Джоан Харис
Рунически знаци (57)

12

Зоркият като ястреб Хеймдал никога не спеше. Дори когато беше най-отпаднал, той държеше едното си око отворено и тъкмо затова беше избран за страж на Аезир по времето, когато стражите все още бяха необходими. Тази нощ обаче никой от Ванир не посмя да заспи — с изключение на Идун, която се отличаваше от другите е доверчивата си природа, и Фрейя, чиято красота се нуждаеше от осем часа сън. Останалите седяха на тръни и чакаха Один.

— Защо си мислите, че изобщо ще дойде? — не издържа накрая Ньорд и погледна през прозореца на салона.

Луната изгряваше, часът беше единайсет, може би дванайсет, а наоколо цареше пълно мъртвило от девет и нещо насам, когато през двора пробяга лисица и се изгуби в мрака зад къщата на свещеника. Тогава настъпи момент на несигурност, през който Ванир направиха всичко възможно, за да се уверят, че създанието е съвсем обикновена лисица, а после се занизаха часове в мълчание — напрегнато, неловко мълчание, което им подейства потискащо като мъглив ден.

— Ще дойде — каза Скади. — Ще иска да говори с нас. Сигурно е получил поканата ни, а освен това…

Хеймдал я прекъсна.

— Ако ти беше на мястото на Один, щеше ли да дойдеш?

— Може да не дойде сам — каза Браги.

— Ще дойде — повтори Скади. — Ще иска да преговаря. Ще се опита да ви подкупи, да ви накара да му служите, и за примамка ще използва Шепнещия.

При тези думи Ловджийката се усмихна: само тя знаеше, че Один няма с какво да се пазари. Дирята на Локи водеше навътре в лабиринта под Хълма и Скади имаше пълно основание да вярва, че Шепнещият е у него, беше повече от сигурна.

— Само че той хитрува — предупреди тя. — Не може да му се вярва. Напълно в негов стил е да ни вкара в капан…

— Стига — намеси се Хеймдал. — Вече чухме мнението ти. Разбираме какво рискуваме. Защо иначе сме дошли да сключваме сделки с Хората? — той въздъхна и изведнъж придоби уморен вид. — Не виждам нищо почтено тук, Ловджийке, и ако питаш мен, ти прекалено много се наслаждаваш на всичко това.

— Чудесно — отвърна Скади. — Тогава ще оставя теб да говориш. Аз ще стоя настрана и ще се намесвам само при нужда. Става ли? Така честно ли е?

Хеймдал я погледна учуден.

— Благодаря — каза той.

— И все пак — продължи Ловджийката, — може би трябва да повикаме свещеника. Ако Один пристигне въоръжен…

Но по този въпрос Ванир бяха единодушни.

— Ние шестимата ще се справим с него — каза Ньорд. — Не ни трябват нито проповедникът, нито Словото му.

Скади сви рамене. Беше сигурна, че до края на нощта ще размислят.

Один дойде след час окъпан в сребристото сияние на фалшива зора. В пълно снаряжение — суета, за която сигурно беше изразходвал по-голямата част от сиянието си — висок, със синьо наметало, с копие в ръка, с широкопола шапка, под която едничкото му око светеше като звезда.

Приела облика на вълк, Скади го наблюдаваше от покрайнините на селото: знаеше, че Один ще дойде на срещата подготвен. Следата му сияеше, той изглеждаше спокоен и отпочинал — част от маскировката, разбира се, но трябваше да му се признае, гледката беше внушителна. Единствено силното й вълче обоняние й помогна да прозре истината зад сиянието — слабата миризма на тревожна пот, на прах, на умора и Скади изръмжа от задоволство.

Значи беше права. Той наистина блъфираше. Сиянието му бе отслабено, той беше сам и единственото предимство, с което още разполагаше неизменната преданост на Ванир, скоро щеше да му бъде отнето.

Ловджийката се върна в дома на свещеника, влезе през открехнатата странична врата и бързо изтича да събуди Нат.

— Той е тук.

Нат й кимна в отговор. Не изглеждаше никак стреснат от внезапното събуждане — всъщност Скади се запита дали изобщо е спал. Той стана и тя забеляза, че е лежал с дрехите. На лунната светлина очите му блестяха, зъбите му лъщяха, в цветовете му се четеше единствено въодушевление и едната му ръка машинално се протегна към Добрата книга, оставена до леглото, а другата стисна златния ключ, който висеше на врата му на кожена връв.

— Помниш ли какво трябва да направиш? — попита Скади.

Нат мълчаливо кимна.

Етелбърта изпищя, като видя бялата вълчица до леглото си, после изпищя още по-силно, когато Ловджийката възвърна първоначалния си облик. Нито Скади, нито Нат й обърнаха някакво внимание.

Етел лежеше в леглото си по нощница и трепереше.

— Нат, моля те — каза тя.

Свещеникът дори не я погледна. Всъщност в този момент той изобщо не приличаше на себе си, стоеше до леглото по риза и панталони, дългата му сянка опираше в тавана, а възторжените му очи излъчваха сияние — Етелбърта беше сигурна, че е някакъв вид сияние.

