Джоан Харис
Рунически знаци (86)

11

Красивият Балдер, зад чийто сияен облик все още прозираха останки от Локи, сведе поглед към тялото си с озадачено изражение. Огледа дланите, гърдите, ръцете и краката си. Дръпна кичур коса пред очите си и го погледна. Въпреки новия цвят той все още блестеше с червен оттенък.

— Какво значи това? — попита той и погледна Хел.

Но му отговори Шепнещият:

— Живот за живот, о, най-красиви. Ти си свободен. Новият ти облик ще те отведе навсякъде — обратно в Средните земи, ако това е желанието ти…

— И в Асгард? — попита Балдер.

— Съжалявам, не може. Асгард падна… Е, разбира се, ти няма как да го знаеш, нали? Но можеш да избереш някой от другите Светове и да си доволен от мисълта, че си първият мъртвец, напуснал законно Подземния свят от началото на Древните времена насам…

Но Балдер вече не слушаше.

— Асгард е паднал? — попита той зашеметен.

— Да, господарю — отвърна Хел. — В Рагнарьок.

— А Один?

— И той.

— А другите?

— Всички, господарю. Всички паднаха — каза Хел с леко нетърпение в гласа.

Тя от доста време чакаше някаква проява на благодарност и тези нищожни занимания с дребни подробности й се струваха безсмислени и дразнещо мъжки.

Хел обърна към погледа му живия си профил, като скри мъртвото си лице, и се подразни, че той не забеляза. Истинско мъчение, помисли си тя, след всичките й жертви.

— Е, Локи не е паднал продължи Балдер разсеяно. Иначе тялото му нямаше да е тук. А какво точно правя аз в тялото на Локи и как изобщо успяхте да го измъкнете навън?

Мади му разказа за обещанието на Локи, предателството на Хел, освобождаването на Аезир…

— Какво? — възкликна Балдер. — Аезир са избягали?

— Е, щяха да избягат, ако Хел не ги беше спряла…

— Ти не разбираш — заяви Хел. — Деветият свят е нестабилен, ако го отворя сега, тук може да се вмъкне какво ли не…

— Включително Аезир — побърза да вметне Мади.

— Включително Аезир — повтори Хел. — И къде щяха да отидат? В Сън или в редиците на мъртвите…

— А аз… — обади се Балдер.

— Ти имаш тяло, господарю. Магическо сияние… — Хел се поколеба и скромно сведе живото си око. — Мислех, че може би ти и аз…

Той я изгледа слисан и това никак не я поласка. Тя леко се изчерви и се обърна към Шепнещия.

— Ти обеща…

Но Шепнещият не й обръщаше внимание. Той стоеше в мъглявия си облик, обгърнат в сияние като в дим, и наблюдаваше далечната мрачна фигура, която вървеше към него по сивия бряг. Настана мълчание, в което Мади чуваше как отделните песъчинки се сипят върху мъртвата равнина.

— Едноокият — каза тя.

Шепнещият се усмихна.

Редиците на Реда се разделяха като царевични стъбла там, където минаваше Один, и се затваряха зад гърба му като тора от копия.

— Один — каза Шепнещият.

— Мимир, стари приятелю.

Один крачеше в истинския си облик, с рунически меч в ръка и шапка, дръпната надолу, за да скрива лицето му, а Захар ситнеше по петите му. Безименният стоеше в истинския си облик, с качулка и наметало, с рунически жезъл, който припукваше от магия. От едната му страна беше Мади, от другата Хел, по средата Балдер.

— Не Мимир — каза той. — Вече не.

— За мен винаги ще си Мимир — отвърна Один.

Сега Генералът ги виждаше всичките, или поне цветовете им. Вътрешното зрение му ги показваше като силуети от светлина: той видя Мади, изнемощяла от бягството през Задгробния свят, в цветовете й се забелязваше сиво-виолетовият оттенък на скръбта. Видя Балдер, обгърнат в сиянието на Локи. Видя Хел в мъката й. Видя онзи, който някога беше Шепнещият, да стои в стълб от светлина, а каменната Глава, която така дълго бе обитавал, да се въргаля в краката му.

— Стари приятелю — каза той. — Твърде много време мина.

— Петстотин години — отговори Один и се приближи.

— Дори повече — тихо промълви Безименният и макар че гласът му беше спокоен, Один зърна убийствения гняв в пламтящите му цветове. Предполагаше, че има причини да го мрази, но въпреки това му стана тежко. Толкова много изгубени и мъртви приятели. Такава цена за няколко години мир.

Защо е необходимо?

Отговорът дойде бърз като мисълта:

За смъртта. За победителя, за Световете.

Враговете стояха един срещу друг в мълчание. Зад тях река Сън вреше и кипеше. Отвъд нея се простираше мракът.