Джоан Харис
Рунически знаци (21)

6

— Убий го — каза Шепнещият.

Мади гледаше замаяния гоблин.

— Шпионираше ли?

— Убий го — повтори Шепнещият. — Не го оставяй да се измъкне.

— Няма — отвърна Мади. — Ще престанеш ли да ме караш да убивам? Познавам този гоблин — продължи тя. — Той ме доведе дотук.

Шепнещият гневно изсумтя.

— Какво значение има? Искаш ли да съобщи за нас?

Захар погледна Мади и предпазливо примижа.

— Да съобщя ли? — обади се гоблинът. — Та аз нищичко не знам, не ми и трябва. Прочее — добави той във внезапен прилив на вдъхновение, — май че си загубих паметта, не помня нищо, ама хич. Тъй че няма за какво да се тревожите, че нещо съм чул, вървете си по пътя, а пък аз ще си кротувам…

— О, стига — сряза го Шепнещият. — Всичко е чул.

Захар направи физиономия на обидено стъписване.

— Знам — каза Мади.

— Тогава? Нямаме избор. Веднага щом му се отвори възможност, ще съобщи на господаря си. Защо просто не го убиеш, бъди добро момиче и…

— Замълчи — отговори тя. — Никого няма да убивам.

— Това са думи на дама, госпожичке — каза Захар облекчен. — Недей да слушаш онова лошо нещо. Върви си по живо, по здраво при Окото на Коня. Няма какво да се заседяваш тук, нали?

— Млъкни, Захар. Ти ще ни отведеш в Горната земя.

— Какво? — сопна се Шепнещият.

— Е, явно не можем да го оставим тук, а трябва да намерим сигурен път за излизане от Хълма. Затова си помислих…

— Чу ли изобщо какво ти казах?

— Ами…

— Аз току-що изрекох голямо пророчество — продължи Шепнещият. — Имаш ли представа с каква привилегия беше удостоена? Четиристотин години в онази гърмяща яма Звездното куче всеки ден ме тормозеше и аз не му казах нито дума.

— Не трябваше ли да кажеш всичко това на Едноокия?

Шепнещият издаде звук, подобен на подсмъркване.

— Виж какво стана миналия път — отвърна той. — Този глупак се остави да го убият.

В този момент те чуха шума. Далечен тропот точно над главите им, прекалено равномерен, за да е случаен, от който кухият Хълм се разтресе и каменните стени потрепериха.

Бум-бум-бум.

Бум-бум-бум.

— Какво е това? — попита Мади.

— Неприятности — отговори Шепнещият.

Според Мади звуците наподобяваха оръдейни изстрели, според Захар Народът от Тунелите се трудеше, може би добиваше или копаеше нещо. Изведнъж се разнесе шум от падащ чакъл, който се посипа по стълбата от висините на тавана.

— Какво става, Захар?

Захар сви рамене по своя изразителен начин, с цяло тяло.

— Като че ли идва от Окото на Коня — каза той. — Май че пак твоите хора се навъртат там. Доста шум вдигат напоследък.

Мади се зачуди колко ли време е прекарала под земята. Един ден? Два дни?

— Ние обаче трябва да излезем. Не можем ли да избегнем Хълма Червен кон?

— Можете, госпожичке, ама много се обикаля, чак оттатък Спящите, а пък…

— Добре. Значи ще е безопасно.

Безопасно, помисли си Захар. Безопасно! От споменаването на „безопасно“ и „Спящите“ в едно изречение — или дори в две съседни — му се прииска да зареве. Но тропотът горе напомняше за себе си, а освен него острият му слух долови и други звуци: тежки конски стъпки, скърцане на колела и откъслечно звънтене от сблъсък на метални предмети…

— Олеле — каза Захар.

— Какво?

— Като че ли се опитват да влязат — отвърна той смаян.

За петстотин години обсада (както я наричаше) никой от Хората не беше успял дори да открехне вратата към Долната земя, а ето че сега си пробиваха път, като трошаха скалата.

— На Капитана тая работа няма да му хареса — каза гоблинът. — Ама никак няма да му хареса.