Джоан Харис
Рунически знаци (92)

6

Светът Сън трудно може да се нарече „свят“, той е по-скоро съвкупност от възможни светове, място, където земните маси идват и си отиват като пясъчни коси в бързо течаща река и нищо не е такова, каквото изглежда.

Самата река всъщност изобщо не прилича на река. Макар че окото й придава дължината и широчината на речно корито, това, което тече по нея, е странно неуловимо, блестящо, почти живо, готово да приеме форма всеки път, щом се докосне до заблудена мисъл.

Но Сън почти няма усещане за разстояние, усещане за време. Територията му е строго неутрална, като тази на Смърт: Сън съществува поравно в Реда и в Хаоса, правилата или изобщо не важат, или важат изцяло. Също като Задгробния свят Сън е над тези неща и — пак като Задгробния свят — е различен за всяко същество, което попадне под влиянието му.

Тук, при извора, река Сън може да бъде смъртоносна.

Локи попадна в сън със змии и потъна с боричкане и пъхтене.

Тор попадна в сън, в който беше чисто гол на някакво важно събитие, където красива жена с цветя вместо очи и две усти, и двете пълни с хищни зъби, изнасяше реч на език, който той не разбираше, затова не можеше да й отговори.

Фриг сънуваше жена, нито красива, нито млада, но нежна и със сдържана сила. Тя носеше проста домашнотъкана рокля, едната й буза беше одраскана и зацапана. Жената запретна ръкав и Майката на боговете съзря на ръката й руна, все още бледа, но все по-видима. Жената посегна…

Мади сънуваше летяща скала и изведнъж започна нов сън. Тя беше отново в Малбри, на Хълма Червен кон, и склонът беше нацъфтял. До нея седеше Едноокият, не Один, а старият Едноок — такъв, какъвто го помнеше от първата им среща — и я гледаше усмихнат.

„Едноок!“ — възкликна Мади с облекчение и изведнъж разбра, че всичко случило се през последните няколко дни е било само сън, кошмар, от който сега се е събудила. Тя протегна ръце към стария си приятел, но той я спря.

„Внимавай — предупреди я Едноокият. — Тук си в безопасност. Но когото и да срещнеш, не го докосвай, ако искаш да останеш себе си. Днес във въздуха витаят някои странни неща…“

Мади каза:

„Сънувах, че си мъртъв…“

Едноокият сви рамене. „Няма да ми е за пръв път. Сега трябва да вървя, в Пог Хил има жътва и обещах да присъствам…“

„Но ще се върнеш, нали?“ — попита тя.

„Да, между Празника на огньовете и Месеца за жътва. Търси ме тогава — в сънищата.“

 

 

Один сънуваше сина си Тор. Знаеше, че е само сън, но видя Тор много ясно, плъзна се под повърхността и попадна в сън, в който седеше под дърво в някогашния Асгард и гледаше отминаващите облаци — и тогава още имаше две очи, и Локи още не беше в немилост (е, поне не повече от обичайното), и Мади, макар и още неродена, стоеше до него, и Фриг беше там, и Ерда, майката на Тор, и самият Тор, точно такива, каквито бяха преди петстотин години.

„Това е, защото си мъртъв, татко“ — каза Тор, сякаш чул мислите му.

„Мъртъв? — попита Один. — Но това е…“

„Помисли върху фактите — кротко отвърна Тор. — Очите ти, това място, ние — какво друго обяснение може да има?“

„Ами може да сънувам“ — предположи Один.

„Винаги си сънувал“ — каза Тор.

И сега, докато Один потъваше все по-надълбоко в съня, му се стори, че чува гласа на Локи да вика за помощ. И разбра, че Локи е в друг сън, който го убива.

„Трябва да му помогна“ каза Один.

„Остави го — отсече Тор. — Той заслужава да умре.“

„Той ви освободи от Задгробния свят“ каза Один.

„Освободи ни само за да отърве кожата!“

Това звучеше съвсем типично. От началото на Древните времена Локи помагаше на боговете само донякъде, и то след като в повечето случаи самият той предизвикваше неприятностите. Но нима Один не знаеше това от самото начало? И в надменността си не беше ли готов винаги безсрамно да обвини Локи за собствените си грешки?

