Джоан Харис
Рунически знаци (74)

15

След миг Йормунганд го подгони и повлече Старостта, вкопчена в потното му тяло. От порутената стена се посипаха камъни, вторият удар я проби и пред Тор и Мади внезапно се разкри главозамайваща гледка към съседната килия. Влечугото мигом промуши глава през дупката и черното му лъскаво тяло сякаш дяла вечност се точи през зейналия отвор.

— Дръж се — каза Мади на Тор, прегърна опашката на змията и се приготви да я последва в неизвестното.

Тор направи същото, пръстите му се вкопчиха в тялото на Йормунганд, коленете му го обхванаха. „Все едно яздиш кон без седло“ — каза си Мади, само че кон без крака, дълъг триста стъпки, бълващ миризлива отрова. Влечугото вонеше, но тя се държеше здраво, стиснала очи срещу отровната пара, която излизаше от устата му.

Отвори ги само за миг и видя, че отново се носи над отвратителната гледка на Задгробния свят. Отдолу долитаха мъчителни викове, накъсани сънища се разпадаха под нея като облаци. А после пропаднаха в ямата и въздухът над главите им се изпълни с ефимери. Мади затвори очи…

И отново ги отвори, когато Световната змия нахлу с писък в тунел от светлина, в чийто край самотен силует — на мъж, както й се стори — се въртеше, сякаш окачен на колело от звезди. Под тях някакво създание, съставено като че ли само от очи, се озъби на Йормунганд и те отново излязоха в открито пространство, където от огнени ями се надигаше смрад на сяра, а над кратер, пълен с човешки кости, русокоса жена се бореше с грамадна бронирана хлебарка.

Мади усещаше как до нея Тор хвърля снаряди по ефимерите долу. Той притежаваше колосална мощ и ударната вълна от снарядите му беше толкова силна, че разкъсваше голата земя под тях и огромни късове от Задгробния свят се разлитаха с бясно въртене из пространството.

Те прелитаха над десетки пейзажи, през десетки килии и десетки тунели. Зад тях оставаха разбити сънища, срутени стени, пробудени сънуващи. Мади можеше само да гадае какво става от змийската отрова очите й пареха и тя с всички сили се държеше за Йормунганд.

Поне Гръмовержецът се забавляваше. Вече беше схванал общата идея, макар тънкостите повече или по-малко да му убягваха. Тор не беше силен в мисленето, но разпознаваше демоните, щом ги видеше, а тук гъмжеше от тях. Възвърнал истинския си облик, той мяташе мисловни мълнии и се чувстваше почти щастлив, и спомените за изминалите петстотин години го напускаха неусетно като далечен сън.

Локи никъде не се виждаше. Избледняващата му следа се губеше сред множеството ефимери и светлинни лъчи, а силуетът му, отчаяно малък до грамадното тяло на преследващото го влечуго, отдавна се бе изгубил от поглед. Мади можеше само да се надява, че той е още жив, под нея тялото на Йормунганд се мяташе яростно, змията набираше сила и разкъсваше всичко по пътя си като машина, която помиташе крепостта на сънищата, сякаш беше трева.

По пътя й хвърчаха късове Задгробен свят, сънуващите се освобождаваха, макар че Мади не можеше да определи дали са Аезир или не, ветровете разпиляваха ефимерите като плява. Веднъж тя дори като че ли зърна какво се простира отвъд стените на Задгробния свят: вихри засмукващ мрак, изпъстрен с мъртви звезди. Полазиха я студени тръпки.

„Богове, това Хаосът ли е?“

Тя затвори очи и се вкопчи в змията.