Джоан Харис
Рунически знаци (67)

8

Тук пространството няма същите свойства като другаде, казваше Локи, и сега Мади разбираше какво е имал предвид. Едва усетила, че падат, тя осъзна, че това, което беше взела за гигантски кратер, спускаш се надолу към центъра на земята, всъщност не е нищо подобно и че представата за „надолу“, която досега бе приемала за даденост, беше същевременно „настрани“, „нагоре“ и дори „навътре“, а самата Мади се намираше в центъра на огромна жива въртележка от пространство, на колело, пресечено като спици от галерии, кратери и цепнатини, водещи във всяка въобразима посока навътре в мрака.

— Как е възможно това? — извика тя на Локи, докато падаха.

— Кое как е възможно?

— Този свят. Той е невъзможен.

— И е, и не е — извика Локи през рамо. — В Средните земи, където властва Редът, не е възможен. Там, където цари Хаосът, можеш да видиш много повече.

Те не падаха, Мади го осъзна изведнъж, но сякаш нямаше друга дума за описване на траекторията, по която двамата е Локи се движеха. В повечето случаи при пътуване се следва определен маршрут, пространството, времето и разстоянието се подчиняват на определени правила, една стъпка води към друга като думи в изречение, което разказва история. Но сега тя и Локи пътуваха по съвсем различен начин. Те нито падаха, нито тичаха, нито стояха, нито плуваха, нито дори летяха, не изминаваха разстояние и въпреки това се движеха бързо, сякаш насън, гледките се изнизваха покрай тях като страници, прелиствани с все по-голяма скорост и напосоки в някакъв атлас с карти на места, които никой човек със здрав разум не би пожелал да посети.

— Как го правиш? — закрещя Мади, за да надвика шума.

— Кое? — попита Локи.

— Това място… По някакъв начин го променяш. Разместваш нещата.

— Вече ти казах. Това място е като сън. Никога ли не си сънувала сън, в който знаеш, че сънуваш? Не ти ли се е случвало да искаш да направиш нещо, да отидеш някъде и да изпълниш желанието си насън?

Хиляди пейзажи, всеки един изпъстрен със стотици хиляди пещери, каньони, ями, катакомби, подземия, стаи за мъчения, килии. Мади присвиваше очи и виждаше затворниците, наблъскани като пчели в кошер, с цветове като далечен пушек, с гласове, шумолящи като прашинки пепел, литнали към апокалиптичното небе.

— Чакай — обади се Локи. — Мисля, че долавям нещо.

— Какво?

— Сънуващи.

Със засилена проницателност без помощта на Бяркан Мади откри, че може да се съсредоточава върху отделни затворници и обстановката около тях. Установи, че вижда лицата им ясно, независимо от разстоянията помежду им, лица, зърнати случайно в пристъп на главозамайващо гадене, крещящи лица, фрагменти от кошмари, машини, които раздробяват кости, килими, изтъкани от човешки жили, сънища с пожари и стомана, сънища с нагорещени железа и бавно разчленяване, сънища с кръвожадни орли и плъхове, които те изяждат жив, сънища със змии, гигантски паяци и обезглавени трупове, които някак успяват да оживеят, с езера от личинки и пълчища мравки убийци, и внезапна слепота, и ужасни болести, и дребни остри предмети, които се забиват в ходилата, и познати предмети, на които поникват зъби…

— Остават петдесет и три минути — каза Локи. — Богове, стига си се взирала. Не знаеш ли колко грубо е да надничаш в чужди сънища?

Мади стисна клепачи.

— Всичко това сънища ли са? — попита тя едва чуто.

— Сънища, привидения, ефимери. Само не се намесвай.

Мади отново отвори очи.

— Локи, тук сигурно има милиони хора. Милиони пленници. Как ще успеем да намерим баща ми?

— Имай ми доверие.

„Лесно е да се каже“ — помисли си тя, вкопчи се още по-силно в ръката на Локи и се опита да не мисли за това какво ще стане, ако той реши просто да я изостави тук. Лицето му беше съсредоточено, нямаше и следа от веселие. Виолетовата му следа, винаги ярка, сега грееше толкова ослепително, че Мади едва го виждаше сред това сияние.

Калейдоскопът на Задгробния свят се въртеше бясно около тях. Сега виденията бяха по-страшни — създания с увиснали навън раздути и гниещи черва, от които капеше отрова, поля с хищни растения, които шепнеха и пееха сред огнен вятър, машини с добре смазани дълги пипала, всяко завършващо с метални ножици, които кълцаха и режеха като бръснач…

— Ха сега — обади се Локи до нея. — Дръж се, Мади, следят ни.

И преди тя да успее да се обърне (не че знаеше в коя посока да погледне), той изведнъж рязко увеличи скоростта и картините край тях се сляха в трепкаща мъгла.

— Кой ни следи?

— Не гледай.

Разбира се, Мади направи точно обратното и веднага след това съжали.