В съседния сън Локи пищеше. Звучеше толкова близо. Один трябваше само да протегне ръка…

„Ако го направиш — каза Тор, — не отговарям за целостта на това място. Всъщност не би ли предпочел да умреш тук, заобиколен от тези, които обичаш, в това кътче, което може да съществува само в сънищата, отколкото да умреш в Хел, разгромен, докато светът около теб свършва? Ти избираш, татко — но заслужава ли си?“

„Той ми е брат“ отвърна Один.

„Никога няма да се научиш, нали?“ — попита Тор.

Один се усмихна и протегна ръка.

 

 

Захар сънуваше печено прасе и държеше едното си око отворено за всеки случай, ако Дебелата Лизи мине покрай него.

Дориан сънуваше Етел Парсън.

„Винаги съм бил недостоен за теб — мислеше той, — а сега…“ Сега тя беше две жени в една: първата — неугледната съпруга на енорийския свещеник, втората — жената с почти ослепителна красота, която Дориан съзираше в Етел, докато вървяха към крайната си цел. Те стояха един срещу друг като влюбена двойка: Етел гледаше пред себе си, той й отвръщаше с благ поглед.

„Не ме оставяй“ — каза Дориан.

„Тогава ми дай ръка“ — отвърнаха двете жени в една.

И когато Дориан посегна да улови ръката й, на нейното място видя мъж, едър, с червена брада, с големи, но доста ловки ръце и лице, което му се струваше познато. Той спря за секунда…

Дебелата Лизи видя в съня си Дориан Скатъргуд и въздъхна.

 

 

Наполовина родената Хел никога не сънуваше. Сънуването беше за по-нисшите създания, а и тя бе живяла твърде дълго край Сън, за да се влияе от приижданията и капризите й. Господарката на Подземния свят с едничка дума призова цитаделата си и се оттегли с Балдер в една от високите й кули, откъдето можеше да наблюдава събитията.

Времето в Сън се държи по-различно. Макар че оттогава бяха минали сякаш часове, портите между Световете стояха отворени само шест от тринайсетте секунди, които показваше часовникът на смъртта на Локи.

Шест кратки секунди — но вредата беше непоправима. Черната крепост сега представляваше само купчина отломки, неспособна да спре прииждането на реката. Демони, затворници и късчета ефимери подскачаха и се носеха по течението. И сега пространството между Световете приличаше на водосточна тръба, която засмукваше неудържимо и на случаен принцип и подхвърляше в мръсния въздух късчета плавей, някои е големината на скали.

— Трябва да спрем това — каза Балдер на Хел. — Ако продължава така, Хаосът ще си проправи път към другите Светове.

Хел го погледна с живото си око.

— Тук е достатъчно безопасно — отвърна тя. — Дори Сурт не е толкова глупав, че да се бърка в работите на Смъртта.

— А другите богове?

Хел сви рамене.

— Те знаеха какви са рисковете, когато дойдоха тук. Ако нещо им се случи, аз не отговарям.

„Толкова е отегчителен“ — помисли си Хел. За пръв път от векове Балдер беше само неин, а той мислеше единствената възможното разрушение на другите Светове. Със сигурност допусна глупава грешка…

Престъпи клетвата си. Открадна от Локи тринайсет секунди…

И сега дойде време Хел да си плати.

 

 

Красивият Балдер погледна надолу от кулата и макар че очите му бяха сини като лятното небе, погледът му далеч не беше замечтан. Във водата той видя Один, който се бореше и сънуваше, че се дави.

Видя Етел и Дориан, уловени за ръце, и Дебелата Лизи, стъпила на парче скала. Видя Адам Скатъргуд, потънал в сън за огромни паяци, и Локи, заобиколен от отровни змии.

Видя Нат Парсън и разбра, че свещеникът умира.

Видя някогашния Безименен с лице, изкривено от гняв и огорчение, да стои до кръста във вода и да крещи на надигащата се вълна като Глупавия крал в старата приказка:

— СПРИ, ТИ КАЗВАМ! ЗАПОВЯДВАМ ТИ, СПРИ!

