Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рунически знаци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Runemarks, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоан Харис

Заглавие: Рунически знаци

Преводач: Магдалена Куцарова-Леви

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Печатница: Полиграфически комбинат Жанет 45, Пловдив

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-667-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5158

История

  1. — Добавяне

13

„Споделената трудност е преодоляна трудност“, или поне така гласи поговорката. За свой късмет Захар-в-Чувал нямаше и представа, че сега споделя трудностите на пътуването си към Хел с Один, шестимата Ванир, Ловджийката, Нат Парсън, мъртъв Екзаминатор, Адам Скатъргуд, жената на свещеника, един фермер от долината и угоено прасе, а дори да знаеше, това едва ли щеше да му вдъхне кураж.

Гоблинът поглеждаше руническия камък през около пет минути — или въображението му работеше извънредно, или за кратките интервали от време камъкът потъмняваше все повече и повече. Според Захар не беше игра на въображението и той знаеше как трябва да постъпи.

— Подземният свят — трескаво мърмореше гоблинът. — Този ще да е по-луд, отколкото си мислех. Да слизам в Подземния свят, значи? Да диря някакъв си Шепнещ? „Какво ще рече Шепнещ?“ — викам му аз, а той ми вика…

„Не ме разочаровай.“

Гоблинът потрепери. Нещата явно вървяха на зле, но той знаеше, че Капитанът има способността да се измъква от затруднения. А ако се измъкнеше и Захар го предадеше…

Той гледаше като омагьосан руническия камък и виждаше как цветът му става все по-наситен — от цинобър през пурпурен към рубинен.

„Камъкът ще ти показва пътя“ — уверил го беше Капитанът. Захар и преди бе виждал такива камъни, но никога не ги беше използвал. Руническата магия беше за Пророческото племе, не за гоблини като него, и Захар се чувстваше неловко само като го докосваше, а не си представяше как ще го използва.

Но дотук камъкът наистина показваше вярно пътя — всяко развалено заклинание, всяка цветна следа. И ето че най-после дирята свърши и талисманът щеше да му открие пътя към Хел — път, по който никой от живите не биваше да поема, ако искаше да остане жив.

„Ако почервенее, значи съм в смъртна опасност.“

Захар хвърли камъка на земята, точно както бе казал Капитанът. И изведнъж в краката му зейна коридор, който само допреди малко не съществуваше. Вътре беше тъмно — надолу лъкатушеха стъпала, направени сякаш от черно стъкло, и гоблинът знаеше, че в долния им край започва последната отсечка от пътя към Подземния свят и към Шепнещия.

Той отново сведе поглед към талисмана на Капитана, който от рубиненочервен бе придобил цвят на волска кръв, а след миг заискри с тъмния блясък на превъзходно отлежало вино.

„Ако почернее…“

„Богове“ — помисли си Захар.

И като скимтеше от уплаха, той прибра камъка в джоба си и отново пое в пъргав тръс по тясното стълбище, а оттам по пътеката, водеща към Земята на мъртвите.

 

 

Почти три дни бяха изминали, откакто Один тръгна из Долната земя по следите на бегълците. През това време той бавно и постепенно слизаше надолу, като предпочиташе по-тесните коридори и винаги гледаше реката да го отделя от преследвачите му. Така прекоси два пъти Стронд и пое към Подземния свят по обиколен маршрут е надеждата, че Скади и свещеникът ще изгубят следата му.

През това време Один не беше слагал залък в уста, не беше спал. Продължаваше да се движи в пълна тъмнина, но установи, че чувството му за посока се е изострило неимоверно и че разпознава цветовете с такава точност, каквато не помнеше отпреди войната.

Той беше доловил присъствието на Ванир в Долната земя, както и присъствието на Ловджийката. Изкушаваше се да се свърже с тях, но в сегашното си състояние не смееше. По-късно щеше да го стори, в целия си блясък и след като си върнеше Шепнещия разбира се, ако изобщо някога си го върнеше.

Сега Один беше зает с разчитането на знаците, а те бяха многобройни, опънати из Долната земя като струни на арфа, настроени на пронизителен тон. Това изискваше съсредоточаване и магическо сияние, но с всеки следващ знак лошите му предчувствия се усилваха.

Накрая хвърли руните. Хвърли ги на сляпо, но това нямаше значение, посланието им беше достатъчно ясно. Първа излезе Раедо, обърната. Собствената му руна, пресечена с Наудр, руната на Смъртта.

odearnaudr.png

После Ос, расата Аезир; Каен, обърната; Хагал, Унищожителят; и накрая Турис, руната на Победата.

chetiri.png

„Но за кого? — помисли си Один. — За Реда или за Хаоса? И на чия страна са Аезир?“

Значи се започваше. Не над земята, както си представяше, а дълбоко в сърцето на самия Хаос. Не войната — явно още не, но и войната щеше да дойде, тъй както след есента идва зима. Локи беше част от това, Мади също. Какво бе предизвикало веригата от събития? Пробуждането на Спящите? Откриването на Шепнещия? Нещо друго? Один не можеше да каже. Но знаеше едно. Той трябваше да бъде там.

