Джоан Харис
Рунически знаци (89)

3

Той знаеше, че битката е почти завършила. Один нападаше отново и отново, десетината му рани кървяха, но Шепнещият стоеше все така неуязвим. Ударите на Едноокия бяха разчистили тясна пътека сред мълчаливите войски на Реда — но всеки път, когато някой паднеше, друг заемаше мястото му и призрачното единение на Приобщените оставаше несломимо. Едноокият се съпротивляваше като притиснат в ъгъла плъх, но дълбоко в себе си вече вярваше, че това същество е непобедимо.

Ето че идваше краят на Генерала. Всяко име, всяка кантика го раняваше по-дълбоко от предишните. Сиянието му беше изчерпано, дясната му ръка безполезна, руническият му меч изтощен до такава степен, че от него бе останала малка треска. Той беше нанесъл стотици удари на Безименния, но не бе успял дори да го одраска.

Нещо повече, в хода на битката противникът му стана още по-силен, обликът му се дооформи и сега дори сляп, Один почти виждаше лицето под качулката на отшелника, формата на устата, умния поглед. И цветовете му — със сигурност познаваше тази ръждивочервена следа, пламтяща по краищата в яркооранжево…

Но това все още не беше въплътеното Слово. Один знаеше, че в този облик Безименният би могъл да упражнява власт тук, в Земята на мъртвите, но за да завладее Световете, се нуждае от кости, мускули и жива плът…

Живот за живот.

Неговата плът. Неговите кости.

Именувам те Вотан, Вили и Ве…

— Това ли искаше, Мимир, стари приятелю? Носи го със здраве — каза Один. — Аз вече започнах да се уморявам от това тяло.

Безименният се засмя иронично.

— О, не — отвърна той. — Твоето тяло няма да ми свърши работа. Не. Изобщо не става. Преди стотина години можеше да ми свърши работа, но сега е прекалено повредено, за да ми бъде от полза. Не, това, приятелю, е за развлечение, а и не обичам да оставям неуредени сметки.

Той вдигна жезъла си, за да удари отново, и Один рязко се изтърколи, за да избегне удара, без да обръща внимание на болката в раненото рамо.

— Тогава кого имаш предвид? — попита Едноокият. — Ако не си забелязал, това е Земята на мъртвите…

И изведнъж му стана ясно.

Живот за живот.

Без тяло (или дори глава) създанието не можеше никога да напусне Подземния свят, а ако искаше да завладее Световете…

Живот за живот.

Животът на Мади.

Один изведнъж прозря плана на Безименния и с ярост и отчаяние замахна към силуета, който подскачаше извън обсега му. Той падна на коляно…

Безименният е лекота отби удара му.

— Значи ето какво си искал от самото начало — изпъшка Один и замахна отново. — Да се преродиш в жива плът, да построиш наново Асгард и да го управляваш. Да станеш Моди, да откраднеш сиянието й и да си го присвоиш, да изпълниш собственото си пророчество…

— Най-сетне — каза Безименният. — Винаги си бил недосетлив. Е, стари приятелю, знаеш какво казват. Никога не вярвай на оракул.

Вече бяха стигнали до последната строфа. Трийсет и три строфи бяха изписани под името на Один, Бащата на всички богове, в Книга Възвания, и десет хиляди гласа изрецитираха последното двустишие:

Именувам те Воин, Едноок и Странник.

Така се именуваш и такъв си…

И ето че накрая Генералът падна победен на сивия като кости пясък.