Джоан Харис
Рунически знаци (46)

1

Извън сградата на ареста Нат Парсън се изправи на крака, които бяха сякаш от мокри конци. Одън Бригс лежеше почти в безсъзнание — дали от страх или от твърде много бира, не можеше да се каже — но Джед ковачът беше достатъчно трезвен и с похвално бистър ум, за да осъзнае значението на това, на което току-що бе станал свидетел.

— Видя ли? — попита Нат. — Видя ли момичето?

Джед кимна.

Безпокойството на свещеника се поуталожи. Той си даваше сметка, че от няколко дни твърде често мисли за Мади, и тайно се страхуваше, че тези натрапчиви мисли може да са замъглили съзнанието му. Сега разполагаше с доказателства. Момичето беше демон и човекът, който го изправи пред съда, можеше да получи само похвала.

Не можеше да има никакво съмнение, че той ще бъде този човек. Със смъртта на Екзаминатора свещеникът по собствена инициатива взе в свои ръце ръководството и назначи Джед Смит (поради липса на друг) за свой заместник. Впрочем според Нат, Джед имаше всички основания да иска да премахне лошата кръв, която позореше семейството му, а когато пристигнеха подкрепленията от Края на Света, ковачът имаше интерес да се разбере, че от самото начало е бил предан на Закона и Реда.

Свещеникът се обърна към Джед, който се беше върнал при сградата на ареста и наблюдаваше Ловджийката през отворената врата. Ковачът не се отличаваше с особена проницателност, по мускули превъзхождаше повечето хора, но като че ли умът му беше по-малко и по изражението на лицето му личеше, че е силно объркан от развоя на събитията. Екзаминаторът беше мъртъв, полицаят — ранен, а те стояха пред сграда, където лежеше жена демон, която можеше всеки момент да се събуди.

Погледът на Джед се спря на арбалета, паднал на земята по време на битката.

— Да отида ли да я довърша?

— Не — отвърна свещеникът.

Виеше му се свят. Амбициите, които някога му се струваха недостижими като звездите в небето, сега бяха на една ръка разстояние. Той започна трескаво да разсъждава и съзря шанса си. Трябваше да действа бързо. Нямаше да е безопасно, не — но щеше да бъде щедро възнаграден.

— Остави ме тук. Донеси дрехи за жената демон. Вкъщи ще намериш — вземи някоя от роклите на Етелбърта. Заведи Бригс у дома и се погрижи да изтрезнее. Не говори с никого за видяното тук. Това важи и за двама ви. Разбра ли?

— Да, Парсън. Ама да не пострадаш?

— Разбира се, че няма — нетърпеливо отвърна свещеникът. — Сега върви, човече, и ме остави да си върша работата.

Скади се опомни и видя, че наоколо е тъмно. Вратата на ареста беше затворена, от Аезир нямаше и следа, тя по загадъчен начин се бе сдобила с дрехи и имаше главоболие. Само благодарение на руните й положението не беше още по-лошо — нападателят я бе заварил неподготвена.

Скади изрече проклятие, вдигна камшика си и на рязко проблесналата светлина видя свещеника да седи отстрани с бледо лице, но съвсем спокоен, и да я наблюдава през кръгчето на руната Бяркан.

Тя веднага замахна с камшика, но когато той изсъска в ръката й, свещеникът заговори:

— Госпожо, не се плашете.

За миг Скади се стъписа от предположението му. Да си въобразява, че тя може да се страхува от него — от него! Смехът й прозвуча зловещо като разпукващ се лед.

Но същевременно беше любопитна. Човекът изглеждаше необяснимо безстрашен. Зачуди се какво е видял и дали би могъл да познае нападателя й. Но най-вече недоумяваше защо не я е убил, когато е имал възможност.

— Ти ли ми облече това? — тя посочи роклята на себе си, синя, кадифена със сребриста бродерия по деколтето.

Беше една от най-хубавите рокли на Етелбърта и макар че Скади се отнасяше с презрение към дамските рокли и накити, като предпочиташе кожи от див вълк или пера от ловен сокол, разбираше, че по някаква причина някой се е опитал да й достави удоволствие.

— Да, госпожо — отговори Нат и Ловджийката бавно свали камшика. — Разбира се, имате пълно основание да се отнасяте подозрително към мен, но аз ви уверявам, че по никакъв начин не искам да ви навредя. Всъщност тъкмо обратното.

