Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рунически знаци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Runemarks, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоан Харис

Заглавие: Рунически знаци

Преводач: Магдалена Куцарова-Леви

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Печатница: Полиграфически комбинат Жанет 45, Пловдив

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-667-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5158

История

  1. — Добавяне

2

Докато Мади и Локи слизаха в Хел, над земята Ванир не губеха време. Засадата при къщата на свещеника ги наведе на мисълта за предателство от страна на Скади, но убийството на Етел Парсън им подсказа, че тук има и нещо друго. Дали беше нещастен случай? Дали жената се бе оказала случаен наблюдател, пострадал при кръстосания огън? Или беше принесена в жертва, с цел да ги убеди, че Хората не са замисляли предателство?

— Разбира се, че имаше предателство — каза Фрейр. — Подмамиха ни там с обещания за преговори, а после се опитаха да използват Словото срещу нас. Какво друго обяснение може да има?

— Ами Один? — обади се Браги, който изглеждаше потресен и изтръскваше праха от косата си. — Искаше да поговорим. Раздели хляба си с нас… Искаше мир с Ванир…

— Кога ще пораснеш! — сопна му се Фрейр. — Нали не си очаквал да си окачи табела с надпис „Това е капан“? Аз казвам да не губим повече време. Още сега да го подгоним. Да го принудим да говори.

Фрейя изглеждаше замислена.

— Смъртоносна кърпичка — отбеляза тя. — Не е съвсем в стила на Один.

— Ами Скади? — попита Браги. — Ако е искала да ни навреди, можеше да го стори още в Залата на Спящите, докато бяхме безпомощни. Защо ще се обръща срещу нас сега?

— Може би е изчаквала — каза Фрейр.

— Не вярвам тя да ни мисли злото — отсече упорито Ньорд и морскосините му очи блеснаха страховито.

— О, нима? — възкликна сприхаво Хеймдал. — Стари глупако, какво трябва да направи Скади, за да повярваш? И за гърлото да те стисне, ти пак ще си мислиш, че е проява на обич!

— Това е нелепо.

— Ти си нелеп. Мислиш си, че само защото някога сте били заедно…

— Не намесвай брака ми в това.

— Твоят брак свърши още преди да е започнал…

Докато Ванир продължаваха да се препират, Идун, която не беше участвала в битката, отиде при единствената жертва. Етел Парсън лежеше на двора по очи, облечена в нощница, а магическата мъгла, от която бе изтъкана кърпичката, вече се разтваряше в първите лъчи на зората. Косата на Етел беше разпиляна, по бузата й имаше кал, жената на свещеника изглеждаше самотна и захвърлена, незначителен страничен детайл от общата картина.

Идун безшумно коленичи до нея и се замисли — със съчувствие и с известно учудване — за невероятната издръжливост на Хората. „Такива крехки създания — разсъждаваше тя, — с толкова кратък живот, изпъстрен с толкова злочестини.“ И въпреки това ударът, който можеше да убие богиня, не бе успял да угаси живота в тази жена. О, тя умираше, но в нея още тлееше някаква искрица и когато Лечителната докосна лицето й, клепачите трепнаха едва забележимо.

На известно разстояние от тях останалите Ванир продължаваха да спорят. Причината за спора не интересуваше Идун. Недоволни се срещаха твърде често в твърде голям брой, и то най-вече по банални причини. Само Смъртта не беше банална. Богинята виждаше загадъчния й силует в замъглените очи на Етел и се питаше дали да й противостои. Жената страдаше и изпитваше болка. Много скоро щеше да я обземе покой. И въпреки това тя се бореше с цялото си същество — Идун го чувстваше съвсем ясно.

Етел открай време беше кротка, покоряваше се на съпруга си, слушаше баща си винаги беше живяла скромно и благопристойно. Такава жена се предава на Смъртта тихо, без борба. Но дъщерята на Оуън Гудчайлд имаше стоманена воля. Тя искаше да живее — затова богинята бръкна в окачената на кръста си кесия и извади малко резенче сушен плод. Беше не по-голямо от нокътя на кутрето й, но това бе храната на боговете, Идун го сложи под езика на Етелбърта и зачака.

Измина минута. Може би беше твърде късно, дори подмладяващите ябълки не можеха да я спасят, ако царството на Хел вече бе приело духа й. Идун много внимателно обърна Етелбърта на една страна и отметна меката кестенява коса от лицето й. Това безспорно беше невзрачно лице и въпреки това Смъртта му бе придала някакво достойнство, невъзмутимост, в която имаше нещо царствено.

— Съжалявам — промълви Идун. — Опитах се да те спася.

И точно в този миг мъртвата отвори очи, цветовете й отново оживяха и от есенно кафяво грейнаха в тиквено оранжево, тя скочи с разрешена коса и поруменели бузи и със звънлив глас заяви на Фрейя:

— Сега ще си взема роклята обратно, госпожичке!