Джоан Харис
Рунически знаци (45)

11

В тунелите под Хълма Червен кон Захар-в-Чувал напразно се мъчеше да предотврати бунт. В отсъствието на Капитана и при задълбочаващата се криза при Окото на Коня всичко беше започнало да се разпада и единствено убеждението му, че Капитанът, първо, е жив и, второ, може да обвини Захар за целия този смут, му пречеше да се присъедини към бандата в грабежите, разрушаването и беснеенето.

— Казвам ти — разправяше той на приятеля си Туршия-на-Вятъра. — Като се върне и завари тая бъркотия…

— Че как ще се върне? — прекъсна го гоблин на име Сръчен-и-Смел. — Окото е затворено. Обърнали са Портата. Трябва да копаем като зайци, та да излезем на Горната земя, пък и да излезем, там навред има пазачи, отряди и какво ли още не. Аз викам да стягаме бохчите, да вземаме каквото си струва да се вземе и да вървим с цялото Добро племе от тук, докато още можем.

— Ама Капитанът… — понечи да възрази Захар.

— Остави го — каза Сръчен-и-Смел. — Залагам десет към едно, че вече е мъртъв.

— Прието — обади се Туршия, надушил залог.

Захар изглеждаше разтревожен.

— Никак не ми се струва… — започна той.

— Тъй ли? — прекъсна го Сръчен и се ухили. — Заложиш ли, аз плащам при загуба. Голямо буре бира, ако е мъртъв. Става ли?

— Става — съгласи се Туршия и му стисна ръката.

— Става — каза Захар, — обаче…

— Става — обади се приятен и твърде познат глас зад тях.

— А! — възкликна Захар и бавно се обърна.

— Ти беше Захар-в-Котел, нали? — попита Локи.

Гоблинът измърмори сподавено възражение.

— Тъкмо за вас приказвахме, господин Капитане, разправяхме как ще дойдете навреме… хе-хе… да видите как всичко е готово и в очакване на вашите нареждания ние… хе-хе…

— Захар, кашлица ли имаш? — попита Локи със загрижен вид.

— Не, господине, Капитане. Та си викаме ние, момчетата…

Захар се обърна към останалите за подкрепа и за голямо свое учудване видя, че те вече бяха избягали.

 

 

С общи усилия те успяха да обърнат руните и да отворят Хълма. Подземният трус разруши Окото на Коня и то остана отворено за постоянно — тъмен тунел, който водеше към Долната земя.

Локи не искаше да отиват там. Но Мади го убеди в обратното. Едноокият беше твърде слаб, за да промени облика си, а не можеха да очакват, че ще стигнат далеч само с една соколова премяна за двамата.

Не, каза тя, единственото разумно нещо е да удържат Долната земя колкото може по-дълго и да обмислят възможностите за ново сътрудничество.

— Сътрудничество?

Мади виждаше, че Локи се чувства също толкова неловко от тази мисъл, колкото и Едноокият. Но той съвсем не беше глупав и бързо си даде сметка, че с враг като Скади ще има полза от това да останат заедно.

Сега те седяха в личните му покои на ядене и вино (донесени от Захар) и разговаряха. Никой не ядеше много, с изключение на Мади, която беше изгладняла. Один само пиеше по малко вино, а Локи седеше отстрани наежен и неспокоен.

— Трябва да останем заедно каза Мади. Да изгладим различията и да работим задружно.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна Локи. — Теб не са те убили в Рагнарьок.

— Убили? — възкликна Мади.

— Ами в общи линии — съгласи се Один. — Нали знаеш, че обикновено не те пускат в Черната крепост на Задгробния свят, ако си още жив.

— Но ако са ви убили, тогава как…

— Дълга история, Мади. Може би някой ден…

— Във всеки случай сега с нас е свършено — прекъсна го Локи. — Редът е по петите ни. Спящите са будни…

— Не всички — побърза да каже Мади.

— Така ли? И колко време, мислиш, ще е нужно на Скади, за да събуди останалите?

— Е — обади се Один, — поне Шепнещият не е у тях.

