Джоан Харис
Рунически знаци (32)

9

— Няма ли друг начин? — попита накрая Мади.

— Довери ми се. Аз съм Оракул.

Тя отново погледна ледения ковчег, в който лежеше бледата жена сред ореол от цветове, които грееха меко на студената светлина. Сините нюанси на сковалия я лед хвърляха зловещи сенки върху чертите на лицето й, а късата й коса, толкова светла, че почти се сливаше с пелената от скреж, сякаш плаваше около лицето й като водорасли.

Мади оформи Бяркан, присви очи и магиите, които сковаваха ледената жена, изплуваха пред погледа й. Както й се стори и в началото, те приличаха на онези, с които бе омотан Шепнещият, но тук бяха повече: леденият ковчег на Спящата беше вързан със сложен възел от преплетени сияния.

— Внимавай — предупреди я Оракулът. — Във възела може да има заложени капани.

Имаше. Сега Мади ги забеляза: бяха направени така, че да се задействат при всеки неблагоразумен опит за събуждане на Спящата. Предпазна мярка, но кого предпазваше? Тя леко докосна руните с върховете на пръстите си: от допира й те грейнаха в ледено синьо и Мади почувства как подскачат, как се напрягат, как се мъчат да се освободят.

— Помисли само какво биха могли да ти разкажат, Мади — продължи Оракулът с подкупващ глас. — Тайни, изгубени със Свършека на Света. Отговори на въпроси, които не си имала смелостта да зададеш — въпроси, на които Один никога не би отговорил…

Нямаше да е трудно, Мади го знаеше. Руните под пръстите й бяха живи, движеха се почти без нейната намеса. Имаха нужда от съвсем малко помощ. А ако в замяна на това можеха да й дадат отговори на въпросите, които я измъчваха през целия й живот…

Коя е тя?

Какво представлява магическото й сияние?

И къде е мястото й в легендата за демоните и боговете?

Бързо, преди да успее да размисли, Мади събра най-силните си руни. Започна да ги мята като ашици, ловко и уверено: Каем, Тир, Хагал и накрая Ур, Могъщия бик; блокът под тях се разцепи с оглушителен трясък и синята повърхност на леда в миг се превърна в млечнобяла напукана глазура.

При разцепването Мади отлетя назад с вдигната ръка, за да закрие очите си от ледените късчета, които се разхвърчаха от счупения блок. След като нищо повече не се случи, тя свали ръка и предпазливо се приближи към блока, който беше станал матов.

Нямаше никакво движение. Над главата й треперещият леден полилей тихо подрънкваше, разлюлян от трясъка, но не падаха висулки и скоро над просторната зала отново се възцари студена тишина.

— А сега какво? — обърна се Мади към Шепнещия.

Но преди да получи отговор, се разнесе звук: отначало приглушено пропукване, последвано от грохот, трополене, стържене и накрая от някаква далечна дупка в тавана се изсипа лавина, която се сгромоляса върху гладкия като стъкло под.

С бързи движения Мади се устреми към близката стена на пещерата и се прилепи към нея в мига, когато от сводестия таван заваляха висулки, една след друга, остри като зъбци на гигантска мелачка.

На земята до нея се стовари плътна буца сняг с големината на каруца със сено, повлякла след себе си подрънкваща върволица от малки късчета лед, и накрая някакъв голям предмет — не, тяло — тупна тежко със сподавено охкане на разсипалия се сняг.