Джоан Харис
Рунически знаци (44)

10

Локи се замисли дали да не приеме огнения си облик, но се отказа, за да не хаби магическо сияние. Скади стоеше надвесена над него, готова да го срази с Иза, и колкото и бърз да беше, тя можеше да се окаже по-бърза.

— Разбира се, аз ще спазя моята част от сделката — заяви той, без да откъсва очи от руническия камшик, който припукваше и съскаше като светкавица в бутилка. — Накрая.

Погледът на Скади, обикновено студен, се вледени.

— Предупредих те — тихо каза тя.

— И аз бях честен с теб. Обещах ти Шепнещия. Ще го получиш, не се тревожи — Локи погледна Один, — когато всички се махнем от тук.

Макар че беше слаб, Едноокият не бе загубил съобразителността си. Той познаваше Хитреца достатъчно добре, за да разбере каква игра играе и да се включи в нея — засега. Локи можеше да лъже — и сигурно беше така — но дали Шепнещият се намираше у него или не, сега не беше моментът да го обсъждат.

— Не се бяхме разбрали така — каза Скади и се приближи.

— Помисли малко — спокойно заговори Один. — Кой от нас ще го разнася със себе си като някаква безполезна дреболия? Не е ли по-добре да го държим скрит на сигурно място, където никой да не може да го намери?

Скади кимна.

— Разбирам — отвърна тя, после се обърна и вдигна камшика си. — Е, Звездно куче, мисля, че нашата работа с теб приключи — каза Скади и удари камшика в земята с оглушителен плясък.

Локи се измъкна — на косъм — и на мястото, където стоеше, в стената се появи процеп, дълъг четири стъпки.

Нат, Джед и Одън, които лежаха на пода на ареста с надеждата да не ги забележат, залегнаха още по-ниско.

Локи погледна Один с молба.

— Не знам дали забеляза, но току-що ти спасих живота.

— Мислиш, че това има значение? — попита Скади. — Мислиш, че това изкупва всичко, което си направил?

— Е, не съвсем — отговори Локи. — Но все някой ден мога да ти потрябвам…

— Ще рискувам.

Тя вдигна камшика си. Бодливата Иза разсече въздуха.

Сега обаче Один пристъпи напред. Той изглеждаше стар, лицето му беше съсухрено, ризата пропита с прясна кръв, но цветовете му грееха от изненадваща ярост.

Скади го видя да стои пред нея и го изгледа стъписана.

— Това е несериозно — отсече тя. — Сега го защитаваш, така ли?

Один само я гледаше, без да отмества очи. Нат, който наблюдаваше отстрани, виждаше скитника обгърнат в пелерина от син огън.

— Не — каза Скади. — Твърде дълго чаках.

— Той е прав. Може да ни е нужен — заяви Один.

— След всичко, което стана в Рагнарьок?

— От Рагнарьок насам нещата се промениха.

— Някои неща никога не се променят. Той ще умре. Колкото до теб…

Тя измери Один със студения си поглед.

— Продължавай — съвсем тихо се обади той.

— Колкото до теб, Один, аз нямам повече работа с Аезир. Нямам нищо против теб — все още. Но не си въобразявай, че можеш да ми заповядваш. И никога не се изпречвай на пътя ми.

Зад нея Нат гледаше зашеметен. Вратата зееше отворена на не повече от шест крачки от него и той знаеше, че трябва да се възползва от възможността и да избяга, преди тези демони да си спомнят за присъствието му. И въпреки това стоеше като прикован от зловещото им обаяние, от поразителното им сияние.

Разбира се, те бяха от Пророческото племе. Свещеникът веднага се досети, още щом Екзаминаторът задейства Словото. „Това значи, че са богове — възторжено разсъждаваше той. — Богове или демони, при тази тяхна сила какво значение има?“

Сега тримата от Пророческото племе се гледаха един друг. В очите на Нат те изглеждаха като огнени стълбове в сапфирено, виолетово и черно-синьо. Той се чудеше защо все още ги вижда, след като Екзаминаторът е мъртъв, и си спомни мига, когато установи връзка със Странника, мига, когато надзърна в окото на мъжа и видя…

Какво всъщност видя?

