Джоан Харис
Рунически знаци (48)

3

— Е, коя съм аз? — попита момичето. — И каква е ролята ми във всичко това?

Локи си наля вино.

— Името ти е Моди — започна той. — И Оракулът предсказа раждането ти много преди Рагнарьок, макар че, както се оказа, не е бил съвсем точен в определянето на пола. Но за едно беше категоричен: братята Моди и Магни ще бъдат първите деца на Новите времена, родени да построят наново Асгард и да сразят враговете на божествата. Затова носиш тази руна на дланта си. Аеск, Ясенът, е символ на обновлението и на всички Светове.

Мади сведе поглед към дланта си, където Аеск грееше в кървавочервено.

— Имам брат? — попита тя след кратко мълчание.

— Или може би сестра. Ако вече се е родила. Както казах, Оракулът не се оказа съвсем точен в предсказанието си.

— А… родителите ми?

— Тор, Копачът Гръмовержец, и Ярнсакса, която не му беше точно съпруга, а жена воин от отвъд планините. Така че както виждаш, сестричке, и ти имаш в жилите си кръв на демони, поне по майчина линия.

На Мади все още й се виеше свят от новите разкрития. Тя въртеше в устата си имената — Моди, Магни, Тор, Ярнсакса — като хапки от изискано непознато ястие.

— Но ако те са моите родители…

— Тогава как си се родила в семейство на селяни от долината? — Локи се усмихна с видимо задоволство. — Е, нали когато си била малка, постоянно са ти казвали, че не бива никога да сънуваш, че сънищата са опасни и че ако сънуваш, лошото пакостливо Пророческо племе ще излезе от Хаоса и ще дойде да открадне душата ти?

Мади кимна.

— Ами, оказва се, че донякъде са били прави — заключи той.

Момичето се умълча и Локи продължи разказа си.

— Да започнем от приятната част — каза той и си наля още вино. — Да започнем от Свършека на Всички неща. Рагнарьок. Гибелта на боговете. Падането на Аезир и Ванир, победата на Хаоса и цялата веселба. Неприятно време за твоя покорен слуга, все пак бях убит — и не от кого да е, а от онзи надут благодетел Хеймдал…

— Почакай — прекъсна го Мади. — И преди си го казвал. Наистина ли те убиха в Рагнарьок?

— Е, не е толкова просто — отвърна Локи. — Да, един мой облик загина. Но Смъртта е само един от Деветте свята. Някои Аезир намериха убежище там, където дори Сурт няма власт. Но не всички имахме късмет. Някои от нас попаднаха в Задгробния свят, който твоите хора наричат Проклятие…

— Черната крепост. Как беше там?

Погледът на Локи леко притъмня.

— Нищо не може да те подготви за Задгробния свят, Мади. Дори аз не бях виждал нещо подобно. Бях влизал в тъмници и дотогава мислех, че затворът е просто място със стени, тухли и пазачи — познатите прегради, едни и същи във всички светове. Но в Задгробния свят цари Безредието. Толкова е близко до Хаоса, че почти всичко става възможно: законите на гравитацията, перспективата, сетивата и материята се изкривяват и изместват, часовете и дните нямат смисъл, границата между действително и въображаемо е заличена. Как беше ли? Като удавяне, Мади, удавяне в океан от изгубени сънища.

— Но ти си се измъкнал.

Локи мрачно кимна.

— Как? — попита Мади.

— Сключих сделка с един демон.

— Каква сделка?

— Обичайната — отговори Локи. — Услуга за услуга. Аз бях предал и двете страни, затова те решиха да ме използват за назидание. Заключиха ме в килия без прозорци и без врати, без „горе“ и без „долу“. Откъснат от всичко — или поне те така си мислеха. Но демонът ми подсказа начин да избягам.

— Как? — попита отново Мади.

— Има една река — каза Локи, — в далечния край на Хел. Реката Сън тече към Задгробния свят в неумолим галоп, повлякла всички недодялани мисли на Деветте свята. Докоснеш ли водата, рискуваш да полудееш или да умреш, и въпреки това аз избягах точно по река Сън — той млъкна, за да си накваси устата. — Едва не изгубих ума си в това премеждие, но накрая намерих път към съзнанието на едно бебе от Райдингс.

Локи печално посочи тялото си.

— Направих каквото можах с този облик — продължи той. — Но, честно казано, навремето изглеждах много по-добре. И все пак това е за предпочитане пред Задгробния свят — ето защо през последните няколкостотин години се спотайвах. Не ми се щеше на Сурт да му хрумне да навести старите си приятели.

Но мислите на Мади се гонеха като зимни облаци.

— Значи ти и Едноокият сте избягали по река Сън. Това не означава ли, че и другите са могли да го направят?

Локи сви рамене.

— Може би — каза той. — Но е опасно.

Мади го гледаше с пламъчета в очите.

— Но аз не съм дошла от там, нали? Не съм живяла в Древните времена…

— Не, ти си нова. Нова издънка от старото дърво — Локи й се усмихна жизнерадостно. — Чисто нов облик, без предишни притежатели, точно както предсказа Оракулът. Такива като теб ще построят наново Асгард след войната, а Один и аз ще се превърнем в тор. И, предполагам, разбираш, че предпочитам това да стане по-скоро късно, отколкото рано.

Мади кимна.

— Ясно. Хрумна ми нещо.

— Какво? — попита Локи.

Тя го погледна с блеснали очи.

— Ще отидем и ще вземем Шепнещия. Веднага, преди Едноокият да се е събудил. Ще го донесем под Хълма Червен кон. И ще го върнем в огнената яма. Така никой няма да го получи и нещата ще станат пак такива, каквито бяха.

Локи я наблюдаваше с любопитство.

— Така ли мислиш?

— Локи, трябва да опитам. Няма да стоя и да гледам как убиват Едноокия в някаква глупава война, която не може да спечели. Той е уморен. Не разсъждава трезво. Живее в миналото. Мисълта за Шепнещия така го е завладяла, че си въобразява, че има шанс. А ако той загуби, всички губят. Всичките Девет свята, каза Оракулът. Така че, разбираш ли, ако ми помогнеш да го върна…

Локи се изсмя подигравателно.

— Логиката ти е безупречна, Мади, както винаги — той извърна глава с явно съжаление. — Извинявай. Няма да се меся.

— Моля те, Локи. Аз ти спасих живота…

— И бих искал да си го запазя, ако нямаш нищо против. Генералът ще ме разкъса на парчета…

— Едноокият спи. Ще почива с часове. А и аз няма да му позволя да ти стори зло.

Очите на Локи грейнаха със зелен пламък.

— Искаш да кажеш, че ще ме вземеш под своя закрила? — попита той.

— Разбира се. Ако ми помогнеш.

Локи като че ли се замисли.

— Заклеваш ли се?

— В името на баща си.

— Разбрахме се — каза той и допи виното.

И толкова силно беше въодушевлението на Мади, и толкова голямо бе нетърпението й да тръгнат на път, че тя пропусна да забележи пламъчетата в очите на Хитреца, както и усмивката, която бавно разцъфтя на набраздените му от белези устни.