Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рунически знаци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Runemarks, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоан Харис

Заглавие: Рунически знаци

Преводач: Магдалена Куцарова-Леви

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Печатница: Полиграфически комбинат Жанет 45, Пловдив

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-667-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5158

История

  1. — Добавяне

4

Горе ловът най-сетне започна. Ловците бяха трима: жена, която беше Фурия, богиня и освен това вълчица; мъж, който беше двама души в едно тяло; и Адам Скатъргуд, който започваше да си мисли, че дори смъртта в лапите на жената вълк е по-милостива от ужаса на тези безкрайни коридори с техните звуци и миризми.

Скади искаше да го убие веднага. Тя възвърна естествения си облик, впери леденосини очи в Адам и го озари с вълча, все още кървава усмивка.

Но Нат имаше други планове за младежа. И ето го сега под земята в могилата на демоните, понесъл Книгата и вързопа на свещеника. Страхът го бе направил изненадващо покорен и макар че вързопът беше тежък, той не се оплакваше. Всъщност, помисли си Нат, лесно можеш съвсем да забравиш за него, и той го забравяше за дълго време, докато двамата вървяха след бялата вълчица към дълбините на Долната земя.

По някое време спряха да съберат припаси и докато Нат си почиваше, Адам натовари храна и напитки колкото можеше да носи. Хляб, сирене, сушено месо в големи количества с тайната надежда, че жената вълчица ще ги предпочете пред прясното момчешко месо. Самият Адам изобщо не беше гладен. Нат похапваше оскъдно, четеше Добрата книга и като че ли спореше със себе си по начин, който много тревожеше Адам. После продължиха — Скади в естествения си вид, облечена с дрехите на Джед Смит и разгневена от изплъзващата се диря, след това поспаха час-два и когато Адам се събуди от кошмарен сън, не се изненада много, като откри, че действителността е далеч, далеч по-страшна.

Имаше може би хиляди пътища, които водеха навън от Хълма. Дори с вълчите сетива на Скади беше трудно да се открие следата. Все пак Ловджийката я намери: дирята се точеше успоредно на тяхната пътека по малък страничен тунел, до чийто вход още не бяха стигнали. Но бяха близо — веднъж дори чуха как Едноокият почуква по скалите от другата страна на тунела, докато търси пипнешком пътя си, и бялата вълчица нададе тревожен вой, усетила, че само една скала я дели от плячката.

Но Скади се уморяваше, когато оставаше твърде дълго в облика на вълчица, затова често й се налагаше да приема човешки облик и тогава лакомо се нахвърляше на храната. Жената Ловджийка плашеше Адам дори повече от вълчицата. С вълчицата поне повече или по-малко знаеше какво има насреща си. А и когато Скади беше във вълчи облик, не можеше да има заклинания и магии, внезапни взривове, мисловни мълнии и призовавания. Адам открай време мразеше магията, но едва сега започваше да осъзнава до каква степен я мрази.

По-добре да я отрича, мислеше той. По-добре да си повтаря, че всичко това е сън, от който скоро ще се събуди. Звучеше логично. Адам поначало не сънуваше, така че съвсем естествено беше този изключително дълъг и тревожен сън да го изнервя. Но това е само сън и нищо повече, повтаряше си той, и колкото повече се убеждаваше, че е само сън, толкова по-малко мислеше за болките в гърба и за жената вълчица, която вървеше до него, и за невъзможните създания, които изскачаха от тъмното.

Когато стигнаха реката, Адам Скатъргуд беше взел решение. За него вече нямаше значение, че е видял как двама души умират, че е далеч от дома в компанията на вълк, че има мазоли на краката и скален прах в дробовете, дори, че свещеникът е полудял.

Той сънуваше, нищо повече.

Трябваше само да се събуди.

 

 

Междувременно Ванир вървяха по следите на ловците и напредваха по-бавно, отколкото им се искаше. Не защото дирята беше трудна за откриване — Скади не правеше никакви опити да прикрива цветовете си, — но шестимата вече бяха толкова недружелюбно настроени един към друг, че не можеха да се разберат за нищо.

Хеймдал и Фрейр искаха веднага да се преобразят и да хукнат след Ловджийката в облика на животни. Но Ньорд не искаше да върви отзад, а любимият му облик на орел рибар не вършеше никаква работа под земята. Фрейя изобщо отказа да се преобразява с възражението, че няма кой да й носи дрехите, за да ги облече, когато възвърне истинския си облик, а за всички тях се оказа невъзможно да накарат Идун да проумее колко наложително е това преследване, понеже тя непрекъснато спираше да се диви на красиви камъчета и метални жили в земята или на черните лилии, които растяха навсякъде, където водата се процеждаше през стените.