С помощта на магическа проницателност Ловджийката още веднъж го погледна с любопитство и презрение. За голямо нейно учудване следата му — сребристокафява на странни петънца — не показваше опит да я заблуди или да я изиграе. Човекът искрено вярваше в това, което й говореше, и макар че сега тя забеляза силно въодушевление под привидното му спокойствие, необяснимо за нея страхът му беше незначителен.

— Аз мога да ви помогна, госпожо — продължи свещеникът. — Всъщност мисля, че можем взаимно да си помогнем.

И той протегна длан, в която имаше ключ, чиито зъбци все още аленееха от кръвта на притежателя му.

 

 

Свещеникът открай време беше амбициозен човек. Син на беден грънчар, той отрано разбра, че няма желание да върви по стъпките на баща си, и стана ученик на свещеника в подходящ момент, за да наследи своя учител, когато старецът вече не можеше да изпълнява задълженията си.

Той се ожени сполучливо — за Етелбърта Гудчайлд, голямата дъщеря на богат коневъд от долината. Вярно, тя беше с девет години по-възрастна от Нат и според някои малко приличаше на кифла в лицето, но му донесе хубава зестра и отлични връзки, а баща й Оуън Гудчайлд навремето хранеше големи надежди за кариерата на зет си.

Но годините минаваха, а Нат така и не напредваше в кариерата. Беше вече на трийсет и една, Етелбърта беше бездетна и ако той не вземеше нещата в свои ръце, възможността да получи нещо повече от енория някъде в планините изглеждаше наистина далечна.

Тогава свещеникът започна да вижда в Ордена на Реда изгледи за кариера. Той не знаеше почти нищо за него, освен че е предназначен за духовния елит, но реши да отиде на поклонение до Края на Света — официално, за да укрепи Вярата си, но в действителност да разбере как може да получи достъп до тайните на Ордена, без да се налага да отделя твърде много време за учение, въздържание или молитви.

Това, което откри на Края на Света, го изпълни с въодушевление. Той посети голямата катедрала „Свети гроб“ със стъкления шпил и медния купол, стройните колони и прозорците от цветно стъкло. Видя Съдилищата на Закона, където Орденът раздаваше правосъдие, и Портата на Каещите се, откъдето отвеждаха еретиците на бесилото (макар че за съжаление самите Очиствания не бяха отворени за широката публика от страх, че някой може да подслуша кантиките). Нат обикаляше местата, посещавани от Екзаминаторите, разхождаше се из техните градини, хранеше се в техните столови, седеше в техните кафенета и с часове ги наблюдаваше как крачат из улиците с развети роби, как обсъждат теоретични въпроси или някой ръкопис, който са изучили, и чакаше мига, когато ще се срещне със Словото.

Но от самото Слово нямаше и следа. Старият професор, с когото Нат се осмели да сподели амбицията си, му каза, че ученикът трябва да се подготвя цели дванайсет години, за да достигне нивото Младши член на Ордена, и че дори на ниво Екзаминатор не се знае със сигурност дали ще получи златния ключ.

С разбити надежди Нат Парсън се върна в енорията си в планините. Но мечтата за ключа не го напускаше. Тя се превърна в натрапчива мисъл, в символ на всичко, което съдбата не му беше дала. И когато Мади Смит отказа да разбие магическия печат на златния катинар…

Нат погледна ключа в дланта си и се усмихна, а Скади се зачуди как такава глупава усмивка може в същото време да изглежда толкова вероломна.

— Ти? Да помогнеш на мен?

Тя се разсмя неприятен звук.

Свещеникът я наблюдаваше търпеливо.

— Можем да си помогнем взаимно — каза той. — Пророческото племе притежава нещо, което и двамата искаме. Вие искате да отмъстите на онези, които ви нападнаха. Аз искам момичето на Смит да бъде изправено на съд. Всеки от нас има нещо, от което другият се нуждае. Защо да не си сътрудничим?

— Богове! — възкликна Ловджийката. — Едно ще ти кажа: не съм се смяла така, откакто окачих змията над главата на Локи. Ако никога не станеш Екзаминатор, можеш да направиш кариера като комедиант. Какво толкова би могъл да имаш ти, от което аз да се нуждая?

Нат посочи разкъсаната Книга, чиито страници лежаха разпилени по пода на ареста.

