Джоан Харис
Рунически знаци (22)

7

В отдалечен край на Мечешката гора Локи още го мъчеше главоболие. Името му бе Пожар, Пожар бе и нравът му и в Долната земя той го прояви е пълна сила, захвана да кълне на всички езици, които знаеше, и да чупи множеството дребни ценни предмети, които му бяха подръка.

Знаеше, че е допуснал грешка. Беше подценил Мади — и неведнъж, което можеше да му бъде простено, а два пъти, което бе непростимо; беше проявил небрежност и самонадеяност, бяха го надхитрили — едно момиче! — и, разбира се, най-лошото беше, че то бе успяло да избяга с Шепнещия.

Шепнещият. Този трижди проклет скален къс. Именно преследването на Оракула, а не страхът от Хората на Хълма накара Локи да излезе от укреплението си, но сега, когато отново беше на сигурно място и наблюдаваше Хълма от едно високо дърво, той с безпокойство забеляза множеството хора, събрани край Окото на Коня.

Там бяха приставът, кметът с официалната си шапка, няколкостотин мъже и жени, въоръжени с вили и мотики (колко селско, помисли си Локи), шепа хлапета на различни възрасти, няколко машини за копаене, теглени от волове, а свещеникът, издокаран в церемониалните си одежди, на бял кон и съпровождан от ученика си, четеше на глас от Книга Бедствие.

Във всичко това нямаше нищо необичайно. От време на време сред Хората се забелязваше безпокойство, често след лоша реколта, мор по добитъка или епидемия от холера. Обикновено вината за всички беди се приписваше на създанията на Феерия и през годините тази легенда набираше сила, така че сега повечето селяни вярваха — начело с Нат Парсън — че Хълмът е свърталище на демони.

Локи не правеше нищо, за да обори това вярване. Страхът държеше хората на разстояние и когато организираха шествия срещу него (веднъж на двайсетина години) с хоругви, реликви и клетви да изгорят изчадията веднъж завинаги, те рядко се задържаха дълго там. Един-два дни и една-две зрелищни магии — обикновено бяха достатъчни да охладят евангелския им ентусиазъм. А и Окото впрочем беше добре заключено. Беше запечатано с руни и със сигурност можеше да устои на всеки опит на Хората да влязат.

Този път обаче Локи напук на себе си се чувстваше неспокоен. Машините за копаене бяха нещо ново, а за всичките години, които бе прекарал под Хълма, той не беше виждал толкова многобройно и добре организирано събиране. Нещо ги бе въодушевило повече от друг път. Може би грабеж? Дали гоблините не бяха отмъкнали нещо в негово отсъствие? Твърде късно Локи си даде сметка, че е трябвало да обръща повече внимание на събитията в Горната земя. Най-вече да наблюдава свещеника. Но както винаги трябваше да се занимава с Шепнещия. Това нещо като че ли притежаваше безгранична енергия и през годините Локи беше вложил по-голямата част от силата си в укротяването му. После дойде Мади и цялото му внимание изведнъж се насочи към нея.

И ето го резултата: тази ужасна неразбория.

Локи въздъхна. Едва ли имаше по-лош момент да се лиши от Шепнещия. Не защото се страхуваше чак толкова от селяните. Макар че сиянието му беше обърнато, това не го правеше безпомощен. Дори машините не представляваха кой знае каква заплаха: щяха да минат седмици, може би месеци, докато стигнат до него.

Това, от което се страхуваше, беше техният фанатизъм. Оставен на самотек, той се изтощаваше, но в подходящото време и със способен водач — такъв, който да го пробуди, да го подхранва, да го разпалва, да го поддържа с молитви и цитати за Бедствието…

Разбира се, Локи беше чувал приказките. От укреплението си в Долната земя той беше изградил добра мрежа от шпиони и през последните няколкостотин години слуховете от Края на Света се усилваха — слухове за Ордена на Реда, съставен от последователи на Безименния, за задълбочаващата се вражда между Хората и Фуриите и за последното и най-голямо Очистване, свещената война, която ще премахне Фуриите от лицето на Световете.

Според слуховете на Края на Света имаше катедрали, високи колкото планини, големи колкото градове, където заседаваха Екзаминаторите, а техните ученици преписваха безкрайни призиви на безброй свитъци осветен пергамент.

