Джоан Харис
Рунически знаци (75)

16

Пазителката на Хел гледаше през спуснатия клепач на мъртвото си око.

— Този път той наистина успя — отбеляза тя почти с възхищение. — Змията определено нараства. Разбира се, ако неговият страх й дава сила…

Шепнещият засвятка ожесточено в ръцете й.

— Просто го убий — каза той. — Заедно е момичето.

— Не мога — отвърна Хел. — Дала съм клетва.

Часовникът на смъртта в ръката й — близнак на онзи, който все още висеше на врата на Локи — показваше, че са изминали петдесет и една минути. Хитрецът можеше и да успее — беше близо, с всевиждащото си мъртво око Хел гледаше как той се приближава, как прорязва въздуха като светеща комета, следван от змията и повлякъл след себе си шлейф от сънуващи. Оставаха девет минути, дори по-малко, и ако Локи не успееше да прекоси реката, тялото му заедно с тялото на Мади щяха да изчезнат и двамата щяха да останат в плен на Задгробния свят, който вече се късаше по шевовете и през дупките се процеждаше мъртвата светлина на Отвъдното.

— Какво са девет минути? — попита Шепнещият. — Хайде, убий го, преди да е причинил още по-големи щети — той говореше настоятелно и пулсираше със зеленикава светлина, която хвърляше неспокойни сенки върху лицето на Хел.

— Ти искаш от мен да престъпя клетвата си.

— Клетвата си! — сопна се Шепнещият. — Какво значи твоята клетва за такъв като него? Давай, той е безпомощен, убий го сега, в името на всички богове, убий го, преди да е станало късно…

— Не мога — Хел погледна часовника на смъртта. — Клетвата ми ме задължавала изчакам още… осем минути.

Шепнещият се навъси и цветовете му лумнаха като драконски огън. Разбира се, той знаеше, че с Хел ще се спазари трудно, дори с пълното съдействие на Локи. Но в Задгробния свят Локи се освободи от влиянието му, възвърна истинския си облик… Премина на страната на Мади… И дръзна да освободи боговете…

Нима мислеше, че ще заслужиш прошката им, Хитрецо? Че ще заемеш отново мястото си сред Аезир? Нима мислиш, че дори Тор може да те защити от мен?

Шепнещият с мъка овладя гнева си. Боговете можеха да избягат, но къде щяха да отидат? Влизането в Подземния свят би означавало смърт за всички тях — защото безтелесни, те попадаха във владение на Хел и тя можеше да прави с тях каквото си поиска.

Разбира се, винаги можеха да избягат в Сън, макар че това също криеше опасности. Защото да влезеш в Сън толкова близо до извора й криеше такъв риск, че дори прокълнатите биха се поколебали да го поемат.

Оставаха седем минути и Шепнещият рязко извърна поглед от отсрещния бряг на реката.

— Аз мога да ти помогна, господарке — внезапно заговори той е меден глас. — Знам какво искаш и само аз мога да ти го дам…

Хел отвори и двете си очи.

— Не знам за какво говориш — отсече тя.

— Нима? — попита Шепнещият.

Секундите се нижеха. Шест минути.

— Нима? — повтори Шепнещият.

— Не мога — каза Хел, — този път с отпаднал глас.

— О, можеш — умилкваше се Шепнещият. — Едно мъничко движение, само едно клъцване, и всичко, което някога си искала, може да бъде твое. Живот за живот. Богиньо. Животът на Локи, всичките му пет минути, и в замяна ще си възвърнеш Балдер. Представи си го. Балдер жив. Топъл. Дишащ. И твой, Богиньо. Изцяло твой.

Няколко дълги секунди Хел мълча.

— Не мога да престъпя клетвата си — отсече накрая тя. — Равновесието на Реда и Хаоса зависи от моята ненамеса.

— Със или без теб равновесието на Реда и Хаоса скоро може да бъде нарушено — каза Шепнещият.

Живото око на Хел гореше от копнеж на бледото й лице.

— Как така? — попита тя.

Шепнещият си позволи лукса да се усмихне.

