Джоан Харис
Рунически знаци (55)

10

Изтощен след нощната работа, в отсъствие на Скади Нат Парсън спа. Но това не го освежи, защото го споходиха натрапчиви, неудобни сънища, които оставиха у него чувство на раздразнение и неудовлетворение.

Той се събуди след пладне с главоболие, замаян от глад и въпреки това от мисълта за ядене му прилоша. Най-много от всичко Нат се страхуваше, че новопридобитите сили, които беше демонстрирал пред Ловджийката, може незнайно как да са го напуснали.

За негово облекчение обаче мощта на Словото не беше отслабнала. Дори му се стори, че след като е спал, е нараснала като някакъв бързорастящ пълзящ филиз, който си проправя път към мозъка му. Нат запали свещите на олтара още при първия си опит, почти без да се замисли, и цветовете, от които в началото така се стъписваше, сега му се струваха познати, почти обичайни.

Как стана това — свещеникът нямаше представа, но в мига, в който Екзаминаторът използва Словото срещу Едноокия и Нат пристъпи напред, по някакъв начин съзнанията им се сляха. Случайно или преднамерено? Избран ли беше Нат Парсън да получи тази сила? Разбира се, от Ордена всичко можеше да се очаква. Може би беше чиста случайност последица от Приобщаването в съчетание с някакъв по-произволен елемент: Шанс или Избор, кой знае? Но каквато и да беше причината, Нат Парсън възнамеряваше да запази тази сила.

Той почти не обели дума на жена си, само й поиска втората й по хубост рокля. Най-хубавата рокля на Етелбърта лежеше захвърлена някъде на Хълма Червен кон, а Скади щеше да има нужда от друга, след като се върне от Залата на Спящите в облика на птица.

Съвсем естествено, Етелбърта не искаше да се раздели по този начин с най-хубавата част от гардероба си и разговорът беше леко неприятен, но Нат намери убежище в кабинета си, преди желанието му да използва Словото срещу жена си да е станало непреодолимо.

Междувременно Ловджийката се върна. Трябваха й няколко часа, за да накара Ванир да възприемат нейния начин на мислене, затова тя пристигна в селото в ранния следобед. Дотогава плячката й вече беше изчезнала: Мади и Локи бяха тръгнали към Долната земя, а в Горната земя Один наблюдаваше дома на свещеника и оглеждаше района за възможна засада.

Той не видя как Скади — в облика на бяла вълчица — обиколи заплетените тунели на Хълма Червен кон, като душеше коридорите, оглеждаше защитите, търсеше пресни следи. Тя надуши за кратко мириса на Локи, но той идваше някъде отдалеч и скоро се изгуби, а така и не попадна на следа от Мади Смит.

„Е, това може да почака“ — помисли си Ловджийката.

Днес беше тръгнала на лов за по-едър дивеч.

Тя отново насочи вниманието си към Хълма. Естествена крепост, която при нормални обстоятелства би издържала стогодишна, а може би и по-дълга обсада. Но сега, когато портите й бяха разрушени и войските й я напускаха, тази крепост можеше да се превърне в коварен капан. Наудр, Връзващата руна, заложена под подходящ ъгъл на вратата, би могла да улови в клопката си нищо неподозиращ заек, да щракне и да хване всекиго, който мине от там, а руната Хагал да избухне като шепа барут в лицето на изненаданата жертва.

Скади влезе през разбитото Око на Коня и през по-голямата част от следобеда заложи такива капани, където можа. Разполагаше ги там, където коридорите се пресичаха, на крайъгълни камъни, при входовете на тунелите и зад тъмни завои. Тя вплиташе руната Наудр в мрежа и опъваше мрежата насред тъмен коридор, а от руната Тир образуваше кука, на която жертвата да се наниже като риба.

„Може да свърши работа“ — мислеше си Ловджийката. Възможно беше бягащ мъж — или дори момиче — да не забележат капаните. Миг невнимание, една погрешна стъпка и жертвата щеше да се хване или да се измъкне ранена, отслабена, безпомощна, лесна плячка.

