Джоан Харис
Рунически знаци (26)

3

— Словото? — попита Мади. — Искаш да кажеш, че то съществува?

— Разбира се, че съществува — отговори Шепнещият. — Според теб как бяха победени Аезир?

Мади никога не беше чела Добрата книга, но познаваше достатъчно добре книгите Бедствие и Покаяния от неделните проповеди на Нат Парсън. Само на Нат и на шепа ученици (до един момчета) се позволяваше да четат части от нея, а дори те можеха да четат само така наречените „отворени“ книги: Бедствие, Покаяния, Закони, Списъци, Съзерцания и Задължения.

Но някои части от Книгата бяха заключени със сребърни скоби, които не позволяваха страниците да се разгръщат, а ключът от тях висеше на гънка верижка на врата на Нат Парсън. От тези, както ги наричаха, Затворени книги никога не се четяха проповеди, но от Едноокия Мади знаеше имената на някои от тях.

Имаше Книга Аптекари, посветена на медицината. Книга Съчинителства, в която се съдържаха истории за Древните времена, Книга Откровение, която предричаше последното Очистване, и най-важната Книга Слова, където се изреждаха всички допустими заклинания (или кантики, както предпочиташе да ги нарича Орденът на Реда), предназначени за ползване от определен елит в часа на Очистването.

Но за разлика от останалите Затворени книги, Книга Слова беше заключена със златна скоба и бе единствената част от Добрата книга, затворена дори за енорийския свещеник. Той нямаше ключ за златния катинар и въпреки неколкократните си опити да го отключи досега не беше успял.

Всъщност при последния опит, когато пъхна в златния катинар кожарско шило, той започна обезпокоително да свети и неприятно да се нагорещява, след което Нат повече не посмя да го докосне. Можеше да познае кога един катинар е омагьосан (много приличаше на омагьосания рунически знак, който момичето на Смит беше надраскало на вратата на църквата) и макар че недоверието на висшестоящите към него го изпълваше с разочарование, той знаеше, че е по-добре да не оспорва решението им.

Мади знаеше всичко това, защото когато беше на десет години, Нат я помоли да свали катинара, като й каза, че е загубил ключа, а трябва да провери нещо в Книгата за нуждите на енорията.

Мади му отказа със злорадо задоволство:

— Мислех, че на момичета не се позволява да пипат Добрата книга — скромно отвърна тя, като го наблюдаваше изпод миглите на спуснатите си клепачи.

Вярно беше: само преди седмица Нат го спомена в проповед, в която заклейми лошата кръв, недисциплинираните навици и слабия интелект на жените като цяло. След такъв довод той, разбира се, не посмя да настоява повече и Книга Слова остана затворена.

Това по никакъв начин не стопли чувствата на Нат към Мади, всъщност от този момент нататък неприязънта му към нея се превърна в омраза и той започна да дебне за нещо, което да оправдае изпращането на дръзката, хитра дъщеря на Джед Смит на официален разпит пред Екзаминаторите.

— Но свещеникът не разполага със Словото — каза Мади. — Само Екзаминатор би могъл… — тя млъкна и погледна Шепнещия. — Екзаминаторите! — промърмори момичето смаяно. — Той е повикал Екзаминаторите!

„Не кралете, а историците управляват света.“ Едноокият често повтаряше тази пословица, но дори Мади не си даваше сметка колко вярно е това.

Орденът на Екзаминаторите беше учреден преди петстотин години в Отдел „Архиви“ на големия Университет на Края на Света. Разбира се, нямаше къде другаде да стане. Краят на Света открай време беше центърът на всичко. Той бе финансово средище и дом на краля, там се намираше Събранието и голямата катедрала „Свети гроб“, а се говореше, че в Отдел „Архиви“ има библиотека с над десет хиляди книги — поезия, научни и исторически съчинения, грехоматики — до които имат достъп само сериозни учени, професори, магистри и други високопоставени представители на науката.

В онези дни Екзаминаторите бяха чисто и просто университетски служители. Те бяха съвсем светски люде и Екзаминационните им разпити представляваха обикновени писмени изпитвания. Но след Бедствието и настъпилите мрачни времена Университетът стана символ на Реда. Постепенно влиянието му нарасна. Написани бяха истории, направени бяха изводи, някои опасни книги бяха скрити. И кротко, плавно властта премина в други ръце. Не в тези на крале или на воини, а на Отдел „Архиви“ и на малката клика от историци, академици и теолози, които се самоназначиха за единствени хроникьори на Бедствието.

Добрата книга беше венецът на техния труд: история на света, почти унищожен от силите на Хаоса, каталог на световното познание, на науката, мъдростта и медицината, както и списък от заповеди, с които да се подсигури неизменният триумф на Реда в бъдеще, независимо от събития и обстоятелства.

Така бе положено началото на Ордена на Реда. Не точно духовници, не точно учени, макар че притежаваха белези и на едните, и на другите, с течение на времето членовете му придобиваха все по-голяма власт и към края на първи век от Бедствието правомощията им вече се простираха далеч извън пределите на Университета в заобикалящия го свят. Те ръководеха образованието и се грижеха за това ограмотяването да бъде достъпно за свещениците, техните ученици и членовете на Ордена. Думата „Университет“ беше заменена с термина „Вселенски град“ и колкото повече години минаваха, толкова повече хората забравяха, че някога е съществувал свободен достъп до книгите и до учението, и започваха да вярват, че никога не е било различно от сега.

