Джоан Харис
Рунически знаци (12)

3

За свой късмет Мади беше разумно момиче. Всеки друг би се опитал пипнешком да търси път из тъмните коридори с риска да навлезе още по-навътре в коварните недра на Хълма. Или да вика за помощ, с което да призове незнайно кого от мрака.

Но Мади не постъпи така. Макар че се страхуваше, самообладанието й не я напусна. Магическото й сияние беше изчерпано, което бе достатъчно лошо, но тя беше почти сигурна, че може да го възстанови със сън, със сън и — ако успееше да намери — храна. Късият тунел, в който бе намерила убежище, й се струваше достатъчно сигурно място: там беше топло и подът бе от пясък. Тя опипом се върна обратно и се настани вътре да отпочине.

Нямаше представа колко е часът. На Горната земя можеше да е нощ или дори сутрин. Но тук нямаше дни и времето като че ли имаше свой живот, точеше се като нишка от прежда и се навиваше на кълбо от непрогледен мрак.

При цялата си умора Мади беше сигурна, че няма да заспи. През няколко минути подът под нея потреперваше, от тавана се посипваше прах, а имаше и други звуци — шумолене и потропване край входа на тунела — които рисуваха в разпаленото й въображение гигантски плъхове или едри хлебарки, пъплещи сред падналите камъни. Най-после умората й взе връх над страховете. Тя се сви на кълбо на земята, загърна се в палтото си и заспа.

Дали бяха минали три или пет, или дори дванайсет часа, нямаше как да се разбере. Но Мади се чувстваше отпочинала, Сол грееше в пръстите й, без да трепва, и макар че беше гладна — и силно изтръпнала от лежането на пода — тя изпита приятно усещане и облекчение, когато цветовете около нея отново оживяха.

Момичето стана и надзърна през отвора на тунела. Забеляза, че мракът не е непрогледен. На тази дълбочина стените не бяха фосфоресциращи, но сега ясно се виждаше червеното сияние, което идваше от пещерите като отражение на огън в ниска облачна пелена, а виолетовата следа, по която Мади вървеше досега, беше по-ярка от всякога и водеше право към далечната светлинка.

От Захар нямаше и помен, само един отпечатък, твърде размазан, за да й бъде от полза. Имаше вероятност по пътя си гоблинът да вдигне тревога, но Мади не можеше да го предотврати. Не, помисли си тя, единственото, което можеше да стори, е да продължи навътре по виолетовата следа с надеждата, че ще намери някаква храна: от последното й оскъдно ядене като че ли беше минало много време.

След залата коридорът се разделяше на две разклонения, едното по-широко от другото, все така озарено от мъждивата огнена светлинка. Мади без колебание тръгна по него: там беше по-топло, отколкото в ниските зали, и докато се спускаше надолу — склонът бе полегат, но ясно забележим — й се стори, че далеч под себе си чува нещо, наподобяващо тихия шум в рапаните, които Едноокият й носеше от бреговете на Единното море.

Когато наближи, тя осъзна, че шумът не е постоянен. Той се надигаше и заглъхваше, сякаш подхвърлян от силен вятър, на интервали от около пет минути. Имаше и мирис, който се усилваше с приближаването на Мади към източника му, странно познат мирис на пране със слабо доловими примеси на сяра, и ето че по стените на коридора започна да се стеле дим, а подът стана неочаквано хлъзгав, което означаваше, че източникът е близо.

Въпреки това момичето вървя още около час, докато коридорът свърши. През този час то усети още няколко леки труса, които не предизвикаха разрушения, шумът се усили и въздухът се изпълни с дим и изпарения. Светлината стана по-ярка — като слънце, но по-алена и колеблива, достатъчно силна, за да скрие цветовете на следите, ако тук изобщо имаше такива.

Мади обаче тръгна към нея и когато коридорът свърши, се озова в зала, по-широка от всички, които беше виждала или сънувала.

Стори й се широка близо миля, таванът й се губеше в мрака, а подът беше от натрошена скала с цвят на пепел. Там минаваше река — Мади виждаше отвора в дъното на залата, където се губеше водата — а в центъра зееше кръгла яма, насред която имаше огнище, несъмнено източникът на червеникавата светлина.

С влизането на Мади в залата се разнесе съскаме и от огнището изригна голяма струя пара като от завиране на милион чайници, която я накара тичешком да се върне обратно в коридора. Мирисът на пране се усили, серните изпарения я обгърнаха в парлива мъгла и тунелите, и коридорите на Долната земя забучаха и засвистяха като тръби на гигантски орган.

Това трая минута, може би по-малко. После секна.

