Джоан Харис
Рунически знаци (23)

8

Нат Парсън примираше от удоволствие. Не само заради одеждите или церемонията, или съзнанието, че стои пред погледите на всички, величествено възседнал белия си кон, а до него Адам Скатъргуд държи кадилница в едната ръка и дебела църковна свещ в другата. Не беше и заради вниманието на посетителя от Края на Света, който го наблюдаваше (с възхищение, мислеше Нат) от мястото си в Окото на Коня. Не беше и заради благородното звучене на собствения му глас, който ехтеше над Хълма, нито заради рева на машините за копаене или дима от огньовете, или фойерверките за Ясния ден, които гърмяха и святкаха. Не беше дори заради факта, че онова досадно момиче най-после ще си получи заслуженото — и то, и Странникът от Външността. Не, всички тези неща бяха приятни, но щастието на Нат Парсън беше по-голямо.

Разбира се, той отдавна знаеше, че е роден за велики дела. Жена му Етелбърта също бе забелязала това — всъщност нейна беше идеята Нат да тръгне на онова дълго и опасно поклонение към Края на Света, което бе довело до прозрението му за суровия дълг на човека на Вярата.

О, не можеше да се отрече, че културата във Вселенския град го беше зашеметила, наред с абатствата, катедралите, строгите улици, законите. Нат Парсън винаги бе изпитвал уважение към Закона — доколкото той беше налице в Малбри — но Краят на Света направо му отвори очите. За пръв път Нат виждаше съвършен Ред, Ред, наложен от всемогъщо духовенство в свят, където да си свещеник, та дори в селска енория, означаваше да имаш невъобразима власт, да внушаваш уважение и страх.

Нат установи, че властта му харесва. Той се върна в Малбри изпълнен с жажда за повече власт и през десетте години след завръщането си с помощта на проповеди за насилие и зловещи предупреждения за наближаващи беди успя да си изгради голям кръг от привърженици, последователи, поклонници и ученици с надеждата, че един ден може да бъде призован в битката срещу Безредието.

Но Малбри беше спокойно място и начинът на живот в него бе вял и ленив. Рядко ставаха обикновени престъпления, а престъпления, наказуеми със смърт — такива, които биха му позволили да се обърне към епископа, дори към самия Орден, — бяха нещо нечувано.

Само веднъж Пат се възползва от това си правомощие, когато една черно-бяла свиня беше осъдена за противоестествени деяния, но висшестоящите му подходиха към случая без ентусиазъм и той, с червено като домат лице, прочете отговора на Торвъл Бишъп, донесен от вестоносец.

Разбира се, Торвъл беше родом от Райдингс и не пропускаше възможността да се присмее на съседа си. Това ядоса Нат и оттогава нататък той само чакаше сгоден случай да си разчисти сметките.

Нат често си мислеше, че ако Мади Смит се беше родила няколко години по-късно, тогава молитвите му можеха и да се сбъднат. Но Мади бе вече на четири, когато той се върна от Края на Света, и макар че новородени деца можеха да се взимат под опека, Нат знаеше, че е по-добре да не опитва с нея, защото подозираше, че Законът на Края на Света ще трябва да се пригоди за нуждите на енориашите му, в противен случай ще си има неприятности с хора като Торвъл Бишъп.

Въпреки това Нат държеше под око момичето на Смит, и за добро — сегашният случай беше прекалено сериозен, за да може Торвъл да го пренебрегне, затова Нат посрещна посетителя от Края на Света е чувство на отдавна чакано удовлетворение.

Това беше голям късмет за свещеника. Фактът, че Екзаминатор от Края на Света е приел да разследва малката му енория, беше достатъчен повод за въодушевление. Но че същият този Екзаминатор (изпратен по работа в Райдингс) се оказа само на ден път от прохода Хайндарфел — на такъв късмет Нат не можеше и да се надява. Тоест, вместо да язди седмици и месеци наред от Края на Света, Екзаминаторът успя да стигне в Малбри само за четирийсет и осем часа. Освен това Торвъл Бишъп вече не можеше да се меси, колкото и да искаше, а това само по себе си беше достатъчна причина сърцето на Нат Парсън да се изпълни със справедливо злорадство.

Екзаминаторът му изказа множество похвали: поощри всеотдайната му служба, поласка го с интереса си към мислите му по повод Мади Смит, приятеля й едноокия търговец и артефакта, наречен от тях Шепнещия, за който Адам ги бе чул да говорят на Хълма.

— И все още няма следи от мъжа или момичето? — попита Екзаминаторът, докато светлите му очи изучаваха Хълма.

— Нито следа — отговори енорийският свещеник, — но непременно ще ги открием. Ако се наложи, ще изравним Хълма със земята, но ще ги намерим.

Екзаминаторът го удостои с една от редките си усмивки.

— Сигурен съм, че ще го направиш, братко — каза той и Нат почувства как по гърба му полазват тръпки на удоволствие.

„Братко — помисли си свещеникът, — можеш да разчиташ на мен.“

Адам Скатъргуд също се наслаждаваше. За краткото време след изчезването на Мади той почти забрави унижението, което бе изтърпял заради момичето вещица, и колкото повече суматохата нарастваше, толкова повече растеше и самодоволството на Адам. За младеж с бедно въображение той успя да съчини изобилие от легенди, подтикван от Нат и от собственото си желание да унищожи Мади веднъж завинаги.

Резултатът далеч надхвърли и най-смелите им очаквания. Легендите доведоха до обиски, бойна тревога, посещения от епископа, от Екзаминатор — истински Екзаминатор! — и до това прекрасно съчетание между Ясен ден и лов за лисици, където той беше младият смелчак и героят на деня.

Адам хвърли бърз поглед през рамо. На Хълма имаше вече четири машини за копаене, гигантски винтове от дърво и метал, всяка теглена от два вола. От четирите ями, които копаеха — по две във всеки край на Коня, хвърчаха буци червена глина. Около тях копитата на животните бяха издълбали такива дълбоки бразди в пръстта, че очертанията на Коня едва се различаваха, но въпреки това Адам виждаше, че входът е все така здраво запечатан.

Бум-бум-бум!

За пореден път една от машините удари на камък. Воловете продължаваха да теглят и да мучат. Нат Парсън извиси глас, за да заглуши механичното скърцане. Измина минута, после втора. Воловете все така дърпаха, винтът направи половин оборот, след малко се чу „тряс“ и механизмът се откачи.

Двама мъже отидоха при воловете. Трети скочи в дупката, за да огледа повредата на винта. Останалите машини продължиха неумолимо да бръмчат. Нат Парсън като че ли не се разтревожи от неуспеха. Екзаминаторът го беше предупредил, че тази работа може да отнеме време.