Джоан Харис
Рунически знаци (39)

5

Междувременно на около миля от там Мади бързо настигаше орела и ястреба. Тя летеше високо над тях, далеч извън полезрението им, и беше почти сигурна, че не са я забелязали. Сега направи лек завой надясно, все така на голяма височина, и със зоркия си поглед на сокол огледа селото.

Видя ареста, схлупена малка сграда недалеч от църквата. Един пазач стоеше отвън, втори като че ли надничаше вътре. „Само двама. Добре“ — помисли си Мади.

В селото всичко изглеждаше спокойно. Не се мяркаха хора от отряда, нямаше признаци на никакво оживление. Ханът „Седемте спящи“ беше затворен за през нощта и вътре блещукаше самотна светлинка: несъмнено госпожа Скатъргуд бе намерила друга нещастна душа, която да се занимава с чистенето.

По улицата зад хана със залитаща стъпка и шумни възгласи крачеха двама закъснели гуляйджии. Мади веднага позна единия от тях — Одън Бригс, керемидчия от Малбри — но й бяха нужни няколко секунди, за да познае втория.

Вторият беше баща й, ковачът.

Това я накара да се стъписа, но тя продължи да лети. Не можеше да си позволи никакво забавяне. Надяваше се само ако нещо се обърка, Джед да прояви достатъчно здрав разум и да стои настрана. В края на краищата той й беше баща и Мади би предпочела да не го излага на опасност — всъщност тя би предпочела да не излага на опасност никого от жителите на селото — когато започнат да хвърчат искри.

Вече наближаваше покрайнините на Малбри. На по-малко от сто ярда пред нея ястребът и орелът започнаха да се снишават.

Мади спря и рязко пикира от голямата височина, на която беше летяла. Спусна се до църковната камбанария, прелетя покрай нестройния й шпил, запърха и изящно кацна в пустия двор на църквата.

Соколовата премяна се оказа лесна за събличане. Едно тръсване на раменете, едно заклинание — и тя падна на земята, като на Мади остана само да я сгъне колкото може по-добре и да я затъкне в пояса си. За разлика от другите двама с променен облик, под наметката тя беше останала с дрехите си. Добре. Това й спестяваше малко време.

Мади се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Църквата беше тъмна, както и домът на свещеника. Само един прозорец под стряхата светеше. Добре, отново си каза тя. Като съжали за изгубеното птиче зрение, Мади намери пътеката и безшумно се затича по нея към пустия селски площад точно когато часовникът на църквата удари дванайсет и половина.

Време беше.

В небето над Малбри времето на Локи изтичаше. Той разсъждаваше трескаво през целия полет, но така и не намираше изход от затрудненото си положение.

Опиташе ли да се измъкне, орелът щеше да го хване и да го разкъса с ноктите си.

Останеше ли, щеше да се сблъска с един или двама свои врагове, които нямаха никакви причини да го обичат. Знаеше, че Скади ще се разправи с него в мига, в който разбере, че той за пореден път я е излъгал. Колкото до Генерала, каква милост можеше да очаква от него?

Дори ако успееше да се измъкне — може би по време на препирнята или в суматохата при освобождаването — колко щеше да трае свободата му? Ако бягството на Один успееше, той скоро щеше да го подгони. Ако Генералът не го направеше, щяха да го сторят Ванир.

„Изгледите не са добри“ — мислеше Локи, докато се снишаваше. Единствената му надежда беше Мади да застане на негова страна. Това не изглеждаше много вероятно. И все пак тя вече можеше да го е убила, и то два пъти. Но предпочете да не го нрави. Хитрецът не знаеше какво означава това, може би…

Зад него орелът нададе рязък писък: „Побързай!“; и Локи покорно продължи да се спуска.