Джоан Харис
Рунически знаци (80)

5

Преобразени в животни, те проследиха Ловджийката, като най-отпред вървяха Фрейр, Браги и Хеймдал. Когато коридорът се разшири, към тях се присъедини орелът рибар Ньорд, който летеше ниско под сводовете. Сега всеки от четиримата, възвърнал истинския си облик, следеше напрегнато от наблюдателния си пост как бялата вълчица преследва далечната си плячка.

Малко след тях се появиха Фрейя и Идун: те учудени гледаха небето на Хел и малката драма, която се разиграваше много мили по-надолу в равнината.

— Казах ви, че Скади е на наша страна — заговори Ньорд. — Проследила го е дотук и ни отведе право при него…

— Нима? — Хеймдал погледна свещеника, който стоеше на десетина крачки пред тях. — Тогава някой ще ни обясни ли защо той е тук? Ами Шепнещият? Ако беше наблизо, досега да съм го видял.

— Очевидно е — каза Ньорд. — Шепнещият е у Локи.

— Няма логика — отсече Хеймдал. — Ако Один и Локи са се обединили…

— Значи са се скарали и той е избягал. Винаги прави така. Какво значение има?

— Трябва да се уверя.

Хеймдал се обърна към свещеника, който отстъпи назад. Клекналият в краката му Адам Скатъргуд закри очи.

— Ей ти, друже — каза Хеймдал. — Къде е Шепнещият?

— Моля ви, не ме убивайте! — примоли се Нат. — Нищо не знам за никакъв Шепнещ. Аз съм просто селски свещеник, дори вече не владея Словото…

Изведнъж свещеникът млъкна и се загледа втренчено пред себе си, а Книга Слова изпадна от ръцете му. Приличаше на човек, получил удар. Лицето му пребледня, очите му се ококориха, устата му зяпна, но от нея не излязоха думи.

На изхода на тунела стоеше жена му — с разпусната коса, с грейнали очи, а простоватото й лице беше много спокойно.

— Етел — каза Нат. — Но аз видях как умираш.

Щом забеляза изражението на мъжа си, Етел се усмихна. Очакваше да изпита нещо, когато най-после се срещнат. Може би облекчение или гняв, страх, негодувание. Но чувстваше… Какво беше това чувство?

— Това е Земята на мъртвите, Нат — каза тя със закачлива усмивка.

И сега зад нея Нат видя… Това несъмнено беше Дориан Скатъргуд, а възможно ли беше другото да е… прасе?

— Попитах те нещо, друже — обади се Хеймдал. — Къде е Шепнещият?

Но му отговори Етелбърта, изпълнена със странно достойнство въпреки парцаливите дрехи, прашното лице и факта, че стоеше до човек, стиснал под мишница дребно черно прасе.

— Шепнещият е при портите — заяви тя. — Говоря каквото трябва и не мога да мълча.

Хеймдал я стрелна с поглед.

— Какво каза?

— Това е предреченото време — спокойно продължи Етел. — Войната на Деветте свята, когато Игдразил ще се разтрепери до корен, а Черната крепост ще се отвори с едно-единствено Слово. Мъртвите ще се пробудят за нов живот, а за живите няма убежище, когато Редът и Хаосът най-сетне станат едно, и Безименният ще бъде назован, и безформеното ще добие форма, и предателят ще стане предан, и слепец ще ви поведе срещу десет хиляди.

Сега вече всички очи бяха вперени в Етелбърта. Дориан си помисли колко е красива, колко лъчезарна и спокойна е.

— Извинете — каза Хеймдал. — А вие сте…

— Срещали сме се — отвърна тя.

Хеймдал я разгледа по-внимателно. Намръщи се, щом забеляза цветовете й, значително по-ярки от тези на Хората.

После погледна с укор Идун.

— Какво си й направила?

— Тя умираше — отвърна Лечителката. — Аз я възкресих.

Последва заплашително мълчание.

— Чакай да се изясним — каза Хеймдал. — Ти си я възкресила.

Идун щастливо кимна.

— Ти си дала… на една от Хората… храната на боговете.

Тя се усмихна.

— И мислиш, че в това няма нищо лошо?

— Че защо да има? — попита Лечителката.

— Защо ли? — възкликна Хеймдал. — Слушай, Идун. Тя е възкръснала от мъртвите. Дарила си я с пророческа дарба — той ритна близкия камък. — Богове! Само това ни трябваше. Още един проклет оракул.