Но думите дори Думите — са безсилни в света на Сън. Сън няма господари, няма слуги, няма крале. Сън не може да бъде призован, подчинен или прогонен. И докато Безименният бръщолевеше и роптаеше, Нат Парсън или Натанаил Грънчарчето потъна в свой собствен сън, в който отново беше малко момче в къщата на баща си и гледаше как баща му се труди в дюкяна.

„Погледни глината“ — каза баща му.

„Виждам я“ — отвърна Натанаил. Тя беше синя и миришеше на речното корито, от което беше събрана. Бащата на Нат я стисна в шепи като птиче, което иначе можеше да отлети. Грънчарското колело се въртеше, той натискаше педала и буцата глина започна да приема форма.

Гърне с дебело дъно, с гърло, което изтъняваше с въртенето на колелото. Нат си мислеше, че не е виждал нищо по-изкусно от ръцете на баща си, които оформяха глината, въртяха я, изглаждаха я.

„Опитай“ — каза Фред Грънчарят.

Нат събра пръсти около гърнето.

Но той беше само момче, дори не чирак, и красивото гърне с лебедова шия и изящни извивки се огъна, клюмна и рухна върху колелото.

Натанаил се разплака.

„Не плачи — каза Фред и прегърна през раменете хлипащото момче. — Винаги можем да направим ново.“

Той отново натисна педала и гърнето пак започна да се надига, за да се превърне в нещо много по-красиво отпреди.

Фред Грънчарят се обърна и се усмихна на сина си.

„Виждаш ли, синко? — каза той. — И нашият живот е като нещата, които правя. Въртиш го, изграждаш го, опичаш го в огъня. Така е и с теб, сине. Опечен си в огъня. Но гърнето няма право да избира дали да служи за вода, за вино или просто да стои празно. А ти имаш право, синко. Ти имаш.“

Тук Нат разбра — за свое нещастие — че всичко това е само сън. Фред Грънчарят никога не би изказал подобни мисли. И въпреки това Нат, който не се беше сещал за баща си повече от веднъж-дваж след смъртта му, изведнъж осъзна, че иска да повярва.

„Твърде късно е, татко. Всичко се обърка.“

„Никога не е твърде късно. Хайде, дай ми ръка…“

И щом пое ръката на баща си, Нат Грънчарчето за пръв път от много години почувства покой и тихо се понесе към място, където дори Безименният не можеше да го намери.

 

 

Безименният отчаяно изрева, когато безтелесен се гмурна в Сън. В същия миг се разнесе забързана въздишка — като шума на морето, което залива пясъка. Десет хиляди души ахнаха едновременно, когато Сън ги заля с гигантска вълна и те тутакси се изгубиха като песъчинки, затъркаляха се, завъртяха се, запрескачаха се, зашумоляха, понесоха се, потънаха смаяни — защото малцина от тях изобщо някога бяха сънували, а ето че сега се намираха тук, при самия извор на Сън…

Едни плачеха.

Други се плискаха във водата като деца на море.

Трети полудяха.

Мъртвите на Хел, трупали се като прах, пепел, дим и пясък в пустините на Подземния свят в продължение на векове, се събираха като птици на брега на Сън, привлечени от движението…

И Илайъс Риди, Екзаминаторът, известен някога като Номер 4421974, само си помисли: „Дотук бях с номерата“, и радостно се гмурна във вълната.

— Тази пукнатина в Задгробния свят… — заговори Балдер. — Знаеш какво я е причинило, нали, Хел?

Лицето на Хел остана безизразно, но му се стори, че живата й половина леко се изчерви.

— Сега трябва да я поправиш — каза той. — Мъртъвците ти бягат. Царството ти е в опасност.

— Винаги има достатъчно мъртви — отвърна Хел. — Мога да понеса малко загуби.

— Но пукнатината се разширява. Ако Хаосът мине през нея…

— Няма — каза тя. — Сън ще го спре.

— Може и да не го спре, Хел. Ти наруши клетвата си.

Клетвата на Хел е нерушима. Балдер го знаеше, всички го знаеха, това беше една от аксиомите на Средните земи.

