Джоан Харис
Рунически знаци (19)

4

Едва след няколко минути Мади успя да се изправи. Направи го колебливо, след като изтръска пепелта от косата си. Зрението й все още беше замъглено от взирането в огнената яма, лицето и ръцете я боляха, все едно бяха изгорели на слънце.

Земята вече не се тресеше и сега в залата цареше призрачен покой. От разрушения таван върху гигантската купчина камъни и отломки се сипеше прах, който пречеше на Мади да види мястото, където преди се намираха Локи и мрежата му.

„Поздравления, Мади — обади се безизразен глас в главата й. — Вече си убийца.“

— Не — прошепна тя ужасена.

Разбира се, намерението й съвсем не беше да го нарани. Тя само искаше да го отдалечи от себе си, да го задържи, докато призове Шепнещия. Но всичко стана толкова бързо. Нямаше време да прецени силата си. И ако сега по нейна вина Локи лежеше там отдолу, смазан под каменния юмрук…

А сега не само изпаренията от ямата затрудняваха дишането на Мади. Купчината камъни, която толкова приличаше на могила от Древните времена, сякаш почти изпълваше залата. Момичето бавно, неохотно тръгна към нея. Дълбоко в себе си то таеше частица надежда, че Локи може да е затрупан, но невредим, и затова трескаво започна да обръща по-малките камъни в напразно търсене на част от ръкав, на ботуш, на сянка…

Следа.

Това беше начинът! Мади чак се ядоса на своята недосетливост. С трепереща ръка оформи Бяркан и веднага я намери — огнената му диря не можеше да се сбърка. Няма две еднакви следи, а тази на Локи, също като на Едноокия, беше необичайно сложна и жива.

Жива!

Добрият следотърсач може да познае възрастта на вълка, който преследва, дали накуцва, колко бързо е бягал и кога е убил последната си плячка. Мади не беше толкова опитна, но забеляза късчета от мрежата и следи от мисловната руна, която беше запратила.

В тази последна руна се съдържаше огромна сила, достатъчна да събори тавана, докато Мади изваждаше Шепнещия от ямата. По пода още се виждаха частици от Аеск като късчета от избухнала бутилка с джинджифилова бира: ето къде беше паднала руната, която бе приковала Локи като пеперуда, докато таванът над главата му се срутваше.

И все пак…

Противно на всички очаквания, следата се отдалечаваше от купчината камъни. Не едва видима, не частична, а светла диря, бегла черта върху скалата, обагрена в онова характерно пламтящо виолетово.

Тя беше тънка, което подсказа на Мади, че Локи е опитвал да се скрие, но или е бил прекалено слаб, за да заличи цветната си следа, или падащите камъни са му попречили да се съсредоточи, защото линията безпогрешно водеше към отвора на пещерата.

Там го и намери. Беше паднал зад една скала с вдигната ръка, за да закрие лицето си, пръстите му все още стърчаха във формата на руната Ир, Защитника. Той лежеше съвсем неподвижно, на скалата зад него имаше и кръв — обезпокоително много.

Сърцето на Мади бавно натежа. Тя коленичи разтреперана и протегна ръка да докосне лицето му. Видя, че кръвта идва от малка цепнатина над веждата му. Или го беше ударил камък, докато е бягал, или от падането бе изгубил съзнание. Във всеки случай поне беше жив.

В пристъп на облекчение Мади се разсмя с цяло гърло, но когато чу как гласът й зловещо отекна в разрушената зала, млъкна.

Каза си, че Локи е жив и щом се опомни, ще стане двойно по-опасен отпреди. Това беше неговата територия. Не се знаеше с какви ресурси разполага. Мади трябваше да се махне от тук, и то бързо.

Тя се огледа. В залата все още се носеше задушливата миризма от огнището, но поне вече не валяха отломки и въздухът беше станал по-прохладен. Сега Мади виждаше, че се е отървала на косъм: в краката й се въргаляше светещ къс вулканично стъкло с големината на свинска глава, долетял откъм ямата и паднал на сантиметри от нея.

Тя трескаво обмисли положението си. Не изглеждаше добро: беше се провалила, беше загубила Шепнещия, силите й бяха изтощени и се намираше вдън тунелите на Долната земя на много коридори и галерии разстояние от земната повърхност.

И все пак, помисли си Мади, планът не беше лош. Трябваше да даде резултат. За секунда двамата установиха връзка. Шепнещият като че ли отвърна на нейния зов. Тя почти успя, но както казваше Лудата Нан, с „почти“ не се печели битка.

Мади отчаяно се огледа наоколо. Какво да прави сега?

— Убий го — обади се глас зад гърба й.

Тя се сепна и се обърна.

— Давай. Той си го е заслужил.

Беше мъжки глас, сух и загрижено неодобрителен като на Нат Ларсън по време на проповед. Но наоколо никой не се виждаше, само огнището пое дъх, мракът стана по-плътен и леко се обагри в червено.

— Къде си? — попита Мади.

— Хайде, убий го — отново се разнесе гласът. — Ще направиш услуга на Световете. Никога няма да имаш друг такъв сгоден случай.

Мади погледна наляво и надясно, но не видя никого.

Нима си въобразяваше? Толкова ли беше зашеметена от дима и изпаренията? Някъде дълбоко в съзнанието й тихо, но упорито гласче й подсказваше да бяга, защото гейзерът отново ще изригне, а тя вече е отровена от изпаренията от ямата и ще припадне, ако не излезе на чист въздух, но в момента това не й се струваше важно. Толкова по-лесно беше да не обръща внимание, да затвори очи, да не мисли за нищо.

— Стига — рязко се обади гласът. — Малоумна ли си? Погледни надолу, момиче, надолу!

Мади сведе очи.

По-ниско.

— Но тук няма нищо… — понечи да каже тя, после млъкна и с разширени очи най-после видя — наистина видя — нещото, което беше паднало почти в краката й и все още светеше от горещината на огнената си люлка.

— Ох — най-после каза Шепнещият с раздразнение. — А сега ако можеш да понесеш още известно натоварване, поне сритай този мошеник от мен.