Джоан Харис
Рунически знаци (24)

1

Дълбоко в тунелите на Долната земя Мади чувстваше глад и умора и търпението й се изчерпваше. Коридорът беше невзрачен, вървяха по него от часове и от полумрака и равномерното полюшване на тялото й, при всяка стъпка започваше да й прилошава.

Захар се цупеше, откакто разбра, че от него се очаква да върви с нея чак до Спящите.

— Колко още остава? — попита Мади.

— Знам ли — сърдито отвърна той. — Кога съм ходил чак дотам? И ти нямаше да идеш, ако знаеше какво е.

— Защо не ми кажеш? — отсече момичето, като едва се удържа да не го залепи за стената с една мисловна мълния.

— Как би могъл да ти каже? — обади се Шепнещият. — Той не знае друго, освен легенди и приказки. Средства, използвани от невежите, за да забавляват глупаците и да заблуждават лековерните.

Мади въздъхна.

— Предполагам, че и ти няма да ми кажеш.

— Защо? — отвърна Шепнещият. — Нали ще разваля изненадата?

И те продължиха да вървят по коридор, който миришеше на кисело и застояло и им се стори безкрайно дълъг (макар че всъщност дължината му беше три-четири мили). Когато излязоха от Хълма, боботенето на машините отслабна, но и тримата чуха последвалия странен трясък и усетиха хладния трепет, който разтърси гранитния пласт над главите им.

Мади спря.

— Какво беше това?

Звук от магия, помисли си тя. Характерното потреперване като след земетресение — но много по-оглушително, много по-силно от всяко заклинание, което беше виждала.

Шепнещият блесна като око.

— Ти знаеш, нали? — попита го Мади.

— О, да — отговори той.

— Какво беше?

Шепнещият грейна самодоволно.

— Това, драга моя — каза той, — беше Словото.