Джоан Харис
Рунически знаци (79)

4

На входа на Подземния свят свещеникът и Ловджийката спряха. Те бяха проследили плячката си до входа на Хел и сега стояха и гледаха равнината, където се вдигаше облаче прах и две фигури — едната висока, другата ниска — бавно вървяха през пустинята.

Всичко това идваше в повече на Адам Скатъргуд. Мрачното небе на място, където небе не биваше да има, безименните върхове, мъртъвците, които напредваха като буреносни облаци към синевата… Дори ако това беше сън (а той се бе вкопчил с всички сили в тази мисъл), всяка надежда за събуждане отдавна го бе напуснала. Адам мислеше, че пред този сън далеч повече предпочита смъртта, и равнодушно вървеше, накъдето го водеше Ловджийката, докато звуците на мъртвите изпълваха слуха му и той се чудеше кога ли смъртта ще прибере и него.

Нат Парсън изобщо не мислеше за него. Той се усмихна кръвожадно и отвори Книга Слова на съответната страница. Врагът му беше наблизо — свещеникът знаеше, че дори насред тази шир кантиката ще го застигне, и с лека въздишка на задоволство започна да призовава силата на Словото.

Именувам те Один, син на Бор…

Но нещо не беше наред. Когато за пръв път използва тази кантика, той изпита чувство на неотвратима обреченост, усети сила, която с всяка дума нарастваше, докато се превърна в подвижна стена, която заплашваше да помете всичко по пътя си. Сега, както и да изговаряше думите, Словото отказваше да се разкрие.

— Какво има? — попита нетърпеливо Скади, когато Нат се запъна по средата на изречението и млъкна.

— Не действа — оплака се той.

— Сигурно си сбъркал при четенето, глупако.

— Не съм сбъркал при четенето — отвърна свещеникът ядосан, че някой го е нарекъл глупак пред ученика му, и то неграмотна варварка.

Той отново подхвана кантиката с най-звънкия си глас, с който четеше от амвона, но Словото отново беше странно безсилно, сякаш нещо бе изсмукало цялата му мощ.

„Какво става?“ — помисли си той стъписан и потърси в главата си успокоителното присъствие на Екзаминатор Номер 4421974.

Но Илайъс Риди необяснимо мълчеше. Също като Словото, Екзаминаторът беше станал някак слабо осезаем, като картина, избеляла от слънцето. И сиянията, които свещеникът виждаше — цветните следи и ореолите, които озаряваха всичко — също бяха изчезнали. Допреди малко ги имаше, а сега — нищо. Сякаш някой беше духнал свещ…

Кой е там?

Никакъв вътрешен глас не отговори.

Илайъс? Екзаминаторе?

Отново тишина. Бездънна, глуха тишина, като да се върнеш един ден в празна къща и изведнъж да осъзнаеш, че у дома няма никого.

Нат Парсън нададе вик и когато Скади се обърна, забеляза, че нещо в него се е променило. Нямаше ги сребристите нишки, които озаряваха цветовете му и преобразяваха простия кафяв цвят в мантия на властта. Сега свещеникът бе отново обикновен, просто един от Хората, посредствен и незабележителен.

Ловджийката изрева:

— Ти ме измами!

И като прие животински облик, с ръмжене се втурна през пясъците по следите на Генерала.

Нат реши да тръгне с нея, но тя скоро го остави далеч зад себе си и продължи да тича през безкрайната равнина, като яростно виеше след врага си.

— Не можеш да ме оставиш тук! — извика той и точно в този момент Ванир, привлечени от воя на бялата вълчица, излязоха от мрака на тунела и впериха мрачни погледи в свещеника.