Джоан Харис
Рунически знаци (10)

1

Тунелът беше трудно проходим, с неравномерни стръмни участъци, на места бе наводнен, на други се стесняваше до процеп, през който Мади трябваше да се промъква с усилие, за да продължи напред. Тя беше затворила входа на тунела с обръщане на отключващите руни и сега руната Бяркан на върховете на пръстите й бе единственото й средство за придвижване в тъмнината.

След няколко минути обаче момичето забеляза, че тунелът леко се с разширил, а пръстените му стени са станали по-твърди и наподобяват стъкло. Със спускането си по-надълбоко във вътрешността на хълма Мади осъзна, че това е скала, някакъв тъмен и лъскав минерал, но чиято повърхност на места избиваха кристали, които искряха като побити игли.

След половин час подът на тунела също премина в гладка като стъкло скала, а стените се изпъстриха с фосфоресциращи частици, които изпълваха тунела с мека светлина.

И навсякъде се виждаха следи от цветове, сякаш изплетени от паяжина, прекалено много, за да бъдат преброени или разпознати. По много от тях личаха останки от магия — заклинания, сияния, капани и руни, ясно видими като следи от каруца по кален път.

Мади използва Ир, Защитника, за да се прикрие, но въпреки това беше сигурна, че при толкова много капани не може да не е изпратила няколко предупредителни сигнала. Тя с безпокойство се запита що за паяк би могъл да живее в такава сложна паяжина, замисли се за Едноокия и за онзи — приятел или враг — който го плашеше и който може би дебнеше в очакване в дълбините на Хълма.

Какво търся, чудеше се Мади, и какво знае Едноокият за Древното съкровище?

Е, имаше само един начин да разбере, а и самият факт, че се намираше под Хълма, беше достатъчно вълнуващ — поне засега. Тя се запита колко ли надълбоко се спуска тунелът и в този момент усети рязка стръмнина под краката си, изведнъж тесните стени изчезнаха и пред нея се разкри огромен подземен каньон, толкова широк, че докъдето погледът й стигаше, Мади виждаше лабиринт от тунели, просторни пещери и зали.

Тя дълго гледа и се чуди. Тунелът завършваше със стръмни стъпала, издълбани в скалата, които водеха надолу към широка галерия, която се пресичаше с други коридори, на места в стените й зееха входове към пещери, а в дъното се виждаха нещо като висящи мостове, осветени от факли или окачени фенери.

Мади очакваше да има една пещера, може би един тунел. Но те бяха стотици — не, хиляди — пещери и тунели. От дъното на каньона се чуваше шум на течаща вода. Въпреки фенерите беше прекалено тъмно, за да се вижда реката, но момичето предположи, че тя е широка и бърза, ревеше като вълк с гръклян, пълен с камъни.

Тук също имаше заклинания и следи: зелени фосфоресциращи лъчи, стените искряха от късчета слюда и там, където по скалата се стичаше вода, протягаха пръсти цветя с мускусен аромат: бледите тъжни лилии на Долната земя.

— Богове — възкликна Мади, — откъде да започна?

Като за начало й трябваше повече светлина. Тя вдигна ръка и образува Сол, Слънцето, върховете на пръстите й светнаха и кристалите по стъпалата и стените се озариха от внезапен блясък.

Не беше достатъчно, за да освети голямото пространство пред себе си, но все пак се почувства малко по-добре, ако не за друго, то, защото така имаше по-малка вероятност да падне по стъпалата. В същия момент й се стори, че вижда нещо до лакътя си — нещо, което потъна в сенките веднага щом грейна светлината, — и почти без да се замисля, хвърли Наудр като мрежа и я издърпа с едно щракване с пръсти.

— Пак ли ти? — възкликна Мади, когато видя какво е уловила.

Гоблинът започна да плюе, но не можа да се измъкне.

— Престани! — сопна се тя и придърпа по-здраво руната.

Създанието направи физиономия, но спря да мърда.

— Така е по-добре — каза Мади. — А сега, Забраденкрал — гоблинът изпъшка, — искам да стоиш тук, при мен. Този път няма измъкване, разбра ли?

— Уф! — пак изпъшка той. — Толкоз суетня за една глътка бира.

Въпреки това остана неподвижен, вперил в Мади кехлибарените си очи и оголил острите си зъби.

— Защо ме следиш?