На Края на Света господстваше Орденът на Реда, лошата кръв беше почти изцяло премахната, а разправата с гоблините и другите твари бе бърза и безмилостна. Ако на Края на Света се раждаше овца или крава с руническо клеймо, бързо се изтребваше цялото стадо, а ако — да пазят Законите — човешко дете се родеше с такова клеймо, тогава го отвеждаха и го поверяваха на грижите на Екзаминаторите и никой повече не чуваше за него.

Разказваха се и други истории за хълмове и могили, в миналото наречени на старите богове, изпразнени от първоначалните си обитатели и наново осветени в подготовка за Голямото очистване. Имаше и други, по-мрачни слухове за заловени демони, оковани със силата на Словото, демони, които пищяха, докато ги влачеха към бесилото или към кладата, които приличаха на хора, но всъщност бяха слуги на врага и следователно нямаха души, за да ги спасяват.

На Края на Света Молитвата беше задължителна, в неделите не се работеше, Служба имаше два пъти дневно и всеки, който отказваше да ходи — или показваше признаци на някакъв вид неестествено поведение, можеше да бъде подложен на разпит от Екзаминаторите или на Очистване, ако не се отречеше от навиците си.

Разбира се, мислеше Локи, Краят на Света е много далеч от долината на сънливата река Стронд. Но многобройните му шпиони все по-често говореха за идване на Екзаминаторите, а по Пътищата се носеше мълва, която стигаше и до Долната земя, че някои слухове и истории се разправят чак в Райдингс.

Истории за Словото, тази сила, дадена само на висшите духовници (макар че Локи винаги можеше да разпознае едно заклинание и според него техните проповеди бяха чисто и просто заклинания, скрити под нов пласт боя). Истории за Безименния, който, по думите в Книга Бедствие, е възкръснал от мъртвите на Края на Света и в час на нужда ще се завърне, за да спаси праведните и да покоси хулителите.

Локи не се съмняваше, че е в групата на хулителите. Заклеймен от новите богове като демон, презиран от старите богове като предател, положението му открай време не беше добро. Но сега бе изгубил Шепнещия — единствения коз в иначе слабата ръка — а без него не би могъл да сключи сделка, когато дойде часът на разплатата.

„Трябва да си го върна — мислеше Локи, — преди да е попаднал в ръцете на Генерала.“ Разбира се, Оракулът сигурно бе предсказал това и Мади беше нащрек. Но Локи още не беше победен. Той знаеше всички изходи от Хълма Червен кон и от скривалището си в гората можеше да следи бегълците, без никой да го забележи. Като не знаеше крайната им цел, в Долната земя лесно би могъл да ги изгуби в хилядите тунели, които прорязваха Хълма, но тук, в Горната земя, цветовете на Мади и на Шепнещия щяха да греят като фарове на мили околовръст. Вярно, това важеше и за неговите цветове, но въпреки всичко, мислеше той, рискът си струва. А и при първия признак за опасност Локи можеше да отвори вратата към недрата на Хълма и за секунди да се скрие под земята.

Зоркото му око огледа цялата долина от Хълма Червен кон до Фарнли Тайъс, от Фетълфийлдс оттатък Ковачницата чак до Хайндарфел, където далечен дим от запалена купа сено или огнище засенчваше хоризонта. Все още нямаше никаква цветна следа, но Локи беше сигурен, че Мади скоро ще се покаже. Той гледаше и чакаше, без да бърза, от десетилетия не беше идвал в Горната земя и въпреки важната си задача неволно се наслаждаваше на топлото слънце и на небесната синева.

Тази есен беше приятна, но сезонът почти отминаваше и скоро щеше да настъпи дълга мрачна зима. Локи я надушваше: дивите гъски бяха отлетели, нивите изглеждаха голи след оживения Месец за жътва и след изгарянето на стърнищата в подготовка за следващата сеитба. Където и да бяха намислили да се срещнат Мали и Один, в такова време те със сигурност нямаше да се осмелят да излязат от долината. Следобедното слънце все още беше топло, но във въздуха се долавяше хладен полъх, който скоро щеше да се превърне в лед и да настъпи дългото мудно петмесечие до пролетното събуждане.

Събуждане! Мисълта нахлу в главата на Локи с внезапна увереност и той се вцепени, впери поглед в задименото небе към далечния проход и към седемте възвишения, които ограждаха долината. Той знаеше, че за тези възвишения се носят много легенди. Някои от тях бяха разпространени от самия него с надеждата да отклонят вниманието от ледените зали под планините и от седемте страховити обитатели, които спяха под древните скали.

Спящите.

— Не. Не биха се осмелили.