 

 

Друг, който трябваше да бъде там, беше Етелбърта Парсън. Защо — не знаеше, но докато двамата с Дориан вървяха към крайната си цел, тя го чувстваше все по-силно. Те понасяха студ и лишения, краката им бяха целите в мазоли, храната им беше свършила, имаха само няколко сурови картофа, които пазеха за прасето. Свършило бе и маслото за лампата, но Етелбърта безстрашно продължаваше да върви след Дебелата Лизи, която душеше из лабиринта на Долната земя.

Дориан Скатъргуд отдавна беше престанал да се надява, че ще намерят, когото и да било в този безкраен лабиринт. Сега му се струваше невъзможно да намерят дори пътя към дома, макар че не това бе причината да продължава да върви. Пред него сред фосфоресциращите стени се мяркаше смътният силует на Етел. Търпелива, неуморна, тя не се плашеше нито от плъховете и гоблините, които срещаха из по-горните коридори на Долната земя, нито сега от преминаващите мъртъвци.

— Няма защо да се страхуваме от тях — каза тя на Дориан, когато се разминаха с първата вълна от шепнещи духове; той се притисна към стената разтреперан от ужас, а Етел просто мина през потока и продължи, без да обръща внимание на жалните гласове около тях, като пренебрегна дори познатите гласове на Джед Смит и Одън Бригс, които тръгнаха след тях към Земята на мъртвите.

 

 

Пътят към Хел бе достатъчно тежък за Мади. Но за Один беше още по-тежък: той не можеше нито да затвори слепите си очи за присъствието на мъртвите, нито да запуши ушите си за техните молби и проклятия. Те го усещаха, подхващаха го като вълни и го носеха напред, без краката му почти да докосват земята.

Один не за пръв път предприемаше това рисковано пътуване. Всеки път беше неприятно, но този път му се струваше, че има някаква промяна. Мъртвата тълпа бе обзета от нещо подобно на очакване, сякаш споделяше някакво знание, и това го изнервяше. И за пръв път те му заговориха — нарекоха го по име:

Слепецо по пътя към Хел (молих ти се, ти ме остави да умра),

Один Безокия, още ли си жив? Не…

За…

Дълго.

Когато най-после чу жив глас и долови цветовете на живо същество, той едва не ги изгуби сред глъчката и суматохата. Жалният глас ту се надигаше, ту затихваше, сякаш водеше продължителен спор със себе си, после млъкна за миг и отново поде едностранчивия си спор:

разправям ти не мога

не мога, не ща, схващаш ли, не ми е в природата, не можеш ме накара, може и да можеш, само че

смъртна заплаха вика той

смъртна заплаха

Следата беше златиста като на гоблин, с все по-ярки жилки на неувереност и страх. В близост до нея имаше и още нещо — талисман може би, пропит е магическо сияние, белязан с твърде познат знак.

Один ни най-малко не се интересуваше от Захар-в-Чувал, но достатъчно добре познаваше сиглата на Локи и не му беше никак трудно с помощта на Ир и Наудр да се приближи незабелязан към гоблина и да го сграбчи, преди създанието да успее да избяга.

След секунди отчаяният Захар се озова в юмрука на Один.

— Я, Генерале, ваша чест — заговори той. — Каква изне…

— Спести си бръщолевенето — прекъсна го Один и седна на каменистата земя, стиснал здраво Захар за яката. — След малко ще произнеса едно име и ти ще ми кажеш всичко, което знаеш. Ще ми го кажеш ясно, бързо, откровено и без нито една излишна дума. Иначе ще ми се наложи да ти строша врата. И без това може да го строша. В момента не съм никак добре. Ясно ли е?

Захар закима така енергично, че цялото му тяло се разтресе.

— Готов ли си?

Той отново закима.

— Добре — каза Один. — Локи.

Гоблинът преглътна. Като си спомни заплахата на Один, той издърдори всички сведения на един дъх:

— Спасителнамисиявзадгробниясвятбащатанамадисмъртнаопасноствреметоизтича…

— Чакай — пръстите на Один стиснаха по-силно врата на Захар. — Още веднъж. Бавно.

Захар кимна.

— Задгробният свят — произнесе той със сподавен глас. — Спасителна мисия. Бащата на Мади. Смъртна опасност. Времето изтича.

— Не разбирам и дума от това, което казваш — отсече Один.

— Понеже ме душите, господарю — отвърна Захар.

Один охлаби хватката си.

— Благодаря, господарю — каза извинително Захар и седна на пода. — Само че доста време мина, откак си наквасих за последно гърлото, господарю, а пък тя е дълга и широка. Да взема да ви я разкажа както мога, ще ме прощавате, ама и вратът ми да е цял. Става ли?

Один въздъхна. Гоблини. Да очакваш разумен отговор от гоблин е все едно да разпитваш умрелите. Той овладя нетърпението си и заговори отново:

— Кажи ми сега. Къде е брат ми?