— По дяволите — ядоса се Локи. — Какво ти казах?

Създанието беше неописуемо грамадно. Огромно колкото сграда, или поне така й се стори, с глава като на змиорка и няколко реда зъби — поне десетина, помисли си Мади — опасващи зейнало като пещера гърло. То се движеше безшумно като снаряд и въпреки съвсем истинските наглед зъби тялото му (ако това изобщо беше тяло) бе сякаш изплетено от влакна, ремъци и светли лъчи.

— Богове, какво е това? — ахна Мади.

— Не е едно. Много са.

— Много?

— Ефимери. Не гледай.

— Но то ни настига.

Локи изпъшка.

— Не го поглеждай, не мисли за него. Мислите само го правят по-силно.

— Но как?

— Богове, Мади, не ти ли казах? — той хвърли бърз поглед към преследващото ги страшилище. — На това място всичко е възможно. Сънища, бълнувания, въображаеми неща. Ние ги създаваме. Ние им даваме сили.

— Но ние сме призраци. Несъмнено. В някакъв сън. Нищо не може да ни навреди — не и в действителност…

— Не и в действителност? — Локи се изсмя. — Чуй ме, Мади. Действителността такава, каквато я познаваш, просто няма място в Задгробния свят. Ние не сме призраци. Това не е сън. И те могат да ни навредят. В действителност.

— О…

— Затова не спирай.

Сега всяка крачка беше дълга колкото вечност и ги отвеждаше все по-навътре и по-надълбоко в дебрите на Задгробния свят. Мади хвърли поглед към преследващото ги страшилище и видя тунел, поръбен със светлина и изпълнен с концентрични кръгове от метални остриета, които тракаха, поглъщаха, въртяха се и скърцаха като жива машина.

Чак след секунда-две осъзна, че тунелът е устата на чудовището.

— То ни настига — каза тя. — И става все по-голямо.

Локи изруга. Сега се движеха сякаш по-бавно и Мади почти различаваше какво прави той, докато преглежда Задгробния свят като страниците на книга. Хора се гърчеха върху гола скала под жълто небе, от което валеше сяра. Жена висеше на косите си над яма с ножове. Мъж пиеше от река с киселина, която разяждаше устните и брадичката му, изгаряше плътта и оголваше костта, но той продължаваше да пие; друг мъж стоеше на крака, подути като крака на слон; дребни, дългокраки и многокраки твари, подобни на сраснали дървета, шумно пъплеха по метален коридор с два реда врати, зейнали като усти на демони.

— Още е зад нас, нали?

Мади потръпна.

— Забави го — каза Локи. — Опитвам да се съсредоточа.

— Да го забавя? С какво?

— Нали имаш оръжия? Използвай ги.

Оръжия? Мади погледна празните си ръце. Е, сигурно разполагаше с някакви магически оръжия, но определено нямаше с какво да спре подвижната планина зад гърба им. Локи се беше спрял насред широк квадратен коридор с настилка от големи каменни плочи. Във всяка плоча имаше монтирана малка решетка от черен метал. През тези отвори долитаха звуци — викове, стенания, писъци — и само някои от тях бяха човешки.

Преследващото ги страшилище — или страшилища — изпълни коридора. Размерите му отново се бяха променили спрямо пространството и сега Мади видя, че то наистина е съставено от хиляди същества, които се отделяха, преподреждаха се и бяха в постоянно движение. Локи ги наричаше ефимери. Тя ги виждаше като тънки нишки от жива светлина, като паразити, които пъплеха из пространствата между световете. Ако дори само едно от тях я докоснеше, тя знаеше, че може да откъсне месото от кокала, да я разнищи, да се забие под ноктите й, да проникне в кръвта й, да изгризе порите й, да влезе в гръбнака и мозъка й. А те бяха милиони.

Какво да прави?

Ефимерите като че ли доловиха колебанието й. Илюзията за едно-единствено същество се разсея и сега те плъзнаха навсякъде, пред тях и зад тях, изпълниха коридора от долу до горе, запълзяха към тях като смъртоносни личинки.

Мади хвърли поглед към Локи и видя, че той мята руни, мята ги много бързо и припряно с характерните си ловки и бегли движения, и както гледаше, забеляза, че коридорът леко променя формата си, цветът му от стоманеносив преминава в тъмносив като на буреносен облак, металните решетки на отворите в плочите леко се издължават и от квадратни стават продълговати…

— Готово — каза той, коленичи над една от решетките и опипа с пръсти краищата й.

Приближаващите се ефимери сякаш проумяха намеренията му, движенията им се ускориха, те запълзяха към него и нишките започнаха да се разпадат на ситни частици, които отскачаха като бълхи от голия камък.

Локи трепна, но продължи.

— Гони ги от мен — изсъска той на Мади, без да откъсва поглед от решетката.

Мади отвори уста да възрази, но си представи нещо и спря: видя как създанията се изсипват в устата й, плъзват по гърлото й, изпълват я като мях с вонята си на разложено месо и стисна здраво устни.

