Джоан Харис
Рунически знаци (47)

2

Междувременно под Хълма Червен кон Мади трескаво размишляваше. Едноокият и Локи я бяха оставили сама: Едноокият спеше, за да възвърне силите си, преди да тръгнат да прибират Шепнещия, Локи се занимаваше с някоя от тъмните си сделки. Пещерата беше осветена само от няколко свещи и сянката на момичето подскачаше и се стелеше по каменните стени, докато то крачеше безспир нагоре-надолу.

Първоначалната му реакция на разкритията на Едноокия беше незабавен и непреодолим прилив на гняв. Толкова време да крие от Мади такава тайна и да й признае истината в момент, когато лагерите вече са се определили и тя, независимо дали иска или не, е твърдо на негова страна.

Измамата я отвращаваше и въпреки всичко, докато крачеше, Мади се питаше: нима дълбоко в себе си не беше мечтала за това? За обща цел, за принадлежност — за семейство? Нима признаците не бяха налице от самото начало? Нима дълбоко в себе си тя не се досещаше много отдавна, че Джед Смит и Мей не са от нейната кръв, а Один, макар и чужд, й е роднина?

Мади не чу Локи да влиза. Той беше сменил дрехите, отмъкнати от Одън Бригс, с чиста туника, риза и ботуши с меки подметки и едва когато я докосна по ръката, тя разбра, че е дошъл. Момичето беше в такова възбудено състояние, че не го позна и за малко да го удари.

— Мади, аз съм — побърза да каже Локи, забелязал почти оформената руна Тир между пръстите й.

Тя машинално пропъди руната.

— Не ми е до приказки, Локи.

— Не мога да те виня — Локи въздъхна. — Один трябваше да ти каже истината. Но опитай се да разбереш и неговата гледна точка…

— За това ли те изпраща? Да го защитаваш?

— Ами да, разбира се — каза той. — За какво друго?

Напук на чувствата й неочакваната му искреност я обезоръжи. Тя се усмихна, после си спомни за пословичния му чар.

— Откажи се — отсече Мади. — И ти не си по-добър от него.

— Защо? Какво съм направил пък аз?

Мади гневно подсмръкна.

— Всички знаят какво става, с изключение на мен — каза тя. — Да не съм дете? До гуша ми дойде. И от него ми дойде до гуша. И ми омръзна да се държат с мен така, все едно мнението ми няма значение. Мислех, че той ме харесва — тя отново подсмръкна, по-сърдито отпреди, и избърса нос в ръкава на ризата си. — Мислех, че ми е приятел.

Локи я изгледа с кривата си усмивка.

— И какво иска? Война с Ордена на Реда? Затова ли му трябва Шепнещият?

Хитрецът сви рамене.

— Няма да се учудя.

— Само че той няма шанс! — възкликна Мади. — Дори с Ванир на наша страна пак ще сме десетима срещу целия Орден, а така или иначе — тя понижи тон, — Шепнещият ми каза направо, че той ще загуби.

Очите на Локи се разшириха.

— Искаш да кажеш, че е изрекъл пророчество? Изрекъл е пророчество и на теб не ти е хрумнало да кажеш на някого за това?

— Ами не ми се видя смислено — непохватно се оправда Мали. — Даже не знам дали наистина беше пророчество. Той просто повтаряше нещо като: „Говоря каквото трябва и…“

— Богове! — възкликна Локи отвратен. — Изрекъл е пророчество. Пред теб. След като толкова години се мъчих да го убедя да каже нещо, каквото и да е — той нетърпеливо се приближи към момичето. — Спомена ли нещичко за мен?

— Искаше да те убия. Казваше, че ще създаваш само неприятности.

— А-ха. Можеше да се очаква. Какво друго каза?

— Спомена за ужасна война. Как от една дума хиляди ще умрат. Говореше за събуждането на Спящите… за предател… и за Генерал — Генерал, който стои сам…

— И кога смяташе да му кажеш всичко това?

Мади мълчеше.

— Е?

— Не знам.

Локи тихичко се разсмя. Но Мади почти не му обърна внимание. Тя с пресъхнала уста си припомни думите на Шепнещия, като се мъчеше да възстанови точните думи. Сега те й звучаха като стихове, немногословни стихове на езика на пророкуването.

Виждам войска, подредена за битка.

Виждам Генерал, стои сам.

Виждам предател пред портите.

Виждам жертва.

 

И мъртвите от лапите на Хел ще се пробудят.

И Безименният ще въстане, и Деветте свята ще бъдат изгубени,

ако не се събудят Седемте спящи

и Гръмовержецът не се освободи от Задгробния свят…

— Сбъдва се — каза накрая Мади. — Спящите са будни. Орденът на Реда настъпва. Шепнещият каза, че Деветте свята ще бъдат изгубени… — тя преглътна от внезапния пристъп на гадене. — И все ми се струва, че аз съм виновна за всичко това. Аз събудих Спящите. Аз извадих Шепнещия. Ако го бях оставила в огнената яма… — момичето млъкна и се намръщи. — Но защо Генералът стои сам? Защо ние не сме до него? — Мади отново закрачи напред-назад из тъмната пещера. — Не исках да стане така! — кресна тя.

— Ако щеш вярвай — кисело отбеляза Локи, — и на мен не ми е никак приятно да съм тук. Но нямам избор, без Один досега да съм умрял. Фактът, че така или иначе има голяма вероятност скоро да умра, също не ме изпълва с ентусиазъм.

— Тогава ми кажи — рязко се обърна към него Мади. — Кажи ми истината. Коя съм аз в действителност? И защо съм тук?

Локи я изгледа с едва забележима усмивка на набраздените от белези устни.

— Истината? — попита той.

— Да. Цялата.

— На Генерала няма да му хареса — предупреди Хитрецът.

„Още една причина да й кажа“ — помисли си той и дълбоко в себе си се усмихна.