Гоблинът сви рамене.

— От любопитство, какво друго?

Мади се разсмя.

— Освен това знам името ти.

Гоблинът не отговори, но очите му блеснаха.

— „Има ли име, питомно е.“ Така е, нали?

Гоблинът пак мълчеше.

Момичето се усмихна, зарадвано от неочаквания си късмет. Не знаеше колко дълго ще има власт над гоблина, но с помощта на съюзник, макар и недоброволен, задачата й в Долната земя можеше да се окаже по-лесна.

— Слушай ме сега, Забраденкрал…

— Викат ми Захар — сърдито отсече гоблинът.

— Как?

— Захар. Ти глуха ли си? На галено от Захар-в-Чувал. Е? Да не мислиш, че някой от нашите ще ходи да разправя на хората как е същинското му име?

— Захар-в-Чувал? — повтори Мади.

Захар се намръщи.

— Тъй ни кръщават нас от Доброто племе — каза той, — Захар-в-Чувал, Клъвни-Короната, Маринован-на-Вятъра. Аз не прихвам, като ти чуя името, нали?

— Извинявай, Захар — отговори Мади, като се мъчеше да остане сериозна.

— Добре. Нищо лошо не е станало — заяви Захар с достойнство. — Кажи сега за какво съм ти притрябвал.

Мади се надвеси над него.

— Трябва ми водач.

— Трябва ти цяр за болната ти глава — отсече гоблинът. — Щом Капитанът научи, че си тук…

— Тогава ще се погрижиш да не научи — каза тя. — Аз не мога да се ориентирам сама тук…

— Гледай сега — прекъсна я гоблинът, — ако си дошла за бирата, мога да ти я върна, лесна работа…

— Не съм дошла за бирата — отвърна Мади.

— Тогава за какво?

— Не знам какво е — каза тя. — Но ти ще ми помогнеш да го намеря.

Трябваха й няколко минути да убеди Захар, че той няма избор. Но гоблините са простовати създания, а и на него му беше ясно, че колкото по-бързо Мади получи каквото желае, толкова по-скоро ще се махне от очите му.

Въпреки това Захар очевидно изпитваше голямо страхопочитание към личността, която наричаше Капитана, и момичето разбра, че е по-добре да не изправя новия си съюзник пред твърде силен конфликт на интереси.

— И кой е този твой Капитан?

Гоблинът подсмръкна и извърна поглед.

— Хайде, Захар. Не може да няма име.

— Има, то се знае.

— Е?

Гоблинът изразително сви рамене. Това беше движение, което тръгна от върховете на косматите му уши и завърши чак при ноктите на краката му и от което всяка брънка от ризницата му потрепери.

— Викай му Небесен Катерач, ако щеш, или Горски Ножар, или Разкривена Уста, или Орлов Поглед, или Кучешка Звезда. Викай му Празноглав, викай му Вълкодан.

— Не прякорите, Захар. Истинското му име.

Гоблинът направи физиономия.

— Да не мислиш, че ще ми го каже?

Мади потъна в размисъл. Едноокият я беше предупредил, че може би не е единственият заинтересован от съкровището под Хълма, а сложната система от магии и заклинания, на които тя се бе натъкнала по пътя си, затвърждаваше подозренията му. Но възможно ли беше гоблинския Капитан, по всяка вероятност също гоблин, или може би едър пещерен трол; да е онзи, за когото приятелят й говореше? Едва ли. Никой гоблин не би могъл да изплете такава мрежа от капани.

И все пак, разсъждаваше тя, струва си да се разбере нещо повече за този Капитан, за да се види каква заплаха може да представлява. Но Захар беше досадно уклончив, вниманието му трудно се задържаше върху един предмет и когато разговорът се завъртя около подробности и въпроси като „къде“, „защо“ и „как“, той просто загуби интерес.

— И какъв е твоят Капитан? — попита Мади.

Захар се намръщи и се почеса по главата.

— Чини ми се, най-му приляга думата „неуловим“ — отговори той след дълъг размисъл. — М-да, тъкмо таз дума търсех. Неуловим и лош-ш-ш. И лукав.

— Исках да кажа, как изглежда? — поясни Мади.

— Моли се да не го видиш — загадъчно отговори Захар.

— Прекрасно — каза тя.

Те мълчаливо тръгнаха напред.