Оттогава Орденът се разрастваше и разрастваше. Ликът на краля стоеше върху монетите, но Орденът му казваше колко монети да сече, Орденът управляваше Събранието, на негово подчинение бяха войската и полицията. Членовете му бяха изключително богати, имаха властта да отнемат земя и имущество от всеки нарушител на Закона и постоянно вербуваха нови членове. Най-често сред свещениците, но приемаха и ученици от тринайсет години нагоре и тези младежи, които се отказваха от имената си и напускаха семействата си, често ставаха най-ревностните им последователи и неуморно се издигаха в йерархията с надеждата, че един ден ще бъдат достойни да получат ключа към Книга Слова.

Всички бяха чували историите за това как някакъв ученик предал баща си на Ордена, защото не ходел на Молитвите, или как подложили на Очистване някаква старица, защото направила кладенец на желанията или държала в дома си котка.

Разбира се, на Края на Света бяха свикнали с тези неща, но ако някой беше казал на Мади Смит, че жител на Малбри — дори суетен и глупав като Нат Парсън — преднамерено ще се стреми да привлече вниманието на Екзаминаторите, тя никога нямаше да повярва.

Два часа по-късно коридорът най-после се разшири и късчетата слюда в стените матово заискриха от слаба светлина. Киселата миризма на изба, с която беше пропит Хълмът, пече изобщо не дразнеше Мади. Всъщност, като се замисли, сега въздухът беше по-свеж отпреди, но същевременно бе станал чувствително по-студен.

— Приближаваме се към Спящите — каза тя.

— Така е, госпожичке — отвърна Захар, който ставаше все по-неспокоен, колкото повече наближаваха крайната си цел. — Още малко остана. Е, моята работа свърши, тъй че ако може да си вървя…

Но в очите на Мади блесна нещо — светла точка, твърде бледа, за да е от огън, твърде ярка, за да е отблясък на слюдата.

— Това е дневна светлина — каза тя и лицето й грейна.

Захар понечи да я поправи, но сви рамене и се отказа.

— Това са Спящите, госпожичке — тихо промърмори той и в този миг смелостта му, вече подложена на достатъчно изпитания, окончателно го напусна. Захар можеше да понесе много неща, но всичко си имаше граници и в живота на всеки гоблин настъпва момент, когато е принуден да изостави героичния си ентусиазъм и да побегне.

Захар-в-Чувал се обърна и побягна.

Мади се затича към светлината, прекалено въодушевена, за да обърне внимание на дезертьорството на Захар или на факта, че това всъщност изобщо не приличаше на дневна светлина. Тя бе хладна и сребриста като бледо небе преди летен изгрев. Беше слаба, но ослепителна. Мади виждаше как покрива стените на тунела с млечнобял блясък, как докосва късчетата слюда в скалата и осветява парата, която излизаше от устата й заради студения въздух.

Това беше пещера. Сега вече си личеше. Коридорът продължи да се разширява като фуния и накрая свърши и Мади, която мислеше, че вече се е нагледала на чудеса под Хълма, ахна от почуда.

Тази пещера нямаше край. Момичето се беше наслушало на приказки за големите катедрали на Края на Света катедрали колкото градове с кули от стъкло — и въображението му рисуваше подобие на тази гледка. Въпреки това необятността на мястото почти главозамая Мади. То представляваше бляскава шир от искрящ син лед, сводовете му бяха осеяни с хиляди причудливи висулки и ветрилообразни образувания и се извиваха до невъобразими висини, подпирани от прозрачни колони, широки колкото врата на обор.

Дъното на помещението се губеше в далечината, или поне така й се стори отначало, и светлината, сякаш уловена в древния лед, сияеше като звезден прах.

Мади дълго гледа със затаен дъх. В тавана имаше отвор към небето: сред пелената от мрак грееше ясно очертано късче луна. От пролуките в сводовете се отронваха ледени висулки, падаха стремглаво надолу и кристални прозрачни звънтяха над главата й. „Ако хвърля камък помисли си тя с внезапен ужас — или дори повиша тон…“

Но ледените висулки бяха най-малкото от хилядите чудеса в тази пещерна зала. Там имаше филигранни нишки, не по-дебели от паяжина, имаше стъклени цветя с листа от замръзнали снежинки, по стените блестяха сапфири и изумруди, необятният под беше по-гладък от мрамор и можеше да побере милион танцуващи принцеси.

А светлината — тя грееше отвсякъде чиста, студена и безмилостна. Когато очите й привикнаха, Мади видя, че е изтъкана от следи, може би хиляди, които се пресичаха и изпълваха свежия въздух. Никога, никога през живота си момичето не беше виждало толкова много следи.

Ярките им цветове бяха зашеметяващи. Богове, помисли си Мади, следата на Едноокия е ярка, на Локи — още по-ярка, но в сравнение с тези те са като свещи на слънце.

Смаяна, с ококорени очи, тя пристъпи навътре в пещерата. С всяка стъпка пред нея се разкриваха нови чудеса. Мади не можеше дъх да си поеме, не можеше да мисли от почуда. Изведнъж погледът й се спря на нещо, което в миг отклони вниманието й от всичко останало: ръбест блок син лед с тънки колони в четирите си края. Тя се вгледа и нададе вик, когато дълбоко в леда забеляза очертания, които не можеха да бъдат друго, освен…

Лице.