Но по всичко личеше, че нерушимото е било нарушено и сега в света й цареше смут. Балдер знаеше какво означава това: че силите на Хаос са много близо и че ако някой не направи нещо, за да го спре, пукнатината между Световете ще се разшири и ще се прокъса, подобни пукнатини ще се отворят и в Осмия свят, и Седмия, и материята на Световете ще се разнищи като бримка на копринения чорап на знатна дама, докато накрая Хаосът се възцари навсякъде и Рагнарьок дойде отново.

Наполовина родената Хел също го знаеше. Обещанието, че ще получи Балдер, я беше направило сляпа за опасността и последиците, но циферблатът на часовника на смъртта беше красноречив. Бавно, но сигурно, докато Сън наводняваше земята, стрелките на часовника се сближаваха и когато се срещнеха…

Тя заговори на висок глас, ръждясал от дългото време, в което бе стоял без употреба:

— Ако Хаосът проникне тук, мога да укрепя тази кула. Да я запечатам, да я откъсна от другите Светове. Можем да бъдем далеч от Реда, далеч от Хаоса. Само ти и аз, любов моя, сами.

Изражението на Балдер, друг път слънчево, помръкна.

— Не мога — каза той — да стоя и да гледам как Световете изчезват един след друг по моя вина…

— Нямаш избор — отсече Хел. Шестте секунди време за сън бяха намалели на три. — Нищо не можем да направим…

Толкова пъти беше мечтала за този момент — Хел, която никога не мечтаеше — и сега мечтата бе на една ръка разстояние…

— Можем — отвърна Балдер. — Върни на Локи дължимото.

В първия миг тя го изгледа втренчено.

— Разбираш ли за какво говориш? Никой не може да спре сегашните събития. Дори ако отнема живота ти… Освен това става дума за Локи — Локи, чиято хитрост доведе до смъртта ти…

— Няма значение — каза Балдер. — Ти наруши клетвата си, за да ме съживиш. Нима това е основа за пълноценна връзка?

— Но тук ще бъдеш в безопасност — възрази Хел. — Можеш да имаш всичко, можеш да правиш всичко, което някога си искал. Лицето ми ли те отблъсква? Има магии, които могат да ме направят красива. Мога да изглеждам като всеки — като Сив, дори като Фрейя…

Очите на Балдер станаха студени като зимата.

— Трикове — отсече той.

Живото око на Хел трепна от раздразнение.

„Трикове? — помисли си тя. — Какво според него използват другите? Наистина ли вярва, че косата на Фрейя е с естествения й цвят? Или че талията на Сив не е леко пристегната с корсет?“

Хел за пръв път се запита дали не е допуснала голяма грешка, като е довела Балдер на това място. Може би трябваше първо да го упои: една глътка от водата на Сън щеше да го направи по-сговорчив, поне докато опасността премине.

Но сега беше късно за това. Балдер отново гледаше през прозореца, присвил очи, сякаш търсеше нещо. За миг му се стори, че вижда Локи провесен над пропаст със змии, а Один отчаяно го държи за ръка…

С едно щракване на мъртвите си пръсти Хел накара прозореца да изчезне. На мястото му се появи фин копринен гоблен, сръчно и пищно избродиран със сцени на влюбени.

Балдер го видя и извърна глава.

— Върни ме обратно — каза той.

Хел не му обърна внимание, замахна още веднъж и около тях се появи банкетна зала с маси, отрупани с кристални съдове, нарове (традиционно лакомство в Хел), меденки, стриди, бонбони и вина с всякакъв цвят — от пролетно зелено и тъмнокехлибарено до златисторозово и с оттенък на черно лале.

Но Балдер ги погледна с отвращение.

— Наистина ли искаш да ми доставиш удоволствие? — попита той. — Тогава ме пусни!

И отново извърна глава, а Хел скръцна със зъби и за последен път махна с ръка…

— Любов моя — каза тя и застана пред него в облика на Нана, съпругата му, избрала да умре на погребалната му клада, вместо да живее и ден без него, и нямаше нищо по-сладостно и по-весело от усмивката й, и нямаше по-меки от искрящите й коси, но Балдер омерзен затвори очи, стисна устни и не каза нищо.

Хел нададе вой на гняв и разочарование. Погледна часовника на смъртта — сега между двете стрелки бе останало съвсем малко разстояние.

