Джоан Харис
Рунически знаци (20)

5

Доколкото бе известно, никой досега не беше нито правил карта, нито пресмятал броя на коридорите в недрата на Хълма Червен кон. Дори Капитанът не ги знаеше всичките. В продължение на векове беше използвал това място за скривалище и за склад за гоблинска плячка, но той не беше нито архитект на Хълма, нито пазач на тайните му.

Говореше се, че ако слезеш достатъчно надълбоко, по река Стронд можеш да стигнеш чак до Задгробния свят и до Черната крепост, разположена на двата бряга на река Сън, но това никой не знаеше със сигурност, освен може би Капитанът, а всеки гоблин, който беше толкова глупав да го пита за подробности, щеше да си получи заслуженото наказание.

Захар-в-Чувал не беше глупав. Обаче бе любопитен — може би по-любопитен, отколкото беше безопасно — а се бе натъкнал на доста интересни неща, които гореше от желание да проучи. Като се започне от онова момиче, което научи истинското му име и което слезе в дълбините, където никой гоблин не стъпваше, но където понякога изчезваше Капитанът и се връщаше ядосан и вмирисан на дим.

После и събитията в Горната земя. При обичайни обстоятелства Захар не би се заинтересувал от тях. Гоблините не обичат неприятностите, освен когато самите те ги създават, а необичайното оживление на Хълма Червен кон заради отрядите и енорийския свещеник, които смущаваха спокойствието в околността, по всяко друго време би го принудило да стои на сигурно място под земята.

Но този път той чувстваше, че става нещо, нещо повече от обичайното напрежение между Хората и Феерия. Носеха се слухове, мярна се и конник на едър боен жребец, препускащ в галоп обратно към Хайндарфел. Имаше и миризма като на тамян и изгоряло стърнище, а преди половин час Капитанът се върна от поредното си разузнаване с увит около главата парцал и свиреп блясък в очите, постави охраната си в пълна бойна готовност и се затвори в покоите си, откъдето се зъбеше на всеки гоблин, който дръзваше да се приближи.

Захар знаеше, че е по-добре да не му се мярка пред очите. Той постъпи така, както правеше винаги при подобни обстоятелства: скри се на сигурно място с намерението да се подкрепи със сливов сладкиш, парче зряло сирене и малко буре силно бренди, с което се беше сдобил преди няколко седмици. Тъкмо се настани удобно, когато до слуха му долетяха гласове, единия от които той веднага разпозна: беше гласът на Мади.

Дългът му недвусмислено повеляваше да спре момичето. Такива бяха нарежданията, повече от ясни — нареждания, дадени от самия Капитан — а Капитанът знаеше как да създава неприятности на онези, които не изпълняват нарежданията му.

От друга страна, разсъждаваше Захар-в-Чувал, всеки, успял да притесни Локи, внушава страхопочитание. В този случай най-добре би било да не демонстрира излишна храброст, а да кротува и да допие брендито.

Планът му беше добър и щеше да се увенчае с успех, както по-късно си даде сметка Захар, ако не беше проклетото му любопитство — същото, което и първия път го отведе при момичето, — и ето че сега то отново надделя и го подтикна да се промъкне в тъмното в опит да подслуша какво си говорят гласовете.

Те като че ли спореха.

 

 

Много скоро Мади разбра, че Шепнещият изобщо не й е благодарен за освобождаването си. В часовете след измъкването им от залата, докато вървеше, нарамила омотаното си на вързоп палто с увития в него предмет, тя неведнъж се прокле, че планът й се е оказал толкова успешен.

Мади мислеше колко прав излезе Едноокият. И на вид, и на пипане Шепнещият приличаше на парче скала. Наподобяваше стъкло с вулканичен произход — може би обсидиан или някакъв вид кварц, но при по-внимателно вглеждане се виждаше лицето му: крив нос, сърдита уста, очи, в които блестеше злобна съобразителност.

А колкото до нрава му… Все едно да си имаш работа със сприхаво старче. Нищо не му харесваше. Нито как се движеха твърде бавно, но щом Мади ускореше крачка, тръскането му причиняваше неудобство — нито говоренето й, нито мълчанието й, а най-вече фактът, че отиваха при Едноокия.

— Ах, военачалникът! — мърмореше Шепнещият. — Аз не съм негова собственост, никога не съм бил. Мисли си, че още е Генерал. Мисли си, че още може да командва.

Мади, която не за пръв път чуваше тази тирада, не каза нищо. Вместо това се съсредоточи върху пътя, който беше каменист и осеян с дупки.