Какво всъщност чу?

Представителите на Пророческото племе се караха. Свещеникът смътно се досещаше защо: ледената жена искаше да убие червенокосия мъж, а Странникът — който не беше никакъв Странник, а нещо като военачалник на Пророческото племе — се опитваше да й попречи.

— Пази се, Один — с тих глас изрече жената. — Върховната ти власт остана в Черната крепост. Сега си само поредното изчерпано някогашно величие с илюзии за добродетелност. Дай ми път или ще те покося на място.

„И като нищо ще го направи“ — помисли си Нат Парсън. Предметът в ръката й кипеше от гняв. Странникът обаче като че ли не се трогна. „Иска да докаже, че тя блъфира“ — забеляза Нат: действие, което самият той не би предприел.

— Последна възможност — предупреди го жената.

И тогава нещо, което приличаше на малък фойерверк, много наситен и с невероятна мощ, безшумно прелетя над главата на Нат и удари ледената жена в тила, от което тя изведнъж рухна в ръцете на Странника.

Свещеникът се обърна и видя новодошлия, обгърнат в ореол от зашеметяваща златисточервена светлина. Жена, реши той — не, момиче, облечено с мъжка жилетка и домашнотъкана пола, с разпусната коса, разперило ръце, с по една сфера от огън във всяка от дланите си.

„О, Закони — помисли си Нат, — пред него другите изглеждат като лоени свещи“; и в този миг съзря лицето на момичето и стъписан, нададе дрезгав възглас.

Това беше тя! Тя!

Мади го погледна за секунда с очи, в които танцуваха пламъчета. Нат едва не припадна, а тя го подмина, без да пророни и дума. Първата й работа беше да отиде при Скитника.

— Добре ли си?

— Ще се оправя — отвърна Один. — Но сиянието ми се изчерпа.

Мади коленичи до падналата Ловджийка и установи, че е жива, но все още в безсъзнание.

— Ще оживее — каза Один, отгатнал мислите на момичето. — Знаех си, че тези твои умения ще ни бъдат от полза.

Локи, който залегна на пода в мига, когато мисловната мълния влетя през вратата, сега се изтупа с привидно небрежен вид и удостои Мади с кривата си усмивка.

— Тъкмо навреме — отбеляза той. — Сега да се отървем от Ледената кралица… — и вдигна ръка с намерението да метне Хагал, Унищожителя.

— Недей! — в един глас извикаха Мади и Один.

— Какво? — възкликна Локи. — Само да се свести, ще ни подгони.

— Докоснеш ли я — каза Мади и образува Тир, — аз ще те подгоня. Що се отнася до останалите — продължи тя, като се обърна към Нат и другите двама, — тук вече имаше достатъчно кръвопролития. Не искам това да продължава.

Мади погледна Джед Смит, който я наблюдаваше с ужасени очи, и гласът й трепна, но само веднъж.

— Извинявай, татко — тихо промълви тя. Толкова неща има, които не мога да ти обясня. Аз… — Мади млъкна, осъзнала колко абсурдно е да му каже, че дъщерята, която четиринайсет години е познавал, се е превърнала в напълно чужд човек. — Грижи се за себе си — завърши тя. — Грижи се за Мей. Аз ще се оправя. А колкото до вас — обърна се Мади към Нат и Одън Бригс, — по-добре си вървете. Едва ли искате да сте тук, когато Скади се опомни.

Това беше достатъчно за тримата мъже. Те побързаха да си тръгнат, само Джед се осмели да хвърли последен поглед през рамо, преди да се изгуби в нощта.

Локи понечи да излезе след тях.

— Е, приятели, ако това е всичко…

— Не е — каза Один.

— А, виж, стари приятелю — отвърна Локи, — не че не ми е приятно да се съберем отново. Тоест много време мина и е чудесно, че сте в добра форма и така нататък, но…

— Млъкни — прекъсна го Мади.

Локи млъкна.

— Сега ме слушайте и двамата.

И двамата се приготвиха да слушат.