Тя седна в леглото, все така уплашена до смърт, но твърдо решена да изрази възмущението си, яростта си от това безсрамно същество, тази гола харпия, която беше съблазнила мъжа й и го бе тласнала към лудост, че и по-лошо. Етелбърта знаеше, че никога не е била хубавица, дори на младини. А дори да беше, и най-голямата хубавица в долината не можеше да се мери с тази жена демон, която Нат наричаше Ловджийката. Но Етелбърта обичаше мъжа си въпреки цялата му суетност и плиткоумие и нямаше намерение да гледа безучастно как той се погубва.

— Моля те — повтори тя и стисна ръката му. — Моля те, Нат, отпрати я. Отпрати ги всичките, Нат. Те са демони, откраднали са ума ти…

Нат само се разсмя.

— Лягай си — каза той и в тъмното гласът му сякаш отекна по-различно, отколкото на дневна светлина. — Това не те засяга. Сега съм зает с делата на Ордена и няма да позволя да се месиш.

— Но, Нат, аз съм ти жена…

Тогава свещеникът я погледна: очите му грееха с непознат пламък.

— Екзаминаторът на Ордена няма жена — отсече той.

И припадна.

Беше в безсъзнание само няколко секунди. Скади го свести с рязко ощипване, докато Етелбърта седеше с насълзени очи, притиснала ръце към устата си.

Екзаминаторът на Ордена няма жена.

Какво можеше да означава това? Етел Парсън се славеше с ум толкова, колкото и с красота — всички знаеха, че си е купила положението в обществото с парите на баща си. Не се отличаваше и с независимо мислене. Никой никога не я беше поощрявал да изразява мнение. Казваха й, че е достатъчно да изпълнява задълженията си, да бъде добра дъщеря на Църквата, добра стопанка, добра домакиня, добра съпруга. Тя се беше надявала да стане и добра майка, но не й бе отредено да изпита тази радост. Въпреки това Етел не беше глупава и сега си блъскаше главата да проумее какво става.

Екзаминаторът на Ордена няма жена…

Какво означаваше това? Разбира се, тя не хранеше илюзии за предаността на съпруга си към нея. Грозните момичета рядко се омъжват по любов. А парите, за разлика от хубостта, с възрастта често се увеличават. И все пак да я отблъсне толкова грубо, и то пред онази…

„Няма време за самосъжаление, Етелбърта. Не забравяй коя си.“

Вътрешният глас, който изрече тези думи, беше рязък, но някак близък и силно изненадана, тя се вслуша в него. „Та това е моят глас“ — каза си Етел. За пръв път й хрумна да си помисли такова нещо.

Тя погледна мъжа си, който още лежеше на пода. Осъзна, че изпитва смесица от чувства: тревога, страх, разочарование, обида. Но имаше и друго: нещо, което накрая с учудване разпозна като презрение.

— Етел… — обади се Нат със слаб глас. — Донеси ми вода и дрехи. И ботушите ми от килера, и рокля за моята дама. Онази от розова коприна ще й стои добре, или може би люляковата.

Етелбърта се поколеба. В края на краищата тя беше покорна по природа, а да гледа отстрани и да не помогне на мъжа си в нужда за нея бе равносилно на предателство. Но веднъж чут, вътрешният глас трудно можеше да бъде пренебрегнат.

— Вземи си ги сам — сопна се Етел, загърна се в халата си, обърна се и излезе от стаята.

Излизането й не смути особено Нат. Той мислеше за други неща, важни неща, и не на последно място за усещанията си точно преди да припадне: онзи прилив на енергия, онази целеустременост, онова непреодолимо чувство, че е някой друг, не селски свещеник, загрижен единствено за десятъка и изповедите, а коренно различен човек.

Нат Парсън посегна към Добрата книга, паднала до леглото, и странно се успокои от познатата тежест в ръката си, от допира до топлата, гладка, изтъркана повърхност на обложката. После свали златния ключ от врата си и отвори Книга Слова.

Този път приливът на мощ съвсем слабо го зашемети. И самите думи — чужди, зловещи каишки за сила — сега му бяха по-ясни, нижеха се по страницата лесни и познати като песничките, научени като дете от майка му. Нат почувства лек световъртеж от това, че нещата, които вчера му се бяха сторили непознати и страшни, така неусетно бяха станали толкова натрапчиво близки.

Скади го наблюдаваше внимателно и с подозрение. Какво се случи? Допреди малко той лежеше на пода, даваше нареждания на Етел и искаше ботушите си, а сега беше просто… друг. Сякаш в него се бе запалила светлина или нещо се беше обърнало и от мекушав, суетен човек той се бе превърнал в друго създание. И всичко това за един миг. Може би заради Словото? Или просто заради въодушевлението от предстоящите събития?

Искаше й се да проучи по-обстойно този въпрос, но нямаше време. Один идваше и сега тя се нуждаеше от този човек и от Словото му, ако искаше планът й да успее. После щеше да се погрижи. Свещеникът не беше незаменим и след като изпълнеше предназначението си, Скади без съжаление щеше да развали сделката.

Тя осъзна, че всъщност ще изпита облекчение.