Джоан Харис
Рунически знаци (31)

8

Предпазливостта на Екзаминатора се видя прекалена — дори малодушна — на свещеника. Нат обаче не притежаваше опита на този човек и не знаеше почти нищо за децата на Огъня. От друга страна, Екзаминаторът, който като всички други членове на Ордена нямаше име, а само жигосан на ръката номер, и преди се беше сблъсквал с демони.

Първата му среща с демон се състоя преди около трийсет години. Тогава той беше млад ученик, студент във Вселенския град, и не взе дейно участие в страховития процес. Но го запомни добре. Разпитът продължи близо четиринайсет часа и към края създанието изтощено, с разчупена руна — полудя.

Въпреки това двама Екзаминатори, въоръжени със Словото, и трима чираци с мъка го удържаха и когато най-после довлякоха виещия демон до кладата, той ги прокле с такава сила, че трима от тях ослепяха.

Младият ученик не забрави случката. След упорито учене той влезе в редиците на Ордена и избра да прекъсне следването си, за да се захване с по-активна работа, а след време оглави просветителската програма за Райдингс и по-далечните села и се зае да изкоренява злото навсякъде, където го срещне.

В замяна на тази своя жертва получи Словото. То рядко се даваше на младежи като него, особено такива, който не са довършили дванайсетата година от учението си, но в някои случаи се допускаха изключения, а и пътуващите служители на Ордена се нуждаеха от всяка защита, която можеха да получат.

При първото си излизане от Края на Света Екзаминаторът се сблъска с поне двайсет случая, за който си струваше да докладва в Отдел „Архиви“. Повечето от тях се оказаха фалшива тревога: измамници, мелези, странници от Външността и особняци без каквато и да било същинска сила. Той започна да се примирява с факта, че в повечето случаи всекидневната му работа ще се състои в изравяне на гоблински боклуци, засипване на свещени извори, събаряне на побити в кръг камъни и грижа за това старите безпорядъчни обичаи да си останат мъртви и погребани.

Но няколко пъти му се случи да види неща — тревожни неща, който осмисляха жертвата му. Сред тях беше и едноокият мъж от Малбри и Екзаминаторът се разкъсваше между надеждата, че най-после е открил нещо достойно за вниманието на Главния Екзаминатор, и страха, че може да му се наложи лично да се заеме със създанието.

Много по-доволен щеше да бъде, ако скитникът беше вързан със силата на Словото. Но Екзаминаторът бе изразходвал голяма част от самообладанието си на Хълма Червен кон и за да посмее да използва отново Словото, трябваше дълго да се подготвя.

Защото Словото не беше инструмент за всеки ден. За всяка негова употреба — освен във военно време — трябваше да се дава подробен отчет и датата се вписваше в дебелите регистри на Отдел „Архиви“. А и не беше лесно за ползване, понякога за подготовка бяха нужни часове, но резултатите бяха незабавни и опустошителни.

И, разбира се, беше опасно. Екзаминаторът го бе използвал по-често от повечето си колеги — общо сто четирийсет и шест пъти за цялата си дълга кариера — но винаги с вътрешен трепет. Защото Словото беше езикът на Безименния. Да го призовеш означаваше да навлезеш в друг свят, а говоренето му представляваше общуване със сила, по-страшна от демоните. Впрочем зад страха се криеше по-дълбока и далеч по-опасна тайна, а именно екстазът от Словото.

Защото Словото беше страст, наслада, по-силна от всяка друга, и тъкмо затова се даваше само на хората, доказали, че могат да й устоят. Екзаминаторът не смееше да го използва два пъти в един ден и винаги спазваше процедурата. Защото въпреки въздържанието си той не можете да се насити на Словото, през цялото време полагаше усилия да държи апетита си в тайна и да се владее. И сега изкушението да го използва бе почти неустоимо. Да говори, да вижда, да знае…

Екзаминаторът погледна затворника си селянин на петдесет-шестдесет години, може би дори по-стар, обут в кожени панталони на пътешественик и загърнат в наметало, на което кръпките отдавна бяха закрили плата. Изглеждаше толкова безобиден, колкото и човек, но Екзаминаторът знаеше, че демоните могат да приемат всякакъв облик, и външният му вид нито за миг не го заблуди.

„По Клеймото му ще го познаете“ — гласеше Книга Откровение.

Още по-тежка бе присъдата на Книга Слова, където бяха записани всички известни букви от Древното писмо и техните варианти заедно с тълкуванията им. От този списък Екзаминаторът лесно разпозна Раедо, Странника, и подозренията му бързо се затвърдиха.

Разбира се, от вниманието му не убягна, че макар и ясна и неразчупена, руната на Странника все пак беше обърната. Това не накара Екзаминатора да отслаби бдителността си. Дори разчупено клеймо можеше да бъде смъртоносно, а цяла руна, пък била тя и обърната, бе същинска рядкост. Всъщност за трийсет години той нито веднъж не беше залавял лично някого с такъв знак и предполагаше, че този човек, колкото и опърпан да изглежда, може да се окаже нещо повече от редови пехотинец във вражески лагер.

— Името ти? — попита Екзаминаторът и замахна с крак като да ритне странника, който се излежаваше в такава нагла поза.

Не го ритна обаче. Той беше Екзаминатор, не Следовател, и намираше насилието за изморително. Освен това си спомни за демона с разчупеното руническо клеймо, който ослепи трима представители на Ордена, и реши, че сега не е време за прибързани действия.

Один се разсмя, сякаш прочете мислите му.

— „Името ми е Неизречен — злорадо цитира той, — защото и имената ми са много.“

Екзаминаторът се стъписа.

— Познаваш Добрата книга?

Один отново се разсмя, но не отговори.

— Ако е така — каза членът на Ордена, — тогава сигурно знаят, че с теб е свършено. Какъв е смисълът да ни се противиш? Времето ти изтече. Кажи ми каквото трябва да знам и може поне да си спестиш болката.

Один не каза нищо, само неестествено се усмихна.

Екзаминаторът присви устни.

— Добре — каза той и се обърна към вратата, — не ми оставят друг избор. Когато се върна, ще се молиш да ми кажеш всичко, което знаеш.

Один затвори единственото си око и се престори на заспал.

— Така да бъде — сухо отсече Екзаминаторът. — Давам ти време до утре да помислиш. На мен може да се смееш, селянино, но ти обещавам, че няма да се смеят на силата на Словото.