— Всичко, което ни е нужно, е в тази Книга. Всяко име, всяка кантика, всяко възвание за сила. С твоите познания и словата в Книгата можем да покорим всички от Пророческото племе, да ги накараме да правят каквото поискаме…

Скади вдигна една от обгорелите страници.

Значи това Слово беше някакъв вид магия — поредица от заклинания и магически формули, достъпни дори на Хората. Тя си спомни, че Локи знаеше за него. И го беше страх, макар че Ловджийката не можеше да си представи магия на Реда да е помощна от магия на Ледения народ.

Тя безизразно погледна страницата и я захвърли на земята.

— Не ми трябват книги — отсече Скади.

Тогава Нат получи прозрение. Може би заради нещо в очите й или презрителния тон, с който произнесе думата „книги“, или факта, че държеше страницата на обратно…

— Не знаете да четете, нали? — попита той.

Ловджийката го стрелна с очи като кинжали.

— Не се тревожете — успокои я свещеникът. — У мен е ключът. Аз мога да чета на глас. С вашите сили, съчетани с тези на Словото, ние ще успеем там, където Орденът се провали. И тогава ще бъдат принудени да ме приемат — може да стана Екзаминатор, че даже Професор…

Скади леко се нацупи.

— Не ми трябват нито книги, нито ключове. А дори да ми потрябват, какво ми пречи да взема и двете и после да те убия за развлечение ето така?

Тя грабна ръката на свещеника и разгъна пръстите един по един. Ключът падна, чу се напукване, сякаш се прекърши тънко клонче…

— Моля ви! Аз съм ви нужен! — кресна Нат Парсън.

— За какво? — попита Скади и се приближи, готова да го убие.

— Защото аз бях тук! — извика свещеникът. — Вях тук, когато Екзаминаторът използва Словото срещу едноокия скитник!

Ловджийката се спря.

— Е, и? — попита тя.

— И надникнах в съзнанието на Генерала…

Скади замръзна на място, очите й блеснаха като далечни ледници. Нат огледа счупения си пръст, като скимтеше от болка и облекчение. Той й каза всичко — не точно така, както си го представяше (на чаша шери в дома си), а със запъване и викане, със страх за живота си.

За негов късмет Ловджийката повярва на думите му. Тя знаеше, че магията е нещо непостоянно и описанието на случилото се не остави у нея никакво съмнение. Човекът беше застанал на пътя на Словото и по този начин бе надникнал в мислите на Один — мисли и планове, свързани с Аезир.

Скади разсъждаваше хладнокръвно за Аезир. Макар че се беше съюзила с тях от стратегически съображения, тя не се чувстваше привързана към семейството на Один. Баща й и братята й бяха загинали от ръката на Аезир, а самият Один, който беше обещал да я овъзмезди, успя по някакъв начин да се измъкне от уговорката, с измама я омъжи за Ньорд, макар че сърцето й принадлежеше на красивия Балдер, и й попречи да отмъсти на Локи, подмамил вожда й в капана на смъртта.

И Ванир не бяха по-добри, сляпо вървяха по стъпките на Локи. Скади все още принадлежеше към Ледения народ въпреки брака си с бога на морето и винаги се беше чувствала най-добре в Ледените земи, където живееше сама, ловуваше, приемаше облика на орел и се рееше над ослепително белия сняг.

„Ако избухне война — мислеше тя, — този път няма да има съюз.“ Генералът я беше предал, Локи бе неин заклет враг, а Мади Смит, която и да беше тя, се бе присъединила към вражеския лагер.

Ловджийката се обърна към Нат, който я наблюдаваше, лапнал счупения си пръст.

— И какво видя? — тихо го попита тя.

— Първо ми дайте дума. Искам момичето — и силата на тази Книга.

Скади тръсна глава.

— Добре — съгласи се тя. — Но при първия опит за предателство или само ако заподозра, че ти е хрумнало да използваш книгата си срещу мен…

Свещеникът кимна.

— Значи се споразумяхме. Какво видя?

— Видях нея — отговори Нат. — Мади Смит. Когато Екзаминаторът попита: „Къде е Пророческото племе?“; това видях в мислите на вашия Генерал. Това се мъчеше да скрие. И беше готов по-скоро да умре, отколкото да издаде името й…

— Името й? — попита Скади.

— Моди — каза свещеникът. — Така я наричате той. Моди, Дървото на Мълниите, първото дете на Новите времена.