Джоан Харис
Рунически знаци (25)

2

Нат Парсън едва сдържаше въодушевлението си. Беше чувал за него, разбира се — всички бяха чували — но никога не го бе виждал в действие и резултатът беше по-великолепен и по-зловещ, отколкото бе очаквал.

На Екзаминатора беше необходим повече от час молитви, за да се подготви. Дотогава Хълмът вече се тресеше от дълбок тътен, който сякаш неусетно прониза тъпанчетата на Нат. Селяните го почувстваха и настръхнаха, разтрепериха се, започнаха да се смеят без причина. Дори воловете го усетиха, замучаха и източиха шии в яремите, докато машините продължаваха да копаят, а Екзаминаторът с блеснало от пот бледо лице, с набраздено от умора чело и целият разтреперан протегна ръка и заговори.

Никой всъщност не чу думите му. Словото не се чува, макар и всички после да твърдяха, че са почувствали нещо. Едни плачеха. Други пищяха. Трети като че ли чуваха гласове на отдавна умрели хора. Четвърти изпитаха екстаз, който им се стори почти непристоен — почти противоестествен.

Локи го долови от Мечешката гора, но в стремежа си да зърне Мади и Шепнещия взе треперенето — и последвалия трясък — за резултат от работата на машините на Хълма.

Едноокият го почувства като внезапно нахлуване на спомени. Спомени за сина му Балдер, загинал от стръкче имел, за вярната му жена Фриг, за сина му Тор — всички отдавна изгубени, чиито лица рядко се мяркаха в мислите му.

Хълмът потрепери като при събуждане и накара косите на Нат да настръхнат. Последва трясък, подобен на гръмотевица.

О, Закони, каква мощ!

— О, Закони — каза той.

Екзаминаторът беше единственият, който като че ли не се вълнуваше от събитията. Всъщност Пат забеляза, че гостът изглежда почти отегчен, сякаш това бе нещо всекидневно и малко натоварващо, не по-занимателно от разкопаване на гнездо на невестулка.

После свещеникът забрави всичко и заедно с останалите впери поглед надолу.

В краката на Екзаминатора зееше назъбен процеп в земята, дълъг около шестнайсет инча^[1] и може би три инча широк. Формата му като че ли не беше произволна — беше Ир, Основата, обърната — но Нат, който не познаваше Древното писмо, не разбра значението й.

— Аз разбих първия от деветте катинара — обяви Екзаминаторът с безизразния си глас. — Останалите осем са все още здрави, но този обърнат знак е най-важният.

— Защо? — попита Адам, за голямо удоволствие на Нат, защото самият той искаше да зададе същия въпрос, но не смееше от страх да не го вземат за невежа.

Екзаминаторът въздъхна тихо и нетърпеливо, сякаш да изтъкне невежеството на насъбралите се селяни.

— Виждаш ли този знак — този рунически знак? Той бележи входа към демонската могила. Още осем катинара трябва да се разбият, за да могат машините да влязат вътре.

— Откъде знаете, че няма друг вход към вътрешността на Хълма? — попита Дориан Скатъргуд, който стоеше наблизо.

— Има няколко входа — отговори Екзаминаторът, който видимо се наслаждаваше, макар че гласът му звучеше все така безизразно и презрително. — Първата защита на врага обаче е да затвори Хълма за всички външни лица. Да се окопае като заек, надушил ястреб. Така че сега, както виждате, Хълмът е запечатан. Няма изход от него, няма вход в него. Но както всеки ловец знае, понякога е от полза малките заешки дупки да се запълнят с пръст, преди да се заложи капан пред основния отвор. И накрая, когато отворим този вход — Екзаминаторът се усмихна хладно, — тогава, Парсън, ще ги изкараме навън.

— Говорите за… Доброто племе? — обади се глас зад гърба му.

Беше Лудата Нан от Ковачницата, може би единственият човек, помисли си Нат, който би дръзнал да говори открито за народа на Феерия — и то не пред кого да е, а пред Екзаминатор.

— Наричайте ги с името им, госпожо — отвърна Екзаминаторът. — Какво добро може да дойде от това зло място? Те са Фурии, деца на Огъня, и трябва да бъдат хвърлени в огъня, всички до един, докато Редът не възтържествува и светът не се очисти от тях завинаги.

Сред тълпата се разнесе одобрително мърморене, но Нат забеляза, че Лудата Нан мълчи, а няколко души изглеждат обезпокоени. И имаше защо: дори на Края на Света сили като тези на Екзаминатора бяха рядкост и чест, с която се удостояваха най-висшите и най-светите представители на духовенството. Торвъл Бишъп не би го одобрил, за старец като него такива неща бяха опасно близки до магията, която, разбира се, бе чудовищно дело, но Нат Парсън беше пътувал и видял свят и не можеше да сбърка едното с другото.

— Без децата обаче — упорстваше Нан. — Разбирам за гоблините, за Доброто племе, но нали няма да очистваме истински деца?

Екзаминаторът въздъхна.

— Децата на Огъня не са деца.

— Ох — изпъшка Лудата Нан облекчена. — Понеже Мади Смит я знаем от пеленаче и може да е малко дива, ама…

— Госпожо, Орденът ще реши.

— Хубаво, ама нали…

— Моля ви се, госпожице Фей — намеси се Нат. — Това вече не е местен въпрос — той изпъчи гърди. — С него се занимават Законът и Орденът.