Мади много усърдно заразглежда ноктите си.

— Не е, нали?

— Ами… не точно.

— Какво? — той повиши тон. — Мади, на сигурно място ли е? Къде го остави?

Последва доста неловко мълчание.

— Къде си го скрила? — изрева Локи.

— Ами мислех, че постъпвам правилно. Скади щеше да те убие, ако не бях предприела нещо.

— Тя и без това ще ме убие — отсече Локи. — И теб ще убие за това, че ми помагаш. А що се отнася до Генерала… И него ще убие — той погледна Один. — Освен ако не разполагаш с някой невероятен трик, в което се съмнявам…

— Не разполагам — каза Один. — Но знам, че ако Ванир са будни, тогава можем да направим само едно.

— Какво? Да се предадем? — попита Локи.

Один го стрелна с предупредителен поглед.

Локи допря пръст до набраздените си устни.

— Някои Вани са ми предани — каза Один. — Останалите могат да бъдат спечелени. Не можем да си позволим да се противопоставяме едни на други. Ако се наложи да тръгнем на бой срещу Реда, ще имаме нужда от всяка помощ, която можем да получим.

Локи кимна. Усмивката му беше изчезнала, сега той гледаше с готовност, почти с копнеж, както край огнената яма, когато каза на Мади, че предстои война.

— Значи мислиш, че ще го направим?

— Мисля, че сме длъжни — гласът на Один прозвуча сериозно. — Разбрах го още когато я намерих, седемгодишна, дива като вълче, с този знак на дланта. Как беше попаднала там — нямах представа, но всички признаци бяха налице от самото начало. Неразчупена руна — не коя да е, а Аеск — вродена способност да мята мисловни руни, дори името й…

— Името ми? — попита Мади.

Двамата не й обърнаха внимание.

— Тя изобщо не подозираше — продължи Один. — Аз я хранех с легенди, с полуистини. Но от самото начало знаех. То беше в кръвта й. Не можеш да си представиш колко пъти ми се искаше да й кажа — колко пъти бях готов да отстъпя пред молбите й и да я отведа със себе си на Края на Света.

— Какво да ми кажеш? — попита Мади, която започваше да губи търпение. — Какво има на Края на Света? Едноок, какво не си ми казал?

— Но знаех, че е в безопасност — продължи Один, без да й обръща внимание. — Знаех, че докато живее в тази долина, край Хълма Червен кон, няма да й се случи нищо лошо. Може би дребни неприятности с другите деца…

— Дребни неприятности! — възкликна Мади и си помисли за Адам Скатъргуд.

— Да, дребни — отсече Один. — Знаеш ли, не е лесно да си бог. Трябва да поемаш отговорност. Не всичко е златни тронове и замъци в облаците.

Мади го гледаше втренчено със зяпнала уста.

— Бог?

— Пророк, демон, каквото е там.

— Но аз съм Фурия — каза Мади. — Ти сам го каза.

— Излъгах — призна Один. — Добре дошла в семейството.

Мади само стоеше и ги гледаше.

— Вие сте луди — каза тя. — Аз съм дъщеря на Джед Смит от село Малбри. Руническо клеймо, няколко магии — това не ме прави представител на Пророческото племе. Не ме прави същата като вас.

— О, прави те — отвърна Локи усмихнат. — Това беше предсказано преди векове. Но нали знаеш какво казват: никога не вярвай на Оракул. Дарбата им е пълна заблуда. Думите им звучат пророчески, но придобиват смисъл едва когато всичко вече се е случило.

— Тогава коя съм аз? — извика Мади.

— Не се ли досети? Толкова доказателства — и не се досети?

— Кажи ми, Локи — сопна се тя, — иначе, кълна се, ще те изпепеля, независимо дали си ми роднина или не.

— Добре — успокои я Локи. — Не се горещи.

— Тогава ми кажи — настоя Мади. — Ако не съм дъщеря на Джед Смит, тогава коя съм?

Один се усмихна — истинска усмивка, която придаде малко нежност на суровото му лице.

— Името ти е Моди — накрая произнесе той. — Ти си моя внучка.