— Върви тогава! — извика тя и в миг цитаделата й изчезна, и Балдер отново се озова насред пустошта, където от всички страни блестеше и бушуваше реката, а в краката му се простираше Сън в цялото си хаотично великолепие.

„Локи“ помисли си той и се гмурна с главата надолу в бързите води.

 

 

Междувременно силите на Один се изчерпваха. Сънят засмукваше Локи все по-неудържимо, сякаш се бореше със стремежа му да избяга. Один виждаше зейналата пролука между Световете — водовъртеж, отвъд който бездната на Хаоса чернееше като зеницата на чудовищно око.

— Дръж се! — извика Один, но почувства ръката си изтръпнала, а дланта си хлъзгава от потта на Локи и разбра, че няма надежда, че и двамата ще потънат в пролуката между Световете, където черната сянка ще ги заличи, сякаш никога не са съществували…

— Е — процеди през зъби Локи, — поне се опита, братко, а това е повече, отколкото очаквах от теб, ако трябва да бъда съвсем откровен…

Той се държеше само с върховете на пръстите си. Чувстваше как един по един се изплъзват: показалецът, средният, безименният… „Това прасенце отишло в Хаоса — помисли си Локи и изведнъж отчаяно се разсмя. — Това прасенце си останало вкъщи…“

— Дръж се! — извика Один за последен път.

В този миг пръстите се изплъзнаха от ръката му и той посегна да улови мрака, когато…

… Друга ръка се протегна иззад гърба му и сграбчи Локи за косата.

— Хванах те — обади се познат глас и Один тъкмо си помисли колко много му прилича на гласа на Балдер, когато се разнесе оглушителен трясък, сякаш всички врати в Деветте свята изведнъж се захлопнаха от невидим вятър, и се случиха едновременно няколко неща.

Стрелките на часовника на смъртта се съединиха.

Пролуката между Световете се затвори, сякаш никога не бе съществувала.

Река Сън се отдръпна и остави неизбродни пространства от мокри изпаряващи се сънища из голите равнини на Хел.

И сънуващите, които се намираха там, рязко се събудиха, и след съня едни станаха пак себе си, а други застинаха като танцьори по средата на сложна фуга, сякаш музиката внезапно е спряла и те неочаквано са се озовали в двойка с напълно непознат.

Мади се събуди разплакана на отсрещния бряг на Сън, но не можеше да си спомни защо с плакала.

Фриг се събуди в тялото на жена, която отначало й се стори невзрачна и на средна възраст, но руната Етел, която сияеше на ръката й, превръщаше средната възраст и невзрачността в добродетели, по-големи и от най-непреходната красота.

Дориан Скатъргуд се събуди и видя, че на изгорената му дясна ръка грее руната Турис, а Етел го наблюдава с любопитство в очите — очи, които сякаш не бяха нейните, но въпреки това излъчваха красота и любов.

— Тор — каза тя и протегна ръка.

Адам Скатъргуд се събуди и се почувства напълно нормален — като се изключи тънкото гласче, което шепнеше и хленчеше в главата му…

Храбрият Тир се събуди и установи, че е станал с три стъпки по-нисък отпреди.

Захар се събуди и видя, че отчаяно се държи с две ръце за Дебелата Лизи. В първия миг те се спогледаха стъписани, после угоеното прасе яростно заквича и около него започна да се оформя нов облик — на добре сложена, закръглена жена с коса с цвят на зряла царевица и лице, разкривено от гняв и недоумение.

Сив, богинята на плодородието, се събуди в пристъп на ярост, която ако беше тръгнала да излива в Средните земи, щеше да изкорени дървета, да съсипе реколтата и да погуби всяко цвете от там до Края на Света. Тук обаче нямаше дървета и цветя и тя можа само да закрещи с глас, способен да потроши всички стъкла, ако наоколо имаше такива.

— Прасе? Върнал си ме в облика на миризливо прасе?

Локи се събуди в собствената си кожа и се смя, докато го заболя коремът, а…

Хел изсъска:

— Мъже!

И затвори очи, докато около нея мъртвите се стелеха по земята като прах, за да прекарат тихо и безметежно още една дълга епоха.