— Договорихме ли се, Богиньо?

— Кажи ми как, проклети да са очите ти!

Сияещ, той й обясни.

Отвъд реката Локи летеше като пламтящ снаряд към портите на Задгробния свят. Хел виждаше, че е почти изгорял, сиянието му беше като на угасващ пламък, лицето му — напрегнато от усилие и съсредоточеност.

Зад него се носеха Тор, Мади, Йормунганд и Старостта, все така вкопчена в опашката му, а подире им летяха сънуващите. Стотици, хиляди сънуващи ги следваха на ята, напускаха разпадащата се крепост и се движеха към реката.

И тогава Подземният свят се затресе — мощен трус, който разлюля до основи цял Хел, премести скали, стояли неподвижни от началото на световете, и разпрати сред редовете на мъртъвците ударни вълни, от които костите им затанцуваха, разлетя се прах, мъглите се разсеяха и от пресъхналото гърло на Хел се надигна яростен вой.

— Какво става тук? — извика богинята на Мъртвите. Часовникът в ръката й показваше, че остават едва осемдесет и пет секунди.

— Самият Хаос чука на вратата ти. Търси своите пленници. Ако Локи избяга, Хаосът ще нахлуе…

— Локи ли предизвика това?

— Убий го веднага. Спаси царството си и себе си.

— Ами ако грешиш, Оракуле?

— Пак ще получиш Балдер, ще откажеш ли?

— Балдер — за втори път от петстотин години Хел неволно въздъхна.

— Седемдесет секунди.

— Но аз…

— Шейсет секунди и ще видиш Балдер жив. Петдесет и девет. Петдесет и осем. Петдесет и седем…

— Добре, добре!

Хел протегна мъртвата си ръка, пръстите й бяха кости, крехки и жълти в призрачното сияние. В тънките като паяжина сенки Локи спеше, едната му ръка лежеше на песъчливата пръст на Хел, набраздените му от белези устни едва се усмихваха. Сребристата нишка, която го свързваше със Задгробния свят, блещукаше като паяжинна нишка.

— Хайде, господарке. Отнеми му живота.

Хел протегна мъртвата си ръка и прекъсна нишката.

И в този миг се разнесе ужасен грохот от раздиране, разцепване, разрушаване, сякаш Световете се пръскаха по шевовете, и се случиха едновременно няколко неща.

Руническият камък в ръцете на Захар почерня като катран.

Один почувства как го залива вълна от енергия, когато десет хиляди току-що умрели минаха през него на път за Подземния свят.

В Задгробния свят Йормунганд помете портите и се хвърли стремглаво в реката Сън.

Локи го последва на мига и се вряза в невидима бариера, която го запрати в неудържима смъртоносна спирала обратно в ямата.

А на Края на Света Магистър Номер 262 — човек, който в друг живот отговаряше на името Форчън Гудчайлд — едва успя да си зададе въпроса: „Как е възможно да поемем към Задгробния свят?“; когато Безименният произнесе едно-единствено Слово и Магистърът рухна мъртъв на пода в залата на Съвета на Дванайсетте.

— Започва се — каза Шепнещият.

— Кое се започва? — попита Хел.

— Краят — отвърна Шепнещият с меко сияние. — Последният сблъсък на Реда и Хаоса. Окончателният Край на Всичко.

И прел очите на Хел той започна да се променя: каменната Глава разцъфна като отвратително цвете, въздухът под нея придоби очертания и Господарката на Подземния свят зърна истинския му облик, отначало призрачен, но видимо придобиващ плътност. Сияйна фигура, леко прегърбена, хлътнали очи върху изпито лице, рунически жезъл, който искреше и подскачаше.

— Кой си ти? — попита Хел.

Шепнещият се усмихна.

— Скъпа моя, толкова много неща съм бил. Бях Мимир Мъдрия. Бях приятел и довереник на Один. Бях Оракулът, предрекъл Рагнарьок. Името ми е Неизречен, защото имената ми са много. Но понеже сме приятели, можеш да ме наричаш Стария по дни.