— Самонадеян както винаги. За какъв се мисли, а? Баща на всички богове! Друг път…

— Сигурно щеше да е по-добре да си останеш в огнената яма — измърмори Мади под носа си.

— Какво? Говори по-високо!

— Чу ме.

— Сега ти ме чуй — сопна се Шепнещия. — Мисля, че не знаеш с какво си имаш работа. Да знаеш, че не съм ти обикновен камък. Попадна ли в лоши ръце, мога да избухна като снаряд.

Мади не му обърна внимание и продължи да върви. Беше й трудно. Шепнещият беше тежък и неудобен за носене, а всеки път, когато й се приискаше да спре за почивка, тя си представяше как Локи ядосан, с възстановени сили и жаден за отмъщение — тича по коридора след нея. Мади правеше каквото може, за да прикрие следата си, като на определени интервали я зачеркваше с руната Ир или се връщаше назад по собствените си стъпки. Надяваше се това да го забави или да го заблуди, но не можеше да бъде сигурна.

Шепнещият не пропускаше да я упрекне за състраданието й.

— Трябваше да го убиеш, когато имаше възможност — каза той за двайсети път. — Той беше безпомощен, в безсъзнание, изцяло в наша власт. Или можеше да го оставиш там, изпаренията сигурно щяха да го довършат. А ти какво направи? Спаси го. Измъкна го на чист въздух. Превърза главата му. Кажи-речи, сложи го да си легне — какво следва, чаша мляко и рохко яйце?

— Ох, престани — сряза го Мади.

— Ще съжаляваш — каза Шепнещият. — Той ще ти донесе само неприятности.

Все пак трябваше да му се признае, помисли си Мади, нещото имаше основателна причина да изпитва неприязън към Хитреца. Докато вървяха към Горната земя, Шепнещият й изреди многовековен списък с жалби срещу Локи: като се започне от приемането му в Асгард и суматохата, която бе създал там, и се свърши с изненадващото му появяване стотина години след Рагнарьок, при това на най-невероятното място — в катакомбите на Вселенския град в далечния Край на Света.

— Какво търсеше там? Не знам. Кроеше нещо то се знае, но беше слаб заради обърнатото си сияние. Обаче хитрецът си е хитрец, проклет да е, сигурно е знаел, че аз съм някъде наблизо…

— Знаел ли е? — попита Мади.

— Да, разбира се — изсъска Шепнещият. — Мислех си, най-после малко спокойствие, заспах вековен сън, а какво направи той? Събуди ме, проклетникът.

— Но откъде е можел да знае къде си?

Шепнещият запулсира с гневна светлина.

— Ами като се има предвид, че аз вече не мога, така да се каже, да се придвижвам сам, предполагам, че просто се е заровил в руините, докато…

— В какви руини? — попита Мади.

— На Асгард, естествено — сопна се Шепнещият.

Мади се ококори.

— Асгард? — попита тя.

Знаеше, разбира се, че по време на Рагнарьок Небесната цитадела е рухнала. Беше слушала толкова истории за това място, че почти й се струваше, че го е виждала с очите си — златните зали и Моста дъга, увиснал в небето.

Шепнещият се разсмя.

— Какво? Один не ти ли е казал? Този мост свършваше на Края на Света. Никой от Хората не знаеше за това, разбира се. Те не можеха да минат по него, виждаха го само когато едновременно валеше дъжд и грееше слънце и дори тогава го мислеха за природно явление, което се дължи на особеното съчетание на природни условия. Но Звездното куче — или Локи, както ти му казваш — знаеше, намери ме и ме донесе тук, в самия център на Световете, където се пресичат линии с голяма сила, с руни и хитрост ме окова и се закле, че ще ме освободи, ако му дам каквото иска.

— Знаех си — каза Мади. — Но какво е искал?

Шепнещият отново засъска:

— Искаше да възвърне истинския си облик. Искаше руната му да не е обърната. Ако това не стане, да ме използва, да ме продаде или на Аезир, или на Ванир, за да отърве жалката си кожа. Само че беше свършил работата си прекалено добре. Не можеше да ме извади от ямата. Силите, които ме бяха оковали — сили от Съня и Смъртта, и отвъд — ме държаха здраво и на него му оставаше само да ме пази, да се надява и да се моли никога да не се измъкна. И така стоях векове наред — Шепнещият сухо се изсмя — и ако това не ми дава право на отмъщение, тогава това ваше Ново време е още по-жалко, отколкото съм си мислил.

Те вече бяха стигнали горните нива и Мади все по-често се натъкваше на признаци на гоблинско присъствие. Цветовете им искряха по пътя, червеният пръстен под беше осеян със стъпките им. Когато установи, че освен това ги и чува, тя спря.

