Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рунически знаци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Runemarks, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоан Харис

Заглавие: Рунически знаци

Преводач: Магдалена Куцарова-Леви

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Печатница: Полиграфически комбинат Жанет 45, Пловдив

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-667-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5158

История

  1. — Добавяне

10

Нат Парсън гледаше с явно безразличие как Один се изгубва сред редиците. Но сърцето му биеше учестено.

Този глас!

И той като всички го чу да шепне над бойното поле и притисна ръце към лицето си, когато от носа му закапа кръв. Това беше Словото — усети го така, като бясното куче усеща водата, и за миг му се стори, че ще полудее от ужас и страст.

А сега можеше почти да докосне Словото: то трептеше навсякъде край него, сякаш идваше пролет, и го зовеше със златен глас…

Закони, тази власт!

Десет хиляди пъти по-силно от всичко, което бе изпитвал досега, привличането на Словото беше неустоимо, а веднъж отприщено, какви ли дарове можеше да поднесе на верния слуга?

Светове, Натанаил. Какви други дарове може да има?

Той гледаше втренчено покорните мъртъвци, наредени на безцветния хоризонт. Десет хиляди мъртъвци, но странно живи — напрегнатите му сетива усещаха тяхната бдителност, неподвижността им служеше за прикритие на зловещата им жизненост. Нат чувстваше единството им, трепета, който минаваше през тях като полъх на вятъра през трева, едно трепване на окото отекваше в десетте хиляди чифта очи на това ужасно Приобщаване.

„Аз можех да съм един от тях“ — каза си той.

Някъде в тези редици стоеше неговият Екзаминатор, когото той познаваше като Илайъс Гиди. Беше сигурен, че Гиди усеща присъствието му. Това несъмнено го правеше част от Приобщаването, даваше му право на частица от тази сила…

Нат направи крачка към редицата.

Десет хиляди очи го погледнаха.

— Аз съм. Нат Парсън — прошепна той.

Нищо не се случи. Никой не помръдна.

Нат направи втора крачка.

Зад него Ванир се бяха увлекли в спор и виковете им достигаха до него сякаш отдалеч, но звуците на мъртвите бяха оглушителни като артилерия от тайнствени потропвания и поскръцвания, сякаш насекоми пълзяха по плаващи пясъци.

Свещеникът се приближи.

— Ученико — тихо повика той.

Адам, който се преструваше на заспал зад една близка скала, надигна глава.

Нат се усмихна — Адам си каза, че той е луд за връзване и че ще е по-безопасно да стои колкото може по-далеч от стария си наставник.

Той заотстъпва назад…

— О, не, недей — Нат се пресегна и го хвана за лакътя. — Може тепърва да ми потрябваш, Адам Скатъргуд.

Не спомена защо може да му потрябва, но от погледа му Адам изтръпна. Нищо не беше останало от учителя му. Сега Нат приличаше на мъртъвците: замъглените му, но изпълнени с ужасно познание очи бяха втренчени в някаква точка, невидима за Адам, а усмивката му беше като на бесен вълк.

— Не искам да си ходя — каза безпомощно Адам.

— Добро момче — отвърна свещеникът, престъпи чертата и се вля в армията на мъртвите.

Никой от Ванир не забеляза, че си е отишъл. Нат не се беше сприятелил с никого от Фуриите и сега, когато вече не представляваше заплаха, те не криеха презрението си към него. Но Етел не го бе забравила. Мъжът й все още не беше изиграл ролята си и дори тя не знаеше как ще свърши играта.

Тя видя как Нат се приближава към линията, повлякъл след себе си Адам, и тихо го последва от разстояние. Дориан не посмя да я спре. За краткото време на пътуването им уважението му към Етел бе нараснало неимоверно и въпреки че ужасно се страхуваше от строените в равнината мъртъвци, той по-скоро би умрял, отколкото да я остави сама. Затова я последва с прасето по петите си (защото и Лизи знаеше що е преданост) и макар че мъртвите ги притискаха от двете страни и изпълваха въздуха със смрадта и скандиранията си, Етел Парсън вървеше спокойна, а сивите й очи сияеха с доброта, състрадание и безстрашие.

Тя знаеше, че някой ще умре. И съдбата на Световете зависеше от това кой ще бъде той.