствие, дребно бунтарство, всяка мисъл.

Светлината го остави празен, разплакан от смущение. И сега той с нов ужас осъзна: Орденът наблюдава и споделя. Всеки ученик, всеки Професор, всеки Магистър, всеки писар. В този момент всички присъстваха, всички го съдеха.

Времето спря. От дълбините на злочестината си Екзаминаторът усети, че в залите на Края на Света се води дебат. Около него забоботиха гласове, нажежени от въодушевление. Не го беше грижа. Той искаше да се скрие, да умре, да се зарови дълбоко под земята, където никой да не може да го открие.

Но Гласът не беше приключил с Илайъс Риди. Сега вниманието му се насочи към последните няколко часа, към възстановяването в най-малки подробности на случилото се на Хълма, пристигането на енорийския свещеник и залавянето на Странника — най-вече към Странника — като попиваше и сверяваше всяка особеност, преслушваше всеки звук от всяка дума, изречена от този човек.

„Още“ — каза Гласът.

Екзаминаторът се запъна: „Магистре… Аз…“

„Още, Илайъс. Давай още.“

„Милост, Магистре! Казах всичко!“

„Не, Илайъс. Има още.“

И в този миг той осъзна, че наистина е така. Сякаш в съзнанието му се отвори око — око, което надничаше отвъд света в някакво друго, прекрасно място на светлини и цветове. Очите му се разшириха.

„О!“ възкликна Екзаминаторът.

„Гледай добре, Илайъс, и ми кажи какво виждаш.“

Това беше откровение. Забравил злочестината си, той жадно го попи. Видя, че всичко наоколо е живо, зад дърветата — цветове, зад къщите — следи. Дори собствената му ръка, свита в кръг с допрени палец и показалец, оставяше ярка диря, сияеше в тъмния въздух. Сигурно дори Небесната цитадела отстъпваше по красота на това…

„Стига си зяпал и погледни навън.“

„Прости ми, Магистре, аз…“

„Навън, казах!“

Екзаминаторът отвори прозореца, надвеси се и отново погледна през кръга от пръстите си. Нощта също беше прорязана от нишки, разсеяни следи в различни цветове, повечето мъждиви, но някои ярки като метеори в небето. И над ареста грееше сияние — опашата диря, която мяташе искри в звездното небе.

Тогава най-после Илайъс Риди позна мъжа с белязаното лице и закри своето с треперещи длани.

„Браво, Илайъс — каза Гласът. — Безименният ти благодари за свършената работа.“

Връзката отслабна, множеството гласове забоботиха неудържимо, а самотният Глас заглъхна. Илайъс Риди почувства как съзнанието му се свива. Приобщаването беше към своя край. И въпреки това виденията — чудните видения — останаха, макар и леко замъглени, сякаш веднъж зърнати, никога вече не можеха да изчезнат докрай.

„Подарък — обади се Гласът. — За вярна служба.“

Екзаминаторът се олюля. Сега, когато съзнанието му отново стана почти предишното, той започна да проумява високата чест, която му беше оказана. „Подарък — помисли си служителят на Ордена, — от самия Безименен…“

„О, Безименни — възкликна той, — какво да сторя?“

Без думи му бе отговорено.

И когато часовникът на църковната кула удари дванайсет и половина, Илайъс Риди Екзаминатор Номер 4421974 — легна на пода на стаята за гости в дома на семейство Парсън, обхвана главата си с ръце, разтрепери се и зарида от ужас и радост.