Градският часовник показваше почти четири, когато Скади се върна в дома на свещеника в облик на вълчица. Етелбърта, която се беше заклела, че този път няма лесно да отстъпи пред исканията на жената, при идването на Ловджийката доста се стъписа и не след дълго Скади се появи облечена в пищно бяло кадифе (никога няма да се изчисти, мислеше Етел), а домакинята се зае да приготвя къщата за идването на още шестима гости, като се надяваше, че те поне ще дойдат прилично облечени.

Ловджийката обаче имаше други грижи. Тя беше посяла някои съмнения сред Ванир, а името на Локи бе допринесло за останалото, но поне Хеймдал и Фрейр все още бяха предани на Генерала. Ако Один държеше при себе си Шепнещия, а Мади наистина беше дете на Тор, Бащата на боговете все още можеше да ги привлече на своя страна. Разбира се, не и ако някой умре…

Скади хладнокръвно прехвърли в ума си Ванир. Не Хеймдал, още не — той беше прекалено могъщ, за да го загубят. Не и Фрейр, по същата причина. Не Идун — тя не беше толкова безпомощна, колкото изглеждаше на пръв поглед, а и в бъдеще можеше да им потрябва лечител. Браги? Ньорд? Ловджийката си каза, че не му дължи нищо. Вече не бяха женени — и все пак тя не беше склонна да пожертва бога на морето. В края на краищата той можеше да се окаже полезен. Фрейя, от друга страна…

Скади се замисли за богинята на желанието.

О, тя притежаваше някои сили. Не беше безполезна. Но беше досадна и Ловджийката призна пред себе си, че от всички оцелели Ванир Фрейя щеше да й липсва най-малко. Не защото беше красива — всички знаеха, че Скади презираше тези неща — дори не защото бяха коренно различни по нрав, а заради разногласията, които Фрейя сееше по пътя си. Когато тя беше наблизо, възникваха спорове, приятели се спречкваха и най-кротките позеленяваха от гняв и се сърдеха. Освен това тя и Один…

Но Скади пропъди мисълта, преди да се е оформила докрай в главата й. „Това не е лична вражда“ каза си тя. Ставаше въпрос за тактическо решение, взето в полза на общото благо. Фактът, че между Фрейя и Один открай време съществуваше повече от мимолетна близост, изобщо не влизаше в сметките й. Смъртта на Фрейя щеше да го натъжи, разбира се. Може би дори щеше да засегне такива съкровени кътчета от душата му, които Словото не би могло да достигне. Трябваше ли това да влияе на решението й? Скади си каза, че не. Макар че Локи бе предизвикал смъртта на баща й, Один я беше поръчал и после Один бе купил мълчанието й с няколко комплимента и стратегически брак. И с течение на времето Скади беше започнала да проумява как той я е подвел, как я е използвал, за да сключи така необходимото примирие с Ледения народ, колко дълго и колко хитро е насочвал гнева й в погрешна посока, като я е карал да вярва, че вината е на Локи и на никого другиго…

А сега братята бяха отново заедно.

Скади стисна в юмруци бялото кадифе на втората по хубост рокля на Етелбърта Парсън. Тези гънки нямаше да се махнат с никакво гладене, но Ловджийката не мислеше за това. В съзнанието й надвисваха тъмни облаци, лееше се кръв и Отмъщението, дълго отлагано и затова още по-сладко, отвори сънливи очи и се усмихна.

Иза е единствената руна от Древното писмо, която няма обърната позиция. По тази причина Скади бе запазила изцяло силите си от времето на Рагнарьок. Тя смяташе, че би могла да се опълчи на почти всекиго от Ванир, но знаеше, че не може да надвие шестимата, взети заедно. Освен ако…

Поради липса на свободно време и желание Ловджийката отдавна не беше създавала ново оръжие, но си даваше сметка, че сегашното трябва да бъде съвършено. Неголямо, но във всяка нишка да бъдат вплетени невидими руни изискано оръжие, коварно оръжие.

