Джоан Харис
Рунически знаци (68)

9

Далеч, далеч на Края на Света в тайна стая във Вселенския град течеше разгорещена дискусия. Съветът на Дванайсетте от няколко часа обсъждаше тревожните новини от далечните възвишения в долината на Стронд.

Вследствие на тези обезпокоителни сведения Съветът бе свикан с бързина, която на мнозина се стори неподобаваща. При нормални обстоятелства събирането му трябваше да бъде предшествано от няколко предварителни съвещания за обсъждане, седмица пост и молитва, продължителни размисли върху Първичните, Междинните и Напредналите състояния на блаженство и накрая от събрание на старейшините, въоръжени със Словото, от чиито учени редици щяха да бъдат избрани дванайсетте, които да призоват Безименния.

Настоящото събрание бе свикано за броени дни, което по мнението на говорителя му Почетен Магистър Номер 369 — дребен старец над осемдесетте в алени одежди, чийто гигантски трон в службата го смаляваше до размерите на малка маймунка издаваше прибързани намерения, а това беше едновременно опасно и недостойно.

Другите обаче не се съгласиха и вследствие на това със сведена до минимум церемониалност дванайсетте членове — все служители на Ордена с висок ранг — бяха избрани от мнозинството за привилегирования ритуал на Приобщаването.

Сред тях бяха: самият Почетен Магистър, колегата му Магистър Номер 73838, едва младши магистър на седемдесет и пет годишна възраст, и още Магистри с различна степен на старшинство, включително най-старият член на Ордена, Магистър Номер 23.

Всички бяха минали през пост, молитва и пречистване, всички бяха произнесли съответните кантики и бяха размишлявали задълбочено над Словото. И ето че най-после се събраха в Залата на Съвета, просторна аудитория в центъра на Вселенския град, където десетина реда празни банки ограждаха единствената голяма маса за съвещания от масивен дъб, украсена с резба.

Подобно на повечето най-тайни церемонии на Ордена, Приобщаването с Безименния не беше особено интересно зрелище. На всеки страничен наблюдател то би се сторило крайно скучно — дванайсет старци с червени одежди, насядали около маса, и Добрата книга, сложена на поставка за четене по средата. Неколцина като че ли спяха: събитието приличаше на отегчителен семинар, на който лекторът дремеше над катедрата, огрян от прашните лъчи на следобедното слънце.

Дори Словото, което час по-късно всички седящи произнесоха едновременно, трудно можеше да се забележи от страничния наблюдател. То се разнесе като трептене във въздуха, сякаш малко дете хвърли плоско камъче върху гладката повърхност, в която се отразяваше светът, и от падането му се образуваха разширяващи се кръгове, които стигнаха чак до далечния бряг.

Пръв го почувства Магистър Номер 23. Той беше най-възрастният в Съвета на Дванайсетте, сух и сбръчкан като зимна ябълка, и според слуховете можеше да проследи потеклото си чак до ранните години на Ордена.

— О, Безименни — каза той и сред насядалите членове на Съвета пробяга трепет, защото всеки един от тях, участвал в Приобщаване поне двайсет пъти в живота си, се бореше със същото чувство, което едва не погуби Илайъс Гиди.

Разбира се, тези мъже бяха Старейшини на Ордена. Това не беше без значение, но дори Магистър Номер 23 почувства бремето на плещите си, когато смразяващото присъствие на Безименния изпълни съзнанието му.

Чувам те обади се Глас, който отекна в главите на всички от Съвета на Дванайсетте и накара всеки Магистър, Екзаминатор и писар в Ордена да усети как го полазват тръпки.

Магистър Номер 23 почувства как тежестта на този Глас се стовари като планина на плещите му. Дълбоко в съзнанието си той сякаш зърна далечния бряг, обитаван от Безименния, място, където Съвършеният ред бе върховен господар и съвършено блаженство посрещаше онези предани слуги, които можеха да го понесат.

Магистърът се запита дали самият той би могъл да го понесе. Боеше се, че дори след продължителните размисли в ума му цари Хаос, и страхът, който така усърдно прикриваше през цялата си кариера на Магистър, изскочи на повърхността като прогнила коркова тапа.

„О, Безименни — помисли си той. — Прости ми съмненията. И прости, че не се свързахме с Теб веднага по въпроса, който Те засяга пряко. Един колега вече издъхна — почувствахме го в процеса на Приобщаване…“

В Гласа се долови раздразнение:

Какво, нима мислехте, че ще постигнете безсмъртие за това, че Ми служите?

