Джоан Харис
Рунически знаци (43)

9

В ареста определено ставаше нещо. Мади го почувства — видя го — когато Бяркан й начерта знаците в прохладния нощен въздух. Тя различи две следи на Скади и на Локи, които идваха от отсрещния край на площада. Те не бяха я забелязали и Мади безшумно тръгна към единствената врата на ареста, като се криеше в широкия полукръг на лунната сянка, която опасваше сградата.

Без да вдига ръка, тя я сви в добре познатата форма на Хагал, Унищожителя.

На около десетина крачки от нея Екзаминаторът се приготвяше да отприщи Словото.

Самото Слово бе съвсем беззвучно.

Нат вече го беше разбрал на Хълма Червен кон. Словото се задейства, не се произнася, макар че в повечето случаи се предхожда от различни стихове и кантики, които имат за цел да му придадат по-голяма сила.

Свещеникът отново стрелна с поглед Книгата в ръцете на Екзаминатора. За пръв път виждаше Книга Слова отключена. Списъкът с имена на разкъсаната страница заемаше девет реда и въздействието му върху затворника беше поразително. Той лежеше отпуснат на пода на ареста, гледаше свирепо, единственото му око блестеше предизвикателно, руническото клеймо на лицето му грееше с неестествена светлина.

Екзаминаторът също изглеждаше изтощен, ръцете му пипнешком шареха из разгърнатата Книга.

— Дайте да я поддържа — каза Нат и посегна да я вземе.

Екзаминаторът не възрази: той машинално предаде Книгата в ръцете на свещеника, сякаш изобщо не беше чул думите му.

— Сега отговаряй — от усилието гласът му прозвуча дрезгаво. Членът на Ордена гледаше втренчено затворника, окървавените му ръце трепереха. — Кажи ми следното и говори истината: къде е Пророческото племе? Къде се крие? Каква е числеността му? Оръжията му? Плановете му?

Один изръмжа със запушена уста.

— Попитах къде е!

Пленникът започна да се мята и да клати глава.

Нат Парсън се зачуди как Екзаминаторът очаква да получи каквото и да е признание от човек, чиято уста е толкова плътно запушена.

— Дали да не му отпуша устата, Екзаминаторе…

— Млъкни, глупако, и стой настрана!

При тези думи Нат подскочи като ужилен.

— Екзаминаторе, длъжен съм да възразя…

Но Екзаминаторът не го слушаше. Присвил очи като човек, който е на път да намери — но още не е намерил — това, което търси, той се наведе напред и Словото беззвучно отекна във въздуха.

В цялото село животните настръхнаха, вратите на долапите се отвориха, спящите се завъртяха от една неудобна поза в друга.

— Къде е Пророческото племе? — повторно изсъска Екзаминаторът и направи странен знак с палец и показалец.

И сега свещеникът можеше да се закълне, че вижда някаква цветна светлина, която обгръщаше затворника и Екзаминатора като гъст дим. И почти чуваше думите: те пърхаха като мушици в буркан. От устата на легналия на пода пленник не излизаше нито дума и въпреки това по някакъв начин членът на Ордена го караше да говори.

И изведнъж Нат с нарастващо въодушевление осъзна, че онова, което е взел за цветове и светлини, са всъщност мисли — мисли, извличани направо от ума на Странника.

Разбира се, Нат Парсън много добре знаеше, че изобщо не бива да вижда това. Тайните на Ордена се пазеха ревниво, тъкмо затова Книга Слова беше заключена. Той беше наясно какво му повелява дългът: да отстъпи назад със сведен поглед, на достатъчно голямо разстояние, и да остави Екзаминатора да проведе Разпита.

Но Нат беше амбициозен. Мисълта за Словото — толкова близко, че почти можеше да го докосне — засенчи всяка предпазливост и съзнание за дълг. Той пристъпи напред, направи същия странен знак като Екзаминатора — и за секунди прозрението го обгърна и в първия миг го завъртя във водовъртеж от светлини и цветни следи.

Възможно ли бе това да е… сън?

Ако беше така, Нат Парсън сънуваше за пръв път в живота си.

— О, красота! — ахна той, пристъпи напред, неспособен да се сдържи, за секунда надзърна в окото на затворника и между тях премина нещо — нещо интимно.

Екзаминаторът почувства как го облъхва въздушна струя. Но свещеникът се изпречи на пътя му, проклет глупак, и за частта от секундата, която му трябваше, за да го избута, ценните сведения се загубиха.

Членът на Ордена изрева от гняв и смут.

Нат Парсън гледаше втренчено затворника, ококорил очи от новото знание.

И в този момент вратата на ареста с трясък се завъртя на пантите си и в стаята влетя светкавица от смъртоносна синя светлина.

„Ще умра“ — помисли си свещеникът, когато падна на пода прегънат надве. Той бегло зърна Одън и Джед, които също паднаха, до него лежеше Екзаминаторът, вече застинал неподвижно, протегнал ръце напред, сякаш да се предпази от смъртта.

За Нат нямаше никакво съмнение, че човекът е мъртъв — светкавицата го беше разсякла почти на две. Добрата книга се въргаляше на пода до него с разпилени и опърлени от светкавицата страници.

Но дори това не отслаби любопитството му. Докато другите двама лежаха, закрили очи, той вдигна поглед, направи кръгче с палец и показалец и видя нападателите: жена, гола-голеничка и почти непоносимо красива в ореола си от студен огън, и млад мъж в същия разсъблечен вид с крива усмивка, която накара свещеника да потръпне.

— Измъкни го — отсече Скади.

— Почакай — каза Локи. — Умирам от студ — той набързо огледа Одън, Нат и Джед, които лежаха разтреперани на пода на ареста. — Тази туника ще свърши работа — обърна се Локи към Одън. — А, и ботушите — той бързо свали и двете, като остави пазача по долни дрехи. — Не ми стоят съвсем добре, по предвид обстоятелствата…

— Казах, измъкни го — сопна се Скади с нарастващо нетърпение.

Локи сви рамене и тръгна към пленника.

— Ставай, братко мой — каза той и като образува рунически знак, свали оковите. — Кавалерията пристигна.

Один стана. Локи си помисли, че Генералът изглежда ужасно. Добра новина по всяко друго време, но днес той много разчиташе на неговата закрила.

Скади тръгна напред и вдигна руническия си камшик. Той изсъска, върхът му се раздвои като змийски език.

— А сега — каза тя — ми дайте Шепнещия.