Мади предпазливо тръгна към ямата и след около половин час я наближи.

Изригванията ставаха на равномерни интервали — на пет минути, както й се стори — и не след дълго тя започна да разпознава признаците и да се укрива, когато стане опасно. Но придвижването не беше лесно, тук едва се дишаше и скоро от парата и потта ризата и косата на Мади залепнаха за кожата й. Някъде трябва да има подземна река, помисли си тя — може би самата река Сън по пътя си към Задгробния свят — която минава през огнения котел и всяка от стихиите се бори за надмощие над другата, докато и двете изригнат като вулкан от нажежен въздух.

Но Мади и не мислеше да се отказва. В огнената яма имаше нещо, някаква сила, която я привличаше като риба към стръв. Не е трик, помисли си тя; тази сила беше нещо, с което не се бе сблъсквала досега. Каквото и да представляваше това, то беше на път да постигне целта си и Мади с усилие потисна нетърпението си, като продължи бавно да се придвижва напред.

Гейзерът отново изригна. Сега тя беше на по-малко от двайсет крачки и усети тласъка в тила си, и щом съскането започна да утихва, Мади измина останалото разстояние до целта си. Застана на ръба на ямата, закри лице с края на палтото си и погледна право към дъното.

Ямата се оказа по-малка, отколкото момичето очакваше, не по-широка от една стъпка, с формата на правилен кръг като отвор на кладенец. Тя изглеждаше измамно голяма заради силата на пламъците в огнището и добре че Мади беше закрила лицето си, защото погледът й вече се премрежваше, сякаш се бе взирала в обедно слънце.

В сравнение с това ковашката пещ на Джед Смит беше като свещичка; тук, на хиляда или повече крачки от ръба на ямата металите и скалите клокочеха като супа, а миризмата на сяра се издигаше нагоре със струя въздух, толкова горещ, че пърлеше косъмчетата в носа на Мади и образуваше мехури по голите й ръце.

Момичето издържа не повече от пет секунди. Но през тези секунди то зърна сърцето на планината, пламтящо по-ярко от слънцето. Видя отвора, през който се изтичаше реката, и сблъсъка на стихиите в ямата. Забеляза и още нещо в огненото гърло нещо неопределено и трудно различимо, което обаче й говореше също толкова красноречиво, колкото и ярките следи по коридорите.

Не беше голямо — с размерите на диня — и с приблизително кръгла форма. Можеше да е буца нагорещена скала, която незнайни сили бяха запратили в гърлото на ямата.

Разбира се, Мади не се и надяваше да измъкне нещо от такова недостъпно място. И най-опитният катерач не би могъл да го достигне: дори ако по някакво чудо съумееше да издържи на нажежения въздух, при изригването на гейзера щеше да изхвръкне от ямата като коркова тапа от бутилка, преди да е изминал и половината разстояние.

Впрочем и глупак можеше да види, че нещото е стабилно закрепено, изкусна паяжина от магически сияния и руни го държеше по-здраво и от най-дебелите вериги.

Докато Мади наблюдаваше камъка, той сякаш засвети още по-ярко, като въглен под ковашко духало. През главата й премина мисъл колкото абсурдна, толкова и обезпокоителна: „Той ме вижда“; и загледана в ямата, тя почти бе готова да повярва, че го чува — властния беззвучен вик, който сякаш пронизваше съзнанието й.

Мади! При мен!

Шепнещият.

Задъхано и на път да припадне от горещината, момичето започна да отстъпва назад, като използваше камъните и вдлъбнатините по пода за прикритие. Засега не можеше да направи нищо повече. Само се надяваше да възстанови силата си и да се помъчи да измисли някакъв план, ако ли не, да намери обратния път към Червения кон и да каже на Едноокия, че колкото и да е разочарован, че Мади не е успяла да му донесе Шепнещия, поне може да е спокоен, че никой друг няма да го вземе.

В края на залата беше по-прохладно и въздухът, макар и лютив, бе по-приятен за дишане. Там Мади седна да почине за малко и да даде време на очите си отново да свикнат с полумрака. В стените имаше отвори към малки пещери, някои плитки като ниши, други просторни колкото големи стаи, които можеха да бъдат добро убежище по време на трусове и изригвания.

В една от пещерите Мади видя да тече струйка чиста вода и с благодарност пи от нея, защото жаждата вече я мъчеше почти колкото глада.

В стената на друга забеляза жила матовожълт метал, дебела почти колкото ръката й.

А в трета за голямо свое учудване зърна непознат, опрял гръб в стената и насочил зареден арбалет право в лицето й.