Фрейр предложи да преобразят Идун, тъй както Локи някога я беше превърнал в лешник, за да избяга от преследването на Ледения народ. Но Браги не искаше и да чуе, затова накрая те продължиха пеша и много по-бавно, отколкото им се искаше.

Общо взето, слизането на шестимата беше дълго и изпълнено със свади: Хеймдал упорито твърдеше, че Один не би могъл да ги предаде, Фрейя се оплакваше от праха, Браги пееше весели песни, които изнервяха всички, Ньорд беше нетърпелив, Фрейр — подозрителен, а Идун бе дотолкова лишена от всякакво чувство за опасност, че се налагаше непрекъснато да я държат под око, за да не се загуби някъде. Въпреки това те прекосиха Стронд само час след Ловджийката, защото Скади имаше свои грижи в лицето на Нат Парсън и Адам Скатъргуд, които значително я забавяха.

Междувременно от другата страна на Стронд още някой вървеше по следа. Лесна за откриване, ако знаеш къде да гледаш: разбира се, Капитанът беше прикрил цветовете си, но на всеки завой бе оставил дребни знаци, скрити в стените на тунела или под камъните по пътеката, за да покаже накъде е тръгнал.

Не че Захар имаше някакви съмнения накъде е тръгнал, а само Капитанът можеше да е достатъчно луд или хитър, за да вярва, че такъв като него може да се завърне от такова място.

Но това беше Капитанът, а Захар отдавна се бе научил да не подлага заповедите му на съмнение.

Той го беше настигнал в един склад с храна, където гоблинът възнамеряваше да поседне на прасенце и буре бира. Отначало Захар не го позна — преоблечен във фустите на Лудата Нан, мръсен, преследван и на ръба на изтощението — но Локи скоро му обясни кой е и го накара да му се покори със заплахи и руни, като говореше тихо и припряно, сякаш се страхуваше да не го чуят.

— Защо аз? — отчаяно възкликна Захар.

— Защото ти си тук — отвърна Локи. — И защото нямам голям избор.

На Захар му се прииска да е някъде другаде. Но нарежданията на Локи бяха съвсем ясни, затова гоблинът сега вървеше по дирята му, събираше оставените знаци по пътя и от време на време опипваше кесията на врата си — кесия, която Капитанът му даде с указания как да я ползва, ако стане нужда.

Локи беше загазил, в това нямаше съмнение. Захар нямаше нужда от магия, за да го разбере. Загазил беше здравата и продължаваше в същия дух, но поне беше жив, макар че гоблинът не можеше да каже докога.

Той през половин час надничаше в кесията. Вътре имаше нещо, което приличаше на обикновено камъче, но Захар виждаше изписаните върху него руни: Ос за Аезир, Бяркан и Каси, личният знак на Капитана, всичките изобретателно съчетани в сигла, която несъмнено беше сиглата на Локи:

razvitie.png

— Този камък с руни ще ти показва какво да правиш — обясни му Капитанът, докато тъпчеше дрехи и храна във вързоп. — Следвай ме отблизо и се пази да не те видят.

Да го последва — накъде? Захар не посмя да попита. Всъщност нямаше и нужда — изражението на Капитана му казваше повече, отколкото гоблинът би искал да знае. Локи отиваше в Хел, разбира се — място, за което Захар не искаше да слуша дори в легенди, — и вземаше Мади със себе си.

— Ако камъкът почервенее — каза Капитанът, — значи съм в смъртна опасност. Ако почернее — той сви набраздените си от белези устни, — това значи, че вече нищо не може да ме спаси.

На Захар почти му се искаше камъкът да почернее. Той следваше дирята, както му се струваше, от дни, беше гладен, жаден, уморен и с всяка крачка го обземаше все по-голяма тревога. В дълбините на долните тунели имаше плъхове, плъхове и хлебарки, големи колкото него. Имаше ледени води и невидими дупки, имаше гейзери, серии ями и варовикови вдлъбнатини. Но Захар продължаваше да върви по следата, макар че вече не беше сигурен дали това, което го тласка напред, крачка след крачка, е страх, преданост или просто неговото проклето любопитство.

Камъкът беше почервенял преди около час. И цветът ставаше все по-наситен.