„Как? — мълчаливо се запита тя. — Как да спреш чудовище, което може да бъде всичко и да приема всякаква форма?“

На това място всичко е възможно.

„Всичко?“ — мислено попита Мади.

И отново погледна празните си ръце. На едно копие разстояние въздухът гъмжеше от ефимери. Те бяха наобиколили и Локи, усещаха какво си е наумил и се скупчваха над главата му като вълна, готова да го залее…

Мади пое дълбоко дъх и впрегна цялото си магическо сияние за удара. То грейна, от керемиден цветът му стана яркооранжев и енергията започна да припуква по пръстите и дланите й. Тя потърси руна, която би могла да забави нападателите. Ир, Защитникът, беше първата, за която се сети, мислено я начерта в съзнанието си, затвори очи срещу вълната от ефимери и с всичка сила запрати руната по тях.

Чу се нещо като плющене на камшик и замириса на изгоряло.

Мади отвори очи и видя, че над нея и Локи се издига купол от червена светлина с диаметър около шест стъпки, по който пълзяха и се хлъзгаха ефимерите. Беше тънък, с фина повърхност, искряща в цветовете на дъгата подобно на сапунен мехур в ден за пране, но засега издържаше и Мади виждаше, че там, където ефимерите го докосват, въздушните им тела се пръскат с пукот и оставят пенеста пихтия по повърхността на щита.

— Получи се! — възкликна тя изненадана. — Видя ли това? Ти ли…?

Но Локи не губи време да я поздравява. С помощта на Тир той изкърти решетката и най-сетне успя да я свали. Пред него зееше мъртъв мрак. Локи бързо пъхна крака в дупката и се приготви да скочи в бездната.

— Баща ми там, долу, ли е? — попита Мади.

— Не — отвърна той.

— Тогава какво ще…

— Този щит няма да издържи дълго — мрачно отбеляза Локи. — И ако не искаш да си тук, когато поддаде, предлагам да млъкнеш и да ме последваш.

При тези думи той се провря през дупката и се изгуби от поглед. Когато падна, не се чу звук. Под него нямаше нищо, освен тъмнина.

— Локи! — извика Мади.

Никой не отговори.

В този миг Мади се вцепени от страх. Дали Локи не я беше изиграл? Дали не беше избягал? Тя надникна в зеещата дупка, като донякъде очакваше от ямата в краката й да се надигне вълна от ефимери.

Но там имаше само тишина. „Довери ми се“ — каза й той. Но я излъга. И сега Мади си спомни думите на Оракула: „Виждам предател пред портите.“

Локи ли беше предателят?

Имаше само един начин да разбере.

Мади затвори очи и скочи.

Изобщо нямаше чувството, че пада. От коридора до килията под него имаше една крачка и за няколко дълги секунди Мади потъна в пълен мрак, без да вижда нищо под краката си и нищо над главата си, без никаква представа — дори най-бегла — за това, което я чака.

— Локи — прошепна тя в тъмното.

После образува Сол, Светлата руна, и пространството наоколо се озари от ярка светлина.

Изпита облекчение, когато видя Локи. Те стояха на тесен перваз, а пред тях имаше плоска скала горе-долу с големината на врата на обор, увиснала сякаш в нищото над залив, който поглъщаше светлината на Сол и не отразяваше нищо друго, освен пустота. Камъкът се въртеше бавно във въздуха на петдесетина стъпки от тях и сега Мади видя, че от долния му край висят вериги с празни окови.

Но вниманието й привлече съществото, което се притискаше към повърхността на камъка. Огромна змия с люспи, искрящи във всевъзможни нюанси на черното, с очи, в които проблясваше електричество, увита два пъти около въртящата се скала, а опашката й се губеше в мрака.

Тя забеляза Мади, зина и дори от такова разстояние очите на момичето се насълзиха от смрадта на отровата й.

— Няма страшно — каза Локи. — Не може да се отдели от скалата.

Мади го изгледа втренчено.

— Откъде знаеш?

— Довери ми се. Знам. Като поживееш сред местните година-две, научаваш някои неща — той присви очи и погледна намотаната около скалата змия. — Представи си го, ако можеш. Да си прикован към тази скала с главата надолу заедно с тази твар… — Локи потръпна. — Нали разбираш, Мади, защо бях готов почти на всичко, за да се освободя?

И сякаш в отговор змията изсъска.

— Знам, знам — каза Локи. — Но наистина нямах избор. Знаех, че мога да избягам сам — Задгробният свят е голям и можеха да минат векове, докато разберат, че ме няма, но ако се бях опитал да освободя теб…

— Извинявай — прекъсна го Мади, — но на змията ли говориш?

— Това не е просто змия — отвърна Локи. — Мади, нека ти представя Йормунганд. Известен в изисканото общество като Световната змия, Проклятието на Тор или Драконът в корените на Игдразил. Моят син.