Джоан Харис
Рунически знаци (29)

6

Лицето се намираше дълбоко под повърхността, наполовина скрито от миниатюрните цветчета бял скреж. Но със сигурност беше женско лице, бяло и далечно под леда.

— Коя е тя? — попита момичето.

То разчисти с длани част от скрежа. Ледът отдолу бе тъмен и бистър като езерна вода. Под него лежеше жената, стройна като меч, скръстила ръце на гърдите, със светла къса коса, разпиляна и заплетена в ледените кристалчета около главата й.

— Виж сама — каза Шепнещият.

С трепереща ръка Мади оформи Бяркан. Руническата светлина сякаш озари всеки отблясък, всяка лъскавина, всяка руна, издълбана на повърхността на ледения блок, с искрици, от които очите я заболяха.

Тя установи, че през кръгчето вижда жената съвсем ясно: лицето й бе неподвижно и хладно красиво, с високи скули и плътни устни, характерни за северните народи. Беше обута в ботуши до коленете и облечена в туника, пристегната с колан на кръста, а на колана висеше дълъг бял нож.

Но най-поразителна бе цветната следа на жената. Тя беше студено и ослепително синя като самия лед и макар че плътно обгръщаше тялото като при сън, със сигурност бе жива. Светлината й беше леко по-слаба от тази на клеймото на дясното бедро.

Руната Иза — Лед.

Едва сега Мади забеляза магическите сияния, които опасваха ледения блок: сложна верига от руни, много напомняща на мрежата, с която Локи беше омотал Шепнещия.

— Значи е било истина — тихо промълви момичето. — Има и други като нас.

Мади осъзна, че се е страхувала да повярва. Изведнъж й се прииска да крещи като обезумяла от радост.

Не го направи — спомни си за каскадата от висулки над главата си — и стисна юмруци от неудържимо задоволство. Сега забеляза, че по-нататък има още ледени блокове, подпрени на колони, застанали като стражи в бляскавата зала. Общо седем, строени в редица като легла с балдахини, издигнати на колони с украса от ледени кристалчета, с покривала от скреж.

— Кои са те? — попита Мади.

— Спящите — отвърна Оракулът. — Но няма още дълго да спят.

Мади си спомни за пещерата е огнището.

— Това дело на Локи ли е?

— Не.

— Едноокият знае ли?

— О, да. Знае.

— Тогава защо не ми е казал?

— Аз съм Оракул — отговори Шепнещият. — Не чета мисли.

Мади отново погледна ледената жена.

— Коя е тя?

— Попитай нея — каза Шепнещият.

— Как?

— По обичайния начин.

— Тоест като я събудя?

— Защо не? И без това все някога ще го направиш.

Мади силно се изкушаваше да опита. Спомни си пророчеството на Шепнещия: как Спящите ще се събудят и Тор ще се освободи от Задгробния свят; но в същото време знаеше колко лукав е Оракулът и не й допадаше тонът му на превъзходство.

— Нищо няма да направя — каза тя, — докато не ми кажеш кои са те.

— Те са Ванир — отговори Шепнещият. — Лежат тук още от Рагнарьок. Сянката на Сурт се спусна над Световете, Аезир паднаха един по един. Победени, Ванир отстъпиха и се скриха и с останките от сиянията си, създадоха това полускривалище, полугробница с надеждата, че един ден ще се пробудят в новия свят, в новия Асгард.

— В новия Асгард? — попита Мади. — Къде е той?

— Пророкуването не е точна наука. Все някога и това ще се сбъдне. Но може би не за приятеля ти Едноокия…

Мади стрелна с поглед Оракула.

— „Виждам Генерал, стои сам?“

Шепнещият отвърна с ледена усмивка.

— Значи все пак си ме слушала — отбеляза той. — Приятно е да ценят труда ти. Сега събуди Спящите, бъди добро момиче, и да пристъпим към останалата част от пророчеството ми…

— Ами… — Мади се поколеба. — Трябва първо да поговоря с Едноокия.

— В такъв случай ще ти се наложи дълго да чакаш — отговори Шепнещият и цветовете му грейнаха по начин, който момичето свързваше със самодоволство.

— Защо? — попита то. — Какво е станало с него?

Тогава Шепнещият й разказа за залавянето на Едноокия, за битката с преследвачите и за последвалите събития. Няма никакво съмнение, отсече Оракулът. Той беше свикнал с Генерала, знаеше как мисли, усещаше всяка магия, която прави.

— Борил се е с тях — каза Шепнещият, — но те са били много и е загубил битката. Ако беше мъртъв, щях да съм разбрал. Затова предполагам, че са го отвели на някакво място в селото ви, където прибират задържаните…

— В ареста — отвърна Мади.

— Най-вероятно. А там, както можем да предположим, онзи, който е използвал Словото на Хълма, ще бъде много нетърпелив да го разпита.

Мади ококори очи от тревога.

— Няма да му причинят болка, нали?

— Това въпрос ли е?

— Разбира се! — възкликна тя.

Шепнещият самодоволно се подсмихна.

— Тогава отговорът е „ще“. Ще му причинят. Ще изтръгнат от него всяко сведение, което може да им даде, и когато свършат, ще го убият. И след като го убият, ще подгонят останалите. И няма да спрат, докато не премахнат и последния от вас. Надявам се, че това е изчерпателен отговор на въпроса ти.

— Ох — изпъшка Мади. След дълго мълчание добави: Това… мнение на запознат ли е или е пророчество?

— И двете — отвърна Шепнещият. — Освен ако, разбира се, не предприемеш нещо.

— По какво мога да предприема аз? — попита Мади отчаяна.

Шепнещият се разсмя — сух, неприятен звук.

— Какво да предприемеш ли? — възкликна той. — Мило момиче, ще трябва да събудиш Спящите.