Ако имаше достатъчно време, можеше да направи риза — дори наметало, съшито с ледени и отровни руни, но времето беше малко и затова Скади направи малка кърпичка, поръбена с толкова ситна дантела, че едва се забелязваше, с толкова сложна изработка, че магическите нишки, заплетени и втъкани в нея, бяха скрити под украсата от нежни възелчета и бродирани цветя, толкова смъртоносна, че едно-единствено заклинание беше достатъчно, за да я задейства. А отгоре й с прост ярък шрифт изписа руната Фе:

Фрейя.

Скади остана доволна. Тя се отнасяше с презрение към такива домашни занимания като ръкоделието, по все пак беше дъщеря на Ледения народ и ги умееше. Грижливо сгъна малката кърпичка и я прибра в едно чекмедже на изящното писалище. Ванир щяха да дойдат преди падането на нощта. Усмихната, Ловджийката зачака пристигането им.

От наблюдателния си пункт между няколко дървета на половин миля от Малбри Один ги видя да идват. Беше шест вечерта и на светлината от залеза той успя да различи само дирите им, които се точеха през полето и сияеха под притъмнялото небе. Цветовете на Скади не бяха сред тях, но може би тя се криеше някъде наблизо и използваше останалите за примамка, с която да го привлече. От Мади и Локи нямаше и помен и Один едва сега призна пред себе си колко много се е надявал да ги види тази вечер.

Той образува Ир и се скри зад един плет. Ето ги: Жътварят, Стражът, Поетът, Лечителката, Морският вълк и последна, далеч зад тях, богинята на желанието. Защо бяха решили да дойдат пеша? Какво търсеха в дома на свещеника? И какво точно знаеха?

През Бяркан Один се огледа за Шепнещия. Нямаше следа от него и гласът му никъде не се чуваше. Но това не означаваше, че го няма. Едноокият тръгна покрай плета и мина зад групата: така имаше най-малка вероятност да го забележат. Никак не му харесваше да се крие от приятелите си, но светът се беше променил и вече дори на старите приятели Один не можеше да се довери изцяло.

Ньорд говореше на останалите:

— Знам, че е безразсъдна, може би дори малко дива…

— Малко дива! — намеси се Фрейя, чиято дълга коса блестеше като скреж, а светлината играеше в брънките на огърлицата й.

— Тя е животно, Ньорд, ходи на лов като вълк или като сокол…

— Винаги е била предана. В Рагнарьок…

Фрейр се обади:

— Тогава бяхме във война.

— Ако Скади е права, и сега сме във война.

— С Хората. Може би с Реда — каза Хеймдал. — Но не с нашето племе.

— Аезир не са нашето племе — отсече Ньорд. — Трябва всички добре да го запомним.

Скрит зад плета, Один се намръщи. Значи ето каква била работата: Ньорд като най-стария от Ванир, баща на близнаците, естествено беше предан първо на Ванир и после на Аезир. Впрочем Один отдавна подозираше, че богът на морето все още изпита нежни чувства към бившата си жена, а добре знаеше, че с влюбен не може да се спори. Самият той го бе изпитал на гърба си: имаше случаи, и то не малко, в които дори Далновидният Один се беше държал като простосмъртен слепец…

Едноокият хвърли поглед към Фрейя, която все така вървеше най-отзад в синята си рокля, изцапана до коленете в кал.

— Колко още остава? — проплака тя. — Вървя с часове, имам мазол, а вижте роклята ми…

— Ако чуя още една дума за роклята ти, обувките ти или соколовата ти премяна… — измърмори Хеймдал.

— Почти стигнахме — кротко каза Идун. — Но ако те боли кракът, мога да ти дам ябълка…

— Не искам ябълка. Искам сухи обувки, чиста рокля и баня…

— О, млъкни и използвай заклинание — сопна се Хеймдал.

Фрейя го погледна и подсмръкна.

— Изобщо не разбираш, нали, Златозъб?

Один се усмихна в скривалището си.