Джоан Харис
Рунически знаци (40)

6

Нощта бе изпъстрена е тайни звезди. Това забеляза Екзаминаторът, когато пристъпи в студения въздух и през магическия кръг от палеца и показалеца си видя как около него оживяват светлите дири от хиляди пристигания и заминавания.

„Значи това вижда Безименният — помисли си той, загледан в грейналото небе. — Чудя се как запазва здравия си разум.“

Членът на Ордена се олюля под бремето на това ново знание. Изведнъж зърна нещо, от което дъхът му секна. Две светли дири — едната виолетова, другата ледено синя — се носеха като комети към Малбри. „Още демони — помисли си Екзаминаторът и дваж по-силно притисна Добрата книга към хилавата си гръд. — Още демони. По-добре да побързам.“

След минути пристигна в ареста. Със задоволство отбеляза, че стражите са все така нащрек, но единият го погледна неспокойно, сякаш очакваше да го порицаят.

— Нещо необичайно? — рязко попита Екзаминаторът.

Двамата пазачи поклатиха глави.

— Тогава сте свободни — каза той и посегна към ключа. — Повече няма да сте ми нужни тази нощ.

Неспокойният пазач изпита видимо облекчение, едва-едва махна за довиждане и си тръгна. Вторият — Скатъргуд, ако Екзаминаторът беше запомнил правилно — като че ли не бързаше да си ходи. И цветовете му изглеждаха някак особени, сякаш се притесняваше или си беше наумил нещо.

— Вече е малко късно — започна стражът любезно, но гласът му прозвуча въпросително.

— Е? — попита Екзаминаторът, който не беше свикнал да подлагат на въпрос решенията му.

— Ами — продължи Дориан, — мислех си…

— Мога и сам да мисля, благодаря ти, селянино — отсече членът на Ордена и направи кръгче с палеца и показалеца си.

Изведнъж цветовете на Дориан рязко потъмняха и Екзаминаторът осъзна, че човекът не е притеснен, както му се стори в началото, а ядосан. Това обаче не го смути. Той си беше имал работа с достатъчно селяци през живота си и бе наясно, че такива хора често се възмущават от работата на Ордена.

— „Селянино“? — възкликна Дориан. — Кого наричаш „селянин“?

Екзаминаторът пристъпи към него.

— Махни се от пътя ми, селянино — процеди през зъби той, като го гледаше право в очите, и се усмихна, когато цветовете на пазача преминаха от гневно червено към колебливо оранжево и накрая към кално кафяво.

Дориан сведе очи, промърмори нещо банално за довиждане и се отдалечи в нощта, като скришом хвърли през рамо поглед, пълен с възмущение.

Екзаминаторът сви рамене. „Селяци“ — помисли си той.

Илайъс Риди, известен като Екзаминатор Номер 4421974, дори не подозираше, че този път е прекалил с използването на тази дума.

Когато вратата се отвори. Один вдигна глава. Оставаше му още много, докато се освободи, но с дърпане и опъване на ремъците, с които бе омотана дясната му ръка, той успя да измъкне три пръста. Не беше достатъчно, но все пак бе някакво начало и благодарение на Дориан Скатъргуд щеше да завари Екзаминатора напълно неподготвен.

Последният влезе в ареста самоуверено е Добрата книга под мишница. Той вече почти беше забравил страданието на Приобщаването, онова чувство за нищожност и съзнанието, че всичко най-незначително и интимно от тайната му същност е разголено под капризния поглед на нещо неизмеримо по-могъщо…

Сега Екзаминаторът се чувстваше добре. Силен. Властен.

Въоръжен с новото си познание, той разбра, че онова нещо в душата му, което е смятал за състрадание, е всъщност дълбока нищожна гнусливост. Че е бил достатъчно самонадеян да вярва, че знае каква е волята на Безименния.

Сега проумя, че не е така. Сега виждаше, че през изминалите трийсет години е бил ловец на мишки, който се е мислил за воин.

„Днес — каза си той — започва моята война. Свърших с мишките.“

Все още разтреперан от възторг от благородната си задача, Екзаминаторът се обърна към пленника. Лицето на мъжа беше в сянка, но членът на Ордена веднага видя, че устата му не е запушена.

Този глупав пазач! Екзаминаторът изпита досада, но нищо повече: ръцете на арестанта все още бяха вързани зад гърба му, а цветовете му показваха колко е изтощен. В обезобразената му очна кухина с причудлива светлина грееше Раедо, пеперудено синя върху набраздената кожа.

— Знам кой си — тихо каза членът на Ордена и разгърна Книгата. — А сега знам и истинското ти име.

Один не помръдна. Всеки мускул от тялото му се бунтуваше, но той остана неподвижен. Знаеше, че ще има една възможност, една-единствена. На негова страна беше изненадата, но срещу силата на Словото Едноокият не хранеше големи илюзии за успех. И все пак той се надяваше, че ако успее да улучи подходящия момент…

С ръце зад гърба Один се трудеше над руните с ясното съзнание, че сиянието му е почти изчерпано, че ако не уцели, втори опит няма да има, но понякога един хвърлен камък може да отклони удар с чук.

Под пръстите му мъчително бавно започна да се оформя руната Тир. Тир, Воинът, някога украсявала меч с огромна мощ, която правеше Один практически непобедим в битка, сега представляваше тънко снопче руническа светлина, не по-дълго от нокът.

Но беше остро. Под малкото му криво острие безименният пръст се освободи от ремъците, а после и палецът. Один изви дясната си ръка и полека разтри дланта със средния пръст като предачка, която усуква нишка.

Движението беше едва забележимо и Екзаминаторът не го видя. Но той видя промяната в цветовете на Один: целеустремено потъмняване, което накара члена на Ордена да присвие очи. Какво си беше наумил скитникът?

— Виждам, че ти се иска да ме убиеш — каза Екзаминаторът, като гледаше как синьото преминава в наситен пурпур като на навъсен буреносен облак.

Один нищо не каза, но зад гърба му пръстите шаваха усърдно.

— Значи няма да говориш? — попита членът на Ордена и се усмихна. — Ще проговориш, уверявам те.

Книга Слова лежеше в скута му отворена на глава първа: „Възвания“.

Иначе казано, „Имена“.