Джоан Харис
Рунически знаци (84)

9

Свещеникът слушаше отдалеч в състояние на тъпо безразличие. Ловджийката беше победена, врагът му — отново силен, жена му се оказа някаква пророчица, а и какво значение имаше? Какво значение имаше това сега, когато беше загубил Словото?

Той погледна Етел, застанала сред Пророческото племе, от едната й страна Дориан, от другата — онова нелепо прасе. Дори гоблинът беше с тях и във внезапен пристъп на самосъжаление Нат осъзна, че никой не го гледа, че той може просто да се отдалечи в пустинята и няма да липсва на никого, дори няма да забележат, че си е отишъл. За тях той сякаш беше мъртъв дори проклетото прасе се ползваше с по-голямо уважение…

Човече, стига си хленчил, в името на боговете!

Нат подскочи като убоден с игла.

Кой е? Кой каза това? Екзаминаторе?

Но Нат знаеше, че това не е гласът на Екзаминатора. Беше просто шепот в главата му, но той го позна, чу го сякаш насън…

Тогава се досети и сякаш му удариха плесница.

„Ами че това е моят глас“ — помисли си Нат и вдигна глава. И щом го осъзна, му хрумна друга мисъл, от която очите му грейнаха с внезапна жар и сърцето му запърха.

Може би той нямаше нужда от Илайъс Риди.

Риди беше просто един от многохилядна армия. А многохилядната армия сигурно имаше генерал — генерал, чиято мощ бе невъобразимо по-голяма от тази на всеки пехотинец, генерал, който вероятно би се радвал да получи помощ от човек във вражеския лагер…

Нат погледна Добрата книга в ръцете си. Лишен от способностите, с които го бе дарил Екзаминаторът, сега тя му се стори чисто и просто безполезен баласт, и я захвърли, без да се замисля. Сега по-важен за него беше ножът в джоба му, обикновен сгъваем нож, какъвто носи всеки селянин, но неговият бе наточен до смъртоносна острота.

Знаеше къде да удари — неведнъж го беше използват като малък, когато с баща му ходеха на лов за сърни в Мечешката гора. Сега никой нямаше да го заподозре. Никой не го смяташе за способен на такова нещо. Но когато му дойдеше времето, той щеше да знае какво да нрави…

Нат стана и се присъедини към групата, и тръгна с тях, като наблюдаваше и чакаше своя шанс, а светлината на Хаоса изгря над равнината и боговете и демоните тръгнаха на война.

— Богове — възкликна Хеймдал. Толкова са много…

Бяха стигнали края на бойната линия. Тя беше много по-обширна, отколкото си бяха представяли — обширна я правеше фалшивата перспектива в царството на Хел, с редици от мъртъвци от хоризонт до хоризонт.

„Каквито и да са били приживе — мислеше Один, — в смъртта Орденът на Реда се е слял в последно Приобщаване, смъртоносен рояк, въоръжен с едно Слово, което, произнесено, ще увеличи силата си десет хиляди пъти.“

Той вече усещаше как силата нараства, как космите на врата му настръхват, земята трепери, облаците се раздвижват и набъбват. Ако в тези облаци имаше птици, те щяха да паднат от небесата. Дори и мъртвите го усещаха и реагираха като прах, подхванат от статично електричество.

Один чувстваше, че те чакат заповед, нова дума, която да ги съживи и раздвижи. Сега всички мълчаха със затворени очи, съсредоточени така, както могат да бъдат съсредоточени само мъртвите. Колоните бяха дълги сякаш цели мили, но зад тях далекогледият Страж зърна нещо — нещо, което му се стори невъзможно, но ако не знаеше, бе готов да се закълне…

И тогава над равнината се разнесе тътен, беззвучно ехо, което обаче проникна чак до костния мозък на присъстващите, дори по-навътре.

Браги го чу като изгубен акорд.

Идун го чу като тихото ридание на умиращ.

Фрейя го чу като спукано огледало.

Хеймдал го чу като сянка на черна птица.

Фрейр го чу като полъх на смъртта.

Скади го чу като разпукващ се лед.

А Один го чу като шепот от Древните времена, тих звук на древна злоба, и изведнъж разбра — не всичко, но почти — и когато десетте хиляди мъртъвци отвориха очи и заговориха като един, всички чуха произнесеното Слово — Слово, изречено с мамещ, изкусителен шепот, който надвисна над пустинята като далечен димен сигнал под гнилите облаци.

Один — отекна шепотът.

— Чувам те — отвърна Один.

Тогава ела. Ела при мен.

И пред погледите на Ванир редиците и колоните на десетте хиляди безшумно се разстъпиха с едно-единствено плавно движение и оставиха тесен коридор в пясъка.

Один се усмихна и пристъпи напред, стиснал жезъла си.

Хеймдал понечи да го поведе.

Мъртвият строй като че ли потрепери. Десет хиляди очи отново се отвориха и десет хиляди глави се обърнаха към Стража. От цялата тежест на съсредоточените им погледи го заболяха зъбите.

Сам — каза Шепнещият и всички Екзаминатори произнесоха думите в съвършен синхрон. Генералът трябва да дойде сам.

Последва дълго мълчание. Накрая Один заговори:

— Позволи ми да взема поне гоблина. Очите му са ми нужни, за да ме водят.

Съгласен съм — отвърна Шепнещият и гласът му премина през устите на мъртвите като вятър през царевична нива.

Один се усмихна.

— Ако си мислиш, че ще те пусна сам… — каза Хеймдал.

— Длъжен съм — отвърна Один. — Пророчеството…

— Проклето да е пророчеството!

Один с усилие се изправи в целия ръст на воинския си облик. Той пламна с гневно сияние, въздухът наоколо се озари от руни.

— Заповядвам ти да останеш тук. И ти, и останалите Ванир.

— Но защо?

— Защото няма друг начин. И защото ако загубя тази битка, може би Ванир ще са единственото препятствие на пътя на Хаоса към Средните земи.

— Но ти не можеш да се биеш. Дори не виждаш…

— Няма нужда да виждам. А сега ме пусни.

— Поне позволи на Идун да ти даде ябълка…

— Слушай, Хеймдал! — Один се обърна към него и едното му око, макар и сляпо, засвятка. — Ако подозренията ми са верни, тогава дори на младини, въоръжен, в целия си блясък и с непокътнато сияние пак не бих могъл да се меря със силите тук. Наистина ли смяташ, че плодовете ще ми помогнат?

— Тогава защо отиваш? — попита Фрейя.

С новата си ясновидска дарба Етел можеше да й каже, но Один я бе накарал да мълчи. Образът на мъртвешкия кораб, на поваления Генерал с кучето в нозете си не я напускаше, искаше й се да му каже нещо, което да го накара да се върне…

Но Один вече беше тръгнал, воден предпазливо от Захар през прашната земя, а редиците на Реда се затвориха след него и го заличиха като писмена в пясъка.