Това беше най-опасната част. Оттук нататък нямаше да има къде да се скрие. При дългото й изкачване по каменната стълба тя щеше да бъде в полезрението на всички за опасно голям период от време. Но Мади не знаеше друг път нагоре, всички коридори водеха към лабиринта от складове и хранилища, които запълваха недрата на Хълма, а под тях беше реката и потискащият мрак, от който нямаше изход.

— Защо спряхме? — попита Шепнещият.

— Тихо — каза Мади. — Мисля.

— Загуби ли се? Трябваше да го предположа.

— Не съм се загубила — отвърна момичето с досада. — Просто…

— Казвах ти да го убиеш — упорстваше Шепнещият. — Ако бях на негово място, щях да избързам напред, да заложа капан, да поставя гоблинска стража на всеки ъгъл…

— Добре, какво предлагаш? — тросна се Мади.

— Предлагам да го беше убила.

— Е, много ми помогна с това — каза тя. — Мислех, че си Оракул. Оракулите не предсказваха ли бъдещето или нещо такова?

Шепнещият грейна от нескрито презрение.

— Чуй ме, момиче. Боговете платиха — и то скъпо — за моето пророчество. Генералът ми даде окото си, ако не знаеш — но това беше много отдавна и така се бяхме спазарили. Що се отнася до теб…

— Няма да ти дам окото си — прекъсна го Мади.

— Да ме пазят боговете, момиче. За какво ми е притрябвало?

— Тогава какво искаш?

Шепнещият грейна още по-ярко.

— Слушай, дете — започна той, — харесваш ми. Харесваш ми и искам да ти помогна. Но сега трябва да ме слушаш. Да ме слушаш и да си вземеш поука. Твоят приятел Едноокият доста те е лъгал, за да те накара да стигнеш дотук. През последните седем години той грижливо ти е поднасял полуистини и заблуди, още по-чудовищни, поради факта че си такава…

— Какво искаш да кажеш, каква съм?

Шепнещият засия още по-ярко отпреди и сега Мади забеляза искрици руническа светлина, уловени като светулки във вулканичното стъкло. Те танцуваха, омайваха я и тя започна да изпитва приятно опиянение, сякаш беше пила топла бира с подправки. Това е магически чар, каза си момичето, пропъди приятното чувство и насочи пръсти във формата на Ир към Шепнещия, който продължаваше да свети самодоволно, както й се стори — сякаш беше казал нещо много остроумно.

— Престани — отсече Мади.

— Само демонстрирах — отговори Шепнещият. — Говоря каквото трябва и не мога да мълча. Тази твоя руна е силна, да знаеш. Аз предрекох такива руни преди Рагнарьок. Предполагам, затова Едноокият е изпратил теб. Не е искал да рискува собствената си кожа.

Мади нищо не каза. Беше недоверчива към Шепнещия, но той потвърждаваше някои неща, казани от Локи. Разбира се, на Локи не можеше да се вярва, но на Оракула…

Може ли Оракул да лъже, мислеше си тя.

— Той иска да започне война — каза Шепнещият. — Второ Бедствие, за да премахне Реда веднъж завинаги. Една дума и хиляди ще умрат.

— Това пророчество ли е? — попита Мади.

— Говоря каквото трябва и не мога да мълча.

— Какво означава това?

— Говоря каквото трябва…

— Добре, добре. Какво друго виждаш? — сърцето на Мади биеше силно, зад каменистото лице на Шепнещия подскачаха и танцуваха светлини и цветове.

— Виждам войска, подредена за битка. Виждам Генерал, стои сам. Виждам предател пред портите. Виждам жертва.

— Не може ли да говориш малко по-ясно?

— Говоря каквото трябва и не мога да мълча. Мъртвите от залите на Хел ще се пробудят. И Безименният ще въстане, и Деветте свята ще бъдат изгубени, ако не се събудят Седемте спящи и Гръмовержецът не се освободи от Задгробния свят…

— Продължавай! — каза Мади.

Но цветовете на Шепнещия изведнъж помътняха и той отново заприлича на камък. И тогава тя долови нечие присъствие наблизо, крадливо движение в сенките, тихо изщракване на камъчета по пода. Бързо изрече заклинание — Нид бит неару, сключи ръце във формата на руната Наудр, после протегна ръка в тъмното и издърпа нещо дребно, с космати уши, златисти очи, покрито с броня от главата до петите.

— Пак ли ти! — възкликна Мади смаяна.

Любопитството на Захар накрая беше надделяло.