В тревогата си Локи изрече това на глас и подплашени от звука, птиците литнаха с писъци от храстите. По той почти не ги забеляза. Бързо заслиза по ствола на дървото и земята наоколо се покри с листа и парчета кора. Разбира се, мислеше Локи, не биха се осмелили! Самият Генерал не беше стъпвал там — след Рагнарьок Один вече не можеше да очаква, че Спящите са в негова власт.

Освен ако не знаеше нещо неизвестно за Локи. Нов слух, предупредителен знак, поличба, която шпионите му не са успели да разгадаят. Може би все пак Один се беше осмелил.

Мислите бясно се щураха в главата му. Ако Спящите се бяха събудили, Локи със сигурност щеше да е разбрал. Пробуждането им щеше да отекне и да се усети в цялата Долна земя. Значи все още нямаше причини за паника. Генералът беше преди всичко тактик и не би рискувал да освободи Спящите, без предварително да се увери в абсолютната си власт над тях.

Но ако държеше в ръцете си Шепнещия…

Земята затрепери от далечно боботене. Може би идваше от машините, макар че за миг Локи почти можеше да се закълне, че долавя още нещо, някакъв трепет, който полази по долината като настръхване по козината на старо куче.

Той изтръпна.

Изключено! Все още има време…

Пробудеха ли се Спящите, с него беше свършено.

Ако обаче си върне Шепнещия…

Локи продължаваше да размишлява. Ако Мади е тръгнала към Спящите, разсъждаваше той, най-краткият път е под земята. Ще й трябват четири часа, за да стигне дотам — и ще има значителна преднина пред него — но той познава Долната земя по-добре от всеки друг. Има преки коридори през недрата на Хълма, за които никой друг не знае, и с повече късмет може би ще успее да й пресече пътя. Ако ли не, то поне може да е сигурен, че Один никога не би слязъл под земята. Така че Генералът ще се придвижва през долината към планините, което прави пътуването му двойно по-дълго и на места доста тежко. А през това време Мади и Шепнещият ще са сами.

Локи се усмихна. Знаеше, че в честна битка няма изгледи за успех, но той не беше свикнал да води честни битки и нямаше намерение тепърва да опитва.

Е, тогава…

С едно щракване на пръсти Локи образува Ир и се приготви да слезе в Долната земя.

Нищо не се случи.

Вратата, която трябваше по негова заповед да се отвори, остана запечатана.

Леко намръщен, Локи опита отново.

Вратата пак отказа да се отвори.

Локи започна да мята Турис, после Логр, Вода, и накрая Ур, Могъщия бик, руна с необуздана мощ, равносилна на гневен ритник по вратата.

Нищо не помогна. Вратата остана затворена. Локи седна на земята ядосан, озадачен и задъхан. Беше вложил в руните цялото си сияние. Дори ако вратата беше запечатана с магия, щеше да стане нещо.

Значи върху нея имаше някакъв щит. Той с всичка сила метна Бяркан.

Пак нищо не се получи. Нито проблясък, нито искрица. Вратата не беше запечатана, а сякаш изобщо я нямаше.

Онзи трус, каза си Локи. Беше решил, че се дължи на машините за копаене. Може и така да беше, но сега, като размишляваше за това, осъзна, че е сгрешил. Бил е отзвук от мощна магия, най-вероятно еднократна, и Долната земя е отвърнала с пълно отцепване за защита от всеки, който се опитва да проникне.

Той се замисли какъв вид действие би предизвикало такъв отпор.

Само едно му идваше наум.

Изведнъж Локи изпита страх. Беше откъснат от Долната земя, сам сред врагове от двете страни. Нямаше време, Спящите може би бяха вече будни и с всяка изгубена секунда Мади и Едноокият все повече се приближаваха един към друг. Изходът беше рискован, но Локи не виждаше друга възможност. Трябваше да ги последва през долината.

Той измърмори заклинание, образува Каен и Раедо и ако наблизо имаше свидетел, щеше да се смае, като види как младият мъж с набраздени от белези устни и тревожно лице се смалява, захвърля дрехите си и се превръща в кафява граблива птица: тя постоя секунда-две, огледа се с блестящите си, необичайни за птица очи и се вдигна във въздуха, описа два широки кръга над Хълма, гмурна се в потоците от топъл въздух и отлетя към Седемте спящи.

Разбира се, някой, който притежаваше дарбата да вижда, не би се заблудил дори за миг. Виолетовата следа беше прекалено ярка.