Джоан Харис
Рунически знаци (34)

11

Щом Локи спомена Шепнещия, Мади се вцепени. Покрай тревогата си за Едноокия не й беше минало през ум колко опасно е да носи Оракула със себе си в залата на Спящите.

Сега го разбра и започна бясно да се оглежда за място, където да го скрие. Осъзна, че за щастие ледената пещера е може би единственото място в Долната земя, където такова нещо е възможно, защото светлите следи, с които въздухът тук беше изпъстрен, бяха толкова ярки и толкова многобройни, че сред тях и мощно сияние като това на Шепнещия можеше да остане незабелязано за известно време.

Мади предпазливо пропълзя зад блока, където се беше скрила в началото. Изстърга леда в основата му с върха на ножа си и установи, че може да го издълбае достатъчно, за да направи вдлъбнатина, в която да се побере Шепнещият. Запечата я с Ир, покри я с няколко шепи твърд сняг, огледа резултата и реши, че може да свърши работа.

Трябваше да свърши, помисли си тя. Нямаше време, Едноокият беше пленен и макар че Локи трудно можеше да се нарече приятел, Мади не възнамеряваше да стои отстрани и да гледа как го насичат на парчета. Затова тя се изправи и спокойно тръгна към двамата противници, които се гледаха в очите.

Дотук добре. Локи спечели малко време.

Разбира се, това беше най-лошият възможен късмет: да попадне не на кого да е, а точно на Скади, Скади в целия й блясък, гневна, бдителна и силна както преди — при нея Иза не беше обърната — а и Локи поначало не беше голям воин и дори в доброто старо време разчиташе повече на съобразителност, отколкото на умения за боравене с оръжие.

„Този рунически камшик“ — мрачно размишляваше той. Несъмнено беше някаква магия от Древните времена, когато все още разполагаха с достатъчно време и сили, за да ги пилеят за такава сложна изработка. Ударът не беше насочен право към него — в противен случай сигурно щеше да му откъсне ръката — но въпреки това Локи имаше чувството, че са го ударили по кокалчетата с дебела тояга. Цялата ръка го болеше, дясната му китка все още беше изтръпнала и вероятността през следващия час да може да оформя и най-простите руни бе нищожна.

Но той беше жив, противно на всички очаквания, и засега това бе достатъчно, за да го развесели. Поне засега…

Скади стоеше с гръб към Мади и разбра за приближаването й по внезапното безпокойство, което блесна в очите на Локи. Ловджийката се обърна и видя младо създание на не повече от четиринайсет години, което уверено вървеше към тях.

— Скади — каза момичето, — радвам се да се запознаем. Виждам, че с Локи наваксвате пропуснатото време.

Локи преглътна. За втори път този ден се чувстваше объркан и чувството не му харесваше. Съвсем ясно съзнаваше, че една дума на Мади е в състояние да го осъди на смърт. И кой можеше да я вини? Не бяха се разделили като приятели.

И все пак, мислеше той, винаги има надежда. Умът му вече прехвърляше планове и възможности.

— Скади — заговори Хитрецът, — запознай се с Мади Смит.

Ако момичето все още носеше със себе си Шепнещия, Локи беше обречен. Ако откажеше да се включи в играта му, пак беше обречен. Може би и двамата бяха обречени, защото макар че Мади безспорно притежаваше сила, Скади беше стара и калена в битките, а с това смъртоносно магическо сияние в ръцете й Локи не виждаше какви шансове имат, ако се стигне до битка.

Мади обаче изглеждаше весела.

— Приятно ми е, Скади — поздрави тя. — Предполагам, че Локи ти е казал защо сме тук.

— Всъщност не съм — обади се Локи. — Ние… говорехме за миналото.

— Ами его как стоят нещата — продължи Мади и протегна ръка, за да го изправи на крака. — Заловили са Едноокия. И използват Словото.