„Прости ми — каза Магистърът. — Но нашият колега беше задържал пленник. Човек, който според него беше вражески Генерал — самият Один, когото мислехме за загинал много отдавна. Колегата ни обаче бе убит, преди да е подложил пленника на Разпит, и още не сме успели да установим съюзниците на врага, но вярваме, че единият от тях може да е неговият полубрат Локи…“

Знам това — прекъсна го Гласът. — Надявам се, че не сте извършили Приобщаване с Мен само за да Ми съобщите сведения, които вече са ми известни. Как се развиват събитията?

„Безименни — отвърна Магистърът, — има развитие.“

Развитие?

Настъпи мълчание, през което Магистърът почувства как космите на тила му настръхват. После колебливо захвана да обяснява. Как енорийски свещеник от долината се е сдобил със Словото в ритуала на Приобщаване с Илайъс Риди, как те са се съюзили с Народа на Феерия и как сега преследват врага, докато той си проправя път към Задгробния свят…

„Но всичко е наред — побърза да добави Магистърът. — Нашият агент държи нещата в свои ръце. Врагът ще бъде спрян навреме. Ще…“

Млъкни!

Настъпи ново мълчание, през което всичките дванайсет членове на Съвета почувстваха как в мислите им се рови чуждо съзнание, неимоверно по-висше от тях и изцяло лишено от състрадание. Намесата се усети и на други места в Края на Света: главоболие, болки в стомаха, замъглено зрение и чувство на вледеняващ гняв покоси всички членове на Ордена на Реда, докато Основателят му все по-настоятелно се ровеше в търсене на сведения.

Пред очите им със светкавична бързина се заредиха картини, картини, които можеха да минат за видения, пророчества или сънища: жена в кожата на вълчица, жена с две лица, Хълм, водещ към Задгробния свят, момиче…

Не го виждам. Неясно е. Земите на Хаоса замъгляват зрението Ми…

Картините изчезнаха. Последва миг на призрачно спокойствие.

…

Виждам го. Да. И…

Изникна нова натрапчива картина:

Символ, изписан с тъмночервено. Почувстваха го като знак с голяма сила, но дори Магистър Номер 23 се затрудни да го определи. Безименният обаче бързо откликна.

След миг внезапен страшен взрив разтърси умовете на Съвета на Дванайсетте. Единайсет от тях веднага припаднаха. Магистър Номер 23 получи масивен инсулт и умря на място, Магистри 73838 и 369 получиха трайни мозъчни увреждания, а от носовете на всички членове рукна кръв.

Мошеничество! — изсъска Безименният. — Мошеничество, некадърност и лъжи!

Хора от целия Орден припадаха, стенеха от главоболие, а по-възрастните Магистри загубиха контрол над червата си, докато Гласът на Безименния даваше пълна воля на недоволството си. После като че ли се поуспокои. Яростта му от смъртоносен гняв премина в ледено затишие.

Магистър 262, единственият член на Съвета на Дванайсетте, останал в съзнание, притисна с две ръце кървящия си нос. „Какво има, Безименни? — помисли той отчаяно. — Какво означава това?“

Последва дълго, злокобно мълчание. После Гласът в мислите му тихо измърка.

Няма значение — каза Безименният. — И това бях предвидил.

Магистърът отново потрепери, когато Безименният захвана да разбърква съзнанията на всички в Ордена, сякаш за Него те не бяха нищо повече от колода карти. В главата му затрепкаха картини, твърде многобройни, за да може да ги различи: лица, познати и непознати, пейзажи от кошмари.

Когато свърши, Гласът отново заговори и този път се обърна към Магистъра с истинското му име.

Форчън Гудчайлд изрече Той, всеки в Ордена чу собственото си истинско име и изтръпна. Твърде дълго седяхте в уют и доволство тук, в крепостта си на Края на Света. Твърде дълго се грижихте за малката си империя и забравихте кой всъщност управлява света. Дойде време да докажете верността си. Пророческото племе най-сетне се показа. Знаех, че ще го направят, усещам присъствието им. Бойното поле е избрано, чертите са теглени. Днес тръгваме на война.

„Днес?“ — прошепна Магистърът.

Изказваш критики по повод стратегията Ми, така ли, Форчън Гудчайлд? попита Безименният.

„Не, не — побърза да отрече Форчън. — Не, разбира се, Безименни. Просто… ъ-ъ… До долината на Стронд се върви цял месец и пътят е труден. Докато стигнем…“

Не отиваме в долината на Стронд.

„Тогава накъде ще вървим? — попита Магистърът и си помисли: «О, глупако, защо ти трябваше да питаш?»“

Безименният улови мисълта му и за миг Форчън Гудчайлд се огъна под тежестта на зловещото Му веселие.

Как